Аби Глайнс – Морски бриз – Заради Лоу – книга 2 – част 12

Глава 12

Маркъс

Не бях обмислил какво ще кажа на Кейдж. Когато видях Уилоу да върви към стаята на Кейдж, вътрешностите ми се свиха. Не можех да я оставя да пропълзи в леглото му. Ревността е грозна, а аз я изпитвах, когато ставаше дума за връзката им.
Стоях на вратата на спалнята си със сутрешната си доза кофеин и я гледах как спи. Беше точно в средата на леглото ми, свита на кълбо. Единственото, което виждах, беше цялата тази коса, разпръсната върху възглавниците ми. Напомняше ми на пламъци. Винаги съм обичал да гледам пожари. И бях адски сигурен, че винаги ще обичам да гледам как Уилоу спи. Знаейки, че когато се събуди, ще е топла от чаршафите и дрехите в стаята ми, борбата, която щях да имам в ръцете си веднага щом Кейдж се прибере, си заслужаваше.
Имаше вероятност той да се разгневи толкова, че да ме изгони. Но тогава залагах на факта, че Уилоу ще заплаши да си тръгне с мен, а знаех, че извън всякакво съмнение Кейдж няма да позволи това да се случи. Може и да се разстрои, но нямаше да я загуби. Щеше да се примири с всичко, което тя го принуждаваше да търпи, за да я задържи близо до себе си. Изобщо не разбирах връзката им. В един момент той ми напомняше за чичко-паричко около нея, а в следващия се държеше като нейния проклет брат. Не ми харесваше. Той не беше неин брат. Исках той да се отдръпне. Той не ценеше колко специална е тя. Аз го правех.
Лоу започна да разтяга краката си и откъм леглото се понесе тих стон. Наблюдавах очаровано как тя вдига ръце над главата си и накрая лицето и надникна изпод завивките. Малките и маникюрирани ръце се спуснаха, за да разтрият очите ѝ, и тя се прозя, преди най-накрая да отвори очи и да срещне погледа ми. По лицето и се разля бавна сънна усмивка. Нямаше да мога да спя дълго на дивана. В това бях абсолютно убеден.
– Добро утро – казах аз, като се оттласнах от рамката на вратата, на която се бях подпрял, и се запътих към леглото. Тя седна и се облегна на таблата на леглото.
– Добро утро – отвърна тя, а гласът и все още беше замаян от съня.
Седнах на ръба на леглото.
– Добре ли спа?
Усмихната, тя кимна, протегна ръка и взе кафето ми. Наблюдавах как поднася ръба на чашата до устните си и отпива.
– Харесва ли ти черно?
Тя сви рамене:
– Предпочитам с захар и сметана, но ти отпи толкова хубаво, че реших да отпия глътка.
– И беше ли толкова добро, колкото го изглеждаше?
Тя се почеса по носа:
– Не.
Захилих се и върнах чашата си:
– Ще отида да ти направя чаша, каквато обичаш.
Започнах да се изправям и ръката и ме хвана за ръката, спирайки ме.
– Чакай, хм… трябва да поговорим за Кейдж, преди да е дошъл тук.
Не исках да говорим за Кейдж. Щях да се справя с него. Сам.
– Ще говоря с Кейдж.
Тя поклати глава:
– Не, не мисля, че това е добра идея. Трябва да го взема насаме и да поговоря с него. Той ще ти се разсърди и вероятно ще те удари. Той няма да ме нарани. Той ще ме изслуша. Мога да го накарам да разбере.
Идеята Уилоу и Кейдж да се скрият в спалнята му за някакъв период от време ме притесняваше. Нямаше да я оставя да направи това сама. Прикрих ръката и върху ръката ми със свободната си ръка.
– Лоу, аз започнах това. Не останах настрана, когато Кейдж ме предупреди да го направя. Той е мой съквартирант и съм длъжен да му обясня това. Ще го накарам да ме изслуша. А ако нанесе удар, мога да се справя с него. Това, че не съм израснал в труден квартал, не означава, че не знам как да се защитавам.
Хапейки нервно долната си устна, тя се протегна и прокара пръсти през заплетената си дива маса коса. Тя не искаше да спори с мен. Можех да го видя в притесненото и изражение. Изправих се, после се наведох и плъзнах пръст под брадичката и, като наклоних лицето и нагоре, за да ме погледне.
– Повярвай ми – помолих я, след което притиснах устни към нейните, преди да се изправя и да изляза от стаята. Надявах се, че тя ще бъде под душа, когато Кейдж се прибере. Предпочитах да не е тук, когато разговарям с него.

Уилоу

Отчаяно се нуждаех от душ, но трябваше да съм облечена и готова, когато Кейдж влезе през вратата. Вдигнах телефона си, за да проверя колко е часът, и знаех, че скоро ще е тук. Кейдж не беше от хората, които се мотаят насам-натам на сутринта.
Отворих куфара си и взех чифт къси панталони и старинната ми тениска Guns & Roses 1987 Banned Rape. Имах слабост към винтидж концертните тениски. Всеки път, когато попаднах на такава в някой магазин за стари дрехи, направо се замайвах. Тази обаче не беше находка от магазин за дрехи. Кейдж ми я беше купил от Ebay за рождения ми ден миналата година. Исках да му помогна да облекчи гнева си. Реших, че носенето на тази тениска може да помогне. Бързо сресах косата си, след това я дръпнах настрани и я сплетох на плитка. Докато не успея да я измия, това щеше да е достатъчно.
В момента, в който отворих вратата на спалнята, чух как ключът звънна в ключалката. Нервите ми достигнаха най-високото си ниво, когато вратата се отвори и влезе Кейдж, изглеждащ невероятно надрусан. Очите му срещнаха моите и той започна да се усмихва, но усмивката му падна почти веднага. Аз стоях на вратата на Маркъс. Това не беше подробност, която Кейдж беше пропуснал.
– Добро утро, Кейдж – казах, като се усмихнах. Кървавите му очи се отместиха от мен и откриха Маркъс, който излизаше от кухнята с чашата ми кафе.
– Добро утро – кимна Маркъс на Кейдж, докато минаваше покрай него, и ми донесе кафето. Бързо го взех от ръцете му, защото се страхувах Кейдж да не би внезапно да се нахвърли върху Маркъс и той да го изгори с кафето ми. Не откъсвах поглед от Кейдж. Ако направеше някакви внезапни движения, щях да го спра.
– Лоу, какво става?
Извиках от гневното ръмжене в тона му.
Преминавайки покрай Маркъс, аз се поставих пред него, знаейки, че Кейдж няма да ме нарани, за да стигне до него.
– Кейдж, ние с теб трябва да поговорим. Моля те, недей да правиш нищо драстично. Ще си тръгна, ако ме накараш.
Болката, която проблесна в сините му очи, ме жегна. Не ми харесваше да го наранявам. Освен Лариса, Кейдж беше единственият човек, когото някога бях обичала. Да нараня Кейдж, беше все едно да нараня себе си. Гърлото му се сви, а гневният му поглед се насочи към Маркъс.
– Не можеш да се държиш настрана от проклетите и гащи, нали, Маркъс? Предупредих те, че тя е моя.
Маркъс се напрегна зад мен и започна да се движи, а аз го последвах. Не му позволявах да се доближи до Кейдж без мен като буфер. Ръцете му стиснаха раменете ми. Изчаках го да се опита да ме премести, но той не го направи.
– Не съм бил в нейните гащи, Кейдж. Познаваш Лоу по-добре от това. Внимавай какво говориш.
Кейдж направи крачка към нас, а юмрукът му се свиваше и разпускаше рефлекторно, очите му не слизаха от Маркъс.
– Ти не я познаваш, курво! Ти си едно проклето хубаво момче с парите на баща си. Ще я използваш и ще си тръгнеш. Тя не може да се справи с това. Защо не можеше просто да се отдръпнеш по дяволите, както те предупредих?
Този път Маркъс ме премести настрани.
– Ти не знаеш нищо за мен. От момента, в който завърших гимназия, не съм използвал нито един червен цент от парите на баща ми. Сам си проправям път. И никога не бих я наранил. Очакваш от нея да седи и да чака да спреш да си проправяш път през проклетия щат Алабама. Това е безумно и егоистично, Кейдж. Ако изобщо те е грижа за нея, ще я оставиш сама да направи своя избор.
Маркъс никога не крещеше, но гласът му беше твърд и на моменти звучеше смъртоносно. Седнах с чашата си на масата и се приготвих да скоча между тях, ако Кейдж направи някакви резки движения.
– Аз се грижа за нея. Попитай я! Никога не съм я разочаровал. Аз съм този, който е изсушавал сълзите ѝ и е събирал парчетата, когато гадната и сестра продължава да разбива сърцето и. Откакто беше малка, аз съм този, който и помага във всичко. Така че не ми казвай как да и покажа, че я обичам. Не смей да ми казваш, че съм шибан егоист.
Маркъс въздъхна и поклати глава. Знаех, че той не разбира гледната точка на Кейдж. Но аз разбирах.
– Разбирам, че ти винаги си бил единственият, който е бил до нея. Разбирам. Но ти имаш свой живот, Кейдж. Излизаш с момичета през цялото време. Защо очакваш Лоу просто да седи и да те чака? Защо тя не може да направи свой собствен избор?
Гневният поглед на Кейдж най-накрая напусна Маркъс и вниманието му се премести върху мен. Предателството в очите му почти ме развърза. Злобата напусна лицето му и на нейно място се появи загрижена гримаса.
– Това ли искаш, бебе?
Кимнах, усещайки как сълзите пълнят очите ми.
– Добре. Ако искаш да направиш това нещо с Маркъс, тогава добре. Аз ще го приема и ще се справя с него. Но когато той те нарани. Когато те разочарова, аз ще бъда тук. Прегръдките ми са винаги отворени, за да се притека на помощ. Искам да си щастлива и ако смяташ, че този задник ще те направи щастлива, тогава добре. Ти също трябва да поживееш малко. Не мога да те предпазя от всичко – погледът му се премести обратно към Маркъс, – но мога да бъда тук, за да те прегърна, когато той разбие сърцето ти.
На Маркъс може и да не му хареса, но на мен не ми пукаше. Кейдж щеше да приеме това. Той наистина щеше да направи всичко, за да ме направи щастлива. Отидох при него и го прегърнах силно.
– Благодаря ти – прошепнах в ухото му.
Челото му докосна рамото ми и той ме стисна силно.
– Ако те нарани, ще го убия – думите му бяха само за моите уши. Не се съмнявах в него, но знаех, че Маркъс никога няма да ме нарани. Той беше едно от добрите момчета.
– Няма да го направи – уверих го аз.
Кейдж въздъхна и ме целуна по слепоочието:
– Да, бебе, ще го направи.
След това ме пусна, обърна се и тръгна към спалнята си, без да поглежда назад. Щом вратата се затвори, изпуснах дъха, който бях задържала, и раменете ми увиснаха с облекчение. Това не беше толкова лошо, колкото си представях.
Две топли ръце ме обгърнаха и аз бях притисната плътно до гърдите на Маркъс. Усмихвах се на себе си, докато той галеше врата ми.
– Няма да те нараня, Лоу – обеща той.
Кимнах. Защото му вярвах.

Назад към част 11                                                      Напред към част 13

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!