Глава 10
БЛАЙТ
Пастор Уилямс не ми се беше обаждал през месеца, в който ме нямаше. Не че очаквах да го направи, защото никога не бяхме говорили много, но от друга страна, той беше мой настойник през целия ми живот. Нима не го интересуваше дали нещата се развиват добре за мен? Или просто се радваше, че ме няма? По-вероятно беше второто.
Имах само една снимка от детството си и това беше една снимка, която една учителка ми беше направила със съучениците ми в четвърти клас. Тя подари на всеки ученик по едно копие в рамка във формата на сърце за Деня на влюбените. Никога не ми беше даван телефон с камера и неща като Facebook бяха недостъпни за мен. Ако госпожа Уилямс някога ме беше видяла да правя нещо подобно, щях да си платя за това.
Като огледах апартамента си, осъзнах, че в него има студенина. Нямаше какво да покажа за живота си. Нищо, с което да го запомня. Исках спомени, които да мога да пазя. Нямаше причина да съм тъжна заради миналото си. Това, което трябваше да направя, беше да се съсредоточа върху живота си сега. Сега имах приятели. Също така имах телефон с камера и лаптоп.
Исках, когато вляза във вратата, да има снимки на хората в живота ми, които ме карат да се усмихвам. Исках да видя моменти, които винаги да помня. Ако не исках да бъда различна, тогава трябваше да се науча да живея като нормален човек. Мислех си, че като дойда тук, ще се скрия в апартамента си и ще пиша, че това е всичко, което искам да правя.
Сега знаех, че съм сгрешила. Не знаех за нещата от живота: например колко хубаво е да се целуваш или колко приятно е да те държи някой. Никога не ми се беше случвало някой да ми разказва за себе си и да ме слуша как говоря в отговор. След като бях опитала и от двете, не исках да се върна към ролята на онова момиче, което се затваряше от света и от всеки, който можеше да я нарани.
* * *
Също така бях почти сигурна, че госпожа Уилямс е сгрешила за мен. Хората тук ме харесваха. Никой не ми се караше и не си шепнеше, когато ме видеше да идвам. Често хората се обръщаха да ме погледнат и се усмихваха. Не виждаха грозното зло, за което госпожа Уилямс винаги бе твърдяла, че се крие в мен. Почти бях убедена, че тя лъже. Тя ме мразеше заради майка ми, но аз не бях лош човек. Добрите хора ме харесваха. Никой не се отнасяше към мен, сякаш бях ходещ грях.
* * *
Просто може би бях достойна за любов.
Вчера Крит ме беше завел на закуска, а след това се разходихме с мотоциклета му по плажния път. Когато се върнахме, той влезе вътре и поговорихме за уроците ми. Беше ми прочел текста на една песен, която пишеше, и ме попита какво мисля. Беше късен следобед, преди да си тръгне, за да подремне преди изпълнението си тази вечер.
По-късно вечерта Линк се обади, за да ме попита дали искам да гледаме филм. Идеята да бъда отново близо до някого и да се почувствам свързана звучеше чудесно, затова, разбира се, му казах „да“. И Линк, и Крит бяха били достатъчно близо до мен, за да знаят дали в мен има зло. Досега щяха да са го видели и да са се отвратили от него. И двамата изглеждаха, че искрено ме харесват.
Почукване на вратата ме извади от мислите ми и аз вдигнах поглед от екрана на компютъра си, където възнамерявах да напиша част от книгата си. Вратата се отвори и Крит вмъкна глава. Очите му сканираха стаята, докато ме откриха, и се усмихна. Усмивката, която винаги ме караше да се чувствам така, сякаш по мен течеше топъл мед.
– Наистина трябва да заключваш тази врата – каза той, докато влизаше вътре.
– Защо? За да се предпазя от хората? – Попитах закачливо, след което му сбърчих вежди.
Той сви рамене.
– Ами ти я остави отключена и виж какво стана.
Кимнах и сериозно се намръщих.
– Разбирам какво имаш предвид. Може би трябва да си взема допълнително верига – отвърнах аз.
Крит се хвана за сърцето.
– Ауч – каза той, след което падна на стола с лице към мен. – Това беше дълбоко, любов. Шибано остро.
Извъртях очи и се облегнах на стола си.
– Ще оцелееш. Сигурна съм в това.
Крит подпря двата си крака на масичката за кафе пред себе си и ме изучи за момент.
– Ела тази вечер и послушай групата. Отново сме в „Лайв Бей“ заради промяна в графика тази седмица. Можеш да седнеш при Триша. Не успя да чуеш много през онази вечер.
Точно тук щеше да е трудно да бъдем приятели. Да му кажа, че имам среща с Линк, за да гледаме филм, не би трябвало да е голяма работа. Но по някаква причина ми беше трудно да го кажа на глас. Не исках да си мисли, че Линк е по-важен, въпреки че имах чувството, че Линк не ме кани отново на среща, защото иска просто да ми бъде приятел.
– Вече имаш планове, нали? – Каза той, преди да успея да измисля нещо, което да не е неловко.
– Линк ме помоли да отида на кино с него тази вечер – признах аз. Нямах причина да се чувствам зле заради това. Нямаше никаква причина… но се почувствах. Проклятие.
Крит въздъхна.
– Добре. Той пръв те е поканил. Всичко е наред. Но в четвъртък вечер ще свиря в Лайв Бей и искам да дойдеш.
Добре. Можем да го направим. Той го правеше лесно, а аз го правех по-трудно, отколкото трябваше да бъде.
– Уговаряме се – съгласих се аз.
Крит кимна, но не изглеждаше щастлив.
– Ще ядеш ли на тази среща? – Попита той.
Линк не беше казал нищо за вечеря. Той просто ме беше поканил на кино. Поклатих глава.
Крит извади телефона си от джоба.
– Добре. Умирам от глад. В колко часа ще дойде?
– В шест – отговорих аз.
– Остават ни два часа – каза той и усмивката замени намръщената му физиономия. – Тайландско или италианско? Или искаш отново да си вземем онези фахитас от мексиканското заведение?
Щеше да ни поръча храна за вкъщи. Не исках да усещам онова хлътнало чувство в гърдите си, което ме караше да изтръпвам. Поне не и когато ставаше дума за Крит. Но колкото и да е странно, той беше единственият човек, който успяваше да предизвика това чувство.
– Не е толкова труден въпрос, любов – каза той, напомняйки ми, че трябва да му отговоря.
Имах лоши спомени за тайландската храна.
– Фахитасът звучи добре.
– Това е моето момиче – каза той, докато набираше номера на мексиканското заведение. Знаех, че не иска да каже нищо, но никога досега не беше се обръщал към мен с думите, че принадлежа на някого. Простото „моето момиче“ означаваше за мен повече, отколкото той осъзнаваше. Всъщност, ако знаеше колко дълбоко ме е засегнало това, щеше да избяга отново – и този път може би никога нямаше да се върне.
Изучавах екрана си, сякаш всъщност мислех какво да напиша по-нататък, но слушах как Крит поръчва храна. Държеше се така, сякаш мястото му е там, на моето място. Може би това трябваше да ме стресне, но не го направи. Направи точно обратното.
Когато той затвори слушалката, бях събрала достатъчно смелост, за да се обърна към него и да го изрека, преди да осъзная колко глупаво звуча.
– Мога ли да ни снимам с телефона си? Нямам наша снимка… и бих искала да имам.
Крит огледа стаята, сякаш за първи път забеляза, че нямам снимка с никого, и после очите му се върнаха към мен.
– Само ако ми я изпратиш, за да я имам и аз.
Усмихнах се с облекчение, че не ми се смее и не бяга отново, станах и отидох при него. Преди да успея да измисля как точно да направя снимката, Крит ме хвана за ръката и ме дръпна в скута си.
– Ще я направя и ще ти я изпратя – каза той, след което притисна целувка към бузата ми и направи снимка с телефона си. Смеейки се, аз се отдръпнах, за да му кажа, че искам такава, на която да виждам лицето му, но той хвана главата ми и притисна лицето ми към бузата си, сякаш го целувах, и направи още една снимка.
Когато пусна главата ми, видях лукавия блясък в очите му и се засмях още по-силно.
– Погледни към фотоапарата, любов – каза той, преди да изплези език и да оближе лицето ми.
Отблъсквайки го от себе си и избърсвайки лицето си с длан, дори не можех да се преструвам, че съм погнусена. Това беше първият близък поглед към пиърсинга на езика му и бях малко повече от очарована.
– Повечето жени ме молят да ги оближа, а аз ти го давам безплатно и ти ме отблъскваш – каза той с фалшива нацупеност на лицето си.
– Ти си луд. – Захилих се аз.
– Но аз съм от добрите луди.
Не възнамерявах да споря с него за това. Той определено беше от добрия тип в много неща.
– Ето, изпратих ти и трите. И ще публикувам една в Инстаграм на Джакдаун, защото съм толкова шибано фотогеничен.
Не бих се съгласила с това.
– Хммм – беше най-доброто, което можех да направя в отговор. Да му кажа, че е нещо по-малко от красив, беше лъжа. Трябваше да стана и да се махна от него. Започнах да се движа, когато ръката му се стовари върху крака ми.
– Ей, не съм казал, че можеш да ставаш още – каза той, докато бъркаше в телефона си. Едната му ръка остана върху мен, сякаш това беше всичко, което трябваше да направи, за да ме задържи тук.
Когато приключи с публикуването на снимката, той погледна към мен.
– Какъв е твоят Инстаграм?
– Нямам такъв.
Пробитата му вежда се изстреля нагоре.
– Всеки има Инстаграм. Защо, по дяволите, ти нямаш? Лице като твоето трябва да се споделя ежедневно.
Как ставаше така, че в един момент той можеше да каже най-сладките неща, а в следващия – най-мръсните? Повдигнах рамене и се надявах да не се изчервявам.
– Наистина не се занимавам със социални медии. Никога не съм го правила.
Крит не ме подтикна да кажа повече, макар да виждах, че иска да го направи. Сякаш знаеше границите ми и не ги прекрачваше. Един ден, ако бях готова да говоря за миналото си, той беше единственият човек, с когото можех да си представя, че ще говоря за него. Но не точно сега. Още не бях готова.
– Искаш ли да видиш моя снимка с дълга коса? – Попита той, смени темата и се върна към телефона си. Забавното изражение на лицето му, когато я намери, ме накара да искам да го снимам. Харесваше ми колко изразителен беше той.
– Виж това – каза той и ме дръпна по-близо, за да може да ми покаже телефона си, вместо да ми го подаде. Опитах се да не мисля за това, че съм прегърната до него, и се съсредоточих върху снимката.
Косата му беше в същия цвят, но се спускаше по раменете му. Приличаше на алтернативен сърфист. Лицето му също беше по-младо.
– Преди колко време беше това?
– Около три години, предполагам. Мразех я дълга, но момичетата я харесваха – обясни той, сякаш това беше отговорът за всичко. Момичетата щяха да го харесат без коса. Със сигурност той знаеше това.
– Сега ми харесва повече – казах му и отново се преместих назад. Да съм толкова близо до него, че дъхът му да гъделичка кожата ми, беше прекалено.
На вратата се чу почукване и Крит щипна вътрешната страна на бедрото ми.
– Храната е тук – каза той, преди да ме хване за кръста и да ме изправи.
– Вече?
Крит ме стрелна с крива усмивка и сви рамене.
– Дъщерята на собственика и аз се познаваме.
Не е изненадващо. Нямаше да поискам мексиканско отново. Не! Чакай. Това не беше правилният отговор. Не трябваше да се интересувам от това какви жени познават Крит. Той и аз бяхме приятели. Нямаше да съсипя приятелството ни нито за него, нито за мен.
– Ще отида да донеса чиниите – казах му аз.
– Имаш ли сладък чай? – Извика той след мен.
Спрях и се замислих дали да не го излъжа. Да му кажа, че нещата за приготвянето му са ми свършили. Но не исках да лъжа, а и имаше вероятност да види пакетчетата с чай, ако прегледа шкафовете ми.
– Не, нямам приготвен – отвърнах, след което побързах да вляза в кухнята.
КРИТ
Ако просто беше казала не, тогава нямаше да забележа. Но тя беше спряла и замръзнала върху мен за минута. Това я издаде. А аз се почувствах като парче лайно. Бях гадно парче. По дяволите. Тя обичаше сладък чай и беше толкова горда от себе си, че го е направила правилно. А аз и бях провалил всичко, като се държах като задник.
Е, тя щеше да направи още сладък чай, по дяволите. И щях да стоя до нея, докато го прави. Ако трябваше да стоя над нея всеки ден, тя щеше да държи сладкия чай в хладилника си, защото го харесваше. Не исках да го свързва с лош спомен. Не и когато да я науча как да го прави е един от любимите ми спомени.
Сложих храната на масата и се отправих към кухнята. Тя вземаше две чинии, а намръщеното и лице ми подсказваше, че се притеснява за сладкия чай. Не заслужавах времето и. Не бях достатъчно добър, за да получа сладките и усмивки, но тя все пак ми ги даваше.
– Къде са пакетчетата с чай, любов? – Попитах, като се приближих до нея, за да застана зад нея.
Тя се напрегна.
Поставих ръцете си на раменете ѝ и нежно я стиснах.
– Бях задник. Ти ме плашиш и в началото не знаех как да се справя с това, но сега съм добре. Няма да ти избягам отново. Не мисля, че мога да го направя, дори и да искам. От тази идея ме заболява стомахът. – Спрях, защото си бях отворил устата и говорех всякакви глупости, които нямах право да казвам. Прегрупирайки се, довърших. – Ще направим един сладък чай. И всеки път, когато идвам тук, по-добре да имаш сладък чай в хладилника. Не заради мен, а защото ти го харесваш. Искам да имаш нещата, които те правят щастлива.
Тя се отпусна под ръцете ми и после кимна.
– Беше глупаво. Трябваше да продължа да го правя – каза тя, след което се обърна, за да ме забие с най-искрената, честна, шибано скъпоценна усмивка на лицето на Земята.
В гърдите ми се настани едно напълно непознато болезнено усещане, което ме стягаше, но ме болеше като дявол и дишането беше затруднено.
– Ще донеса пакетчетата чай и захарта. Ти кипни водата – каза ми тя, напълно неосъзнавайки, че в тялото ми се случва нещо, което адски ме плаши.
Успях да кимна и да се придвижа до печката. С мъка напълних тенджерата с вода. Нямаше причина скобата на гърдите ми да е там. Какво не беше наред? Тя ми се беше усмихнала. Това беше всичко. Най-сладката усмивка, която някога бях виждал, но все пак беше само усмивка.
– Онази вечер, това беше първата ми среща. Не само с Линк, но и първата ми среща изобщо. Не съм добра с момчетата. Не ги разбирам и понякога правя неща, които не трябва, и реагирам по нелеп начин, а не го осъзнавам. Така че, ако направя някоя глупост или кажа нещо погрешно, просто ми кажи. Обещавам, че ще се поправя.
Все още не можех да се обърна и да я погледна. Знаех, че трябва да го направя, защото това беше най-многото, което беше споделила с мен за миналото си, но, по дяволите, как можех да я погледна, докато преработвах това? Ярост, объркване, недоумение и чисто ледена ревност ме заляха едновременно.
Първата и среща? Как, по дяволите, това беше възможно? Тя беше почти на двайсет години. Нима я държаха заключена на тавана?
Опитах се с всички сили да не позволя на факта, че Линк е бил първият и на нещо, да ме изяде жив. Нямаше да се срещам с нея. Не се срещах с нея, като за начало. Опитах се веднъж, но не успях. Но не ми харесваше и да я споделям. Тя беше моя. Не, не беше. Беше ми приятелка. Граници. Имах нужда от граници в главата си. Блайт беше моя приятелка. Тя ме правеше щастлива. Тя не беше моя. Никога нямаше да бъде, защото не исках някой да бъде мой.
– Съгласен ли си? – Гласът на Блайт звучеше притеснено. Аз я притеснявах.
Изпуснах дъх и отпуснах лицето си в нещо, което се надявах да е непринудено изражение. Погледнах назад през рамо и ѝ се усмихнах успокоително.
– От това, което видях, ти си адски съвършена. Не се извинявай. Всичко, което се е случило с нас преди, е защото аз съм прецакан. Не ти, любов. Никога не си ти.
Обърнах се обратно към тенджерата с вода и запалих газта на котлона. Не можех да стоя там и да гледам как водата ври, затова, след като приключих, се обърнах с лице към нея. Тя кършеше ръце и ме гледаше.
Протегнах ръка и хванах едната и ръка, за да я накарам да спре.
– Имах предвид това, което казах. Когато се държа като задник, това е защото съм прецакан от всички видове. Ти си перфектна, Блайт. Кълна се. Престани да се притесняваш и хайде да си оправим чиниите. Тези фахити миришат невероятно.
Напрежението в раменете и спадна.
– Добре – отвърна тя и започна да върви към масата. После спря и ме погледна назад. – За да съм честна, не мисля, че си прецакан. Мисля, че и ти си съвършен.
Толкова не беше това, което трябваше да чуя от нея. Тя щеше да ме убие бавно, а аз щях да я оставя, защото нямаше да мога да стоя далеч от нея.
Беше време да се изправя пред фактите.
Бях пристрастен към Блайт Дентън. По-пристрастена от всичко в живота ми.
Назад към част 11 Напред към част 13