Глава 11
БЛАЙТ
Линк не се появи на работа в понеделник, но ми писа няколко пъти. Трябваше да отиде в Мисисипи при баща си през следващите няколко дни. Не ми даде подробности, а аз не попитах за такива. Нещо в текста му изглеждаше така, сякаш се опитва да избегне обяснение. Две срещи и няколко понички не ме правеха негова приятелка. Нямах причина да очаквам обяснение.
Крит обаче се появи на вечеря същата вечер с чийзбургери и пържени картофи. Ядохме на масата, както винаги, а той ме разпитваше за работата ми и ме разсмиваше с истории за колегите си от групата. Винаги ми беше тъжно, когато дойде време да си тръгне, но не му казах.
* * *
Във вторник в единадесет и петнадесет часа спрях до „Pickle Shack“. Бях изключително притеснена, че ще се храня със сестрата на Крит. Бях говорила с нея може би десет минути в „Лайв Бей“. Ако започнеше да задава въпроси за мен и Крит, можех да отговоря вярно, но се страхувах, че розовите ми бузи ще и кажат нещо друго.
Надеждата, че тя може да ми бъде приятелка и може би първата ми истинска приятелка, надделя над всичките ми други страхове. Исках да направя това. Просто трябваше да се подготвя за въпросите за приятелството ми с Крит.
Влизайки в ресторанта, веднага забелязах Триша. Русата и коса и прекрасното и лице трудно можеха да бъдат пропуснати. Тя ми махна с ръка и аз обясних на хостесата, че се срещам с приятелка, преди да отида при нея.
– Ти дойде – каза тя и ми се усмихна широко, сякаш си мислеше, че няма да се появя. Трудно ми беше да повярвам, че хората някога са и отказвали. Мъж или жена.
– Да, съжалявам, че малко закъснях. Трафикът при излизането от паркинга след часовете беше затруднен.
Тя вдигна рамене, сякаш това не беше голяма работа.
– Не се притеснявай. И аз пристигнах току-що. Трябваше да занеса едни кексчета за класа на Дейзи. Днес тя има рожден ден. Дейзи е моя дъщеря – обясни тя.
Триша не изглеждаше по-възрастна от най-много двайсет и четири години. Не можех да си представя как така тя вече има дете в училище.
Усмивката и се увеличи и тя се наведе над масата към мен.
– Знам какво си мислиш. Дейзи всъщност е най-малкото ми дете – каза тя с блясък в очите. – Брент е на десет години, а Джими е на тринайсет. Моята Дейзи Мей днес навърши девет години. – Тя направи пауза, докато оставях факта, че има тринайсетгодишно дете, да потъне в съзнанието ми.
– Рок и аз ги осиновихме преди две години – каза тя с щастлива въздишка. – Срещна се с Престън Дрейк в Лайв Бей онази вечер. Красивото момче с косата на сърфист. Помниш ли го?
Кимнах. Това беше момчето с ръка около Аманда. Беше трудно да го пропуснеш.
– Джими, Брент и Дейзи са по-малките му братя и сестри. Майка му беше… Тя не беше психически здрава. Имаше някакви зависимости и единствената причина, поради която те издържаха с нея толкова дълго, беше, че Престън жертваше всичко, за да се грижи за тях. Когато майка му почина, той щеше да ги прибере всичките, но с Рок се опитвахме да забременея, а лекарят съвсем наскоро ни каза, че това е невъзможно. Исках тези деца – каза тя, докато сълзите напираха в очите и. – Дейзи Мей тогава дори не можеше да говори просто. Майка и я беше пренебрегнала и тя се вкопчваше във всяко внимание, което получаваше от жените. Сега, не ме разбирай погрешно, в нейните очи Престън Дрейк ходи по вода. Тя обича Рок и дори го нарича татко, но той знае, че Престън е нейният номер едно. – Триша избърса очите си и се засмя, после поклати глава. – Съжалявам. Понякога ставам емоционална, когато говоря за това. Особено когато осъзнавам колко съм благословена, че ги имам.
Гледах как красивата жена говори за тези деца, които са имали нужда от майка, и се учудвах колко много ги обича. Те не бяха нейни деца, но тя ги обичаше така, сякаш са нейни. Не знаех, че това е възможно. Често си казвах, че госпожа Уилямс ме мрази, защото не съм нейна. Защото не ме беше родила. Но като виждах как Триша се разплаква, говорейки за тези деца, които очевидно обожаваше, сърцето ми се свиваше, но също така ме караше да се чувствам празна отвътре.
– Уау – успях да кажа аз. Знаех, че трябва да кажа нещо. Тя току-що ми беше казала много за десетте минути, през които седях тук. – Това е наистина страхотна история. Тези деца са големи късметлии, че имат в живота си човек като теб и съпруга ти. Много деца не получават това. – Спрях да говоря, когато осъзнах колко много съм на път да издам.
– Мога ли да ви донеса нещо за пиене? – Попита една сервитьорка, прекъсвайки моето подхлъзване. Никога през живота си не бях била толкова благодарна да ме попитат какво искам да пия. Знаех, че каквото и да бях казала на Триша, то щеше да се върне при Крит. Колкото и да ми се искаше да имаме женско приятелство, все още нямахме такова. Не бях готова да и доверя историята си.
– Диетична кола – каза и Триша. – И малко кисели краставички, моля. Допълнително ранчо.
– Сладък чай – отговорих аз.
Сервитьорката се обърна и си тръгна, а Триша ме погледна назад.
– Пържените кисели краставички са невероятни. Ще ти харесат. Както и да е, стига толкова за мен. Разкажи ми за себе си. Всичко, което знам, е, че си се преместила тук, за да учиш, а брат ми проявява жив интерес към теб. Което между другото никога не се случва, така че ме очароваш напълно.
Не разполагах с много неща, които да и разкажа за себе си. А и трябваше да изясня отношенията си с брат и, преди тя да ги обърка още повече в главата си, като имах предвид, че щеше да повтори този разговор с Крит. Прибрах малко коса зад ухото си, докато събирах мислите си.
– Ами, израснала съм в малък град в Южна Каролина. Изключително малък. Имахме два светофара в града, ако това ти говори колко е малък. Майка ми почина по време на раждането. Имаше усложнения. Тя нямаше родители или други живи роднини. Беше сираче и беше отгледана в системата от десетгодишна възраст. Църквата, която посещаваше, беше най-голямата църква в града. – Направих пауза, защото, честно казано, не знаех защо пастор Уилямс и госпожа Уилямс ме бяха приели. Те не ме бяха искали. Това беше очевидно. Никога не бяха казали нещо дори толкова трогателно, колкото това, което Триша беше казала за децата си. А и те никога не са имали свои деца. Не бях сигурна дали защото не можеха, или защото госпожа Уилямс не беше майчин тип.
– Хм, и добре, не знам защо точно, но пасторът в църквата, която майка ми посещаваше, и съпругата му ме взеха вкъщи с тях. Не бях осиновена или нещо подобно, но те ме задържаха и ме отгледаха. – Не възнамерявах да и разказвам повече подробности за тази част от живота си. Истината ме болеше, а да я скрия беше невъзможно. Бях прекалено експресивна. – Исках да отида на различно място в колежа и да съм близо до водата. Не бях израснала близо до вода. Пастор Уилямс е приятел с пастор Кийнан, така че той ми уреди работа тук при него, а аз се записах в местния колеж. Така че това е всичко – казах аз, доволна от обяснението си и надявайки се тя да не задълбава повече в него.
Сервитьорката постави пред нас напитки и малки кръгли пържени филийки с кисели краставички. Никога досега не бях яла пържени кисели краставички и не бях сигурна дали идеята за тях ми харесва. Струваше ми се неправилно.
– Знаете ли какво искате да ядете? – Попита сервитьорката.
Погледнах надолу към менюто и осъзнах, че дори не съм го погледнала.
– Какво е добро? – Попитах Триша.
– Ядеш ли риба тон? – Попита тя.
Кимнах. Като пораснах, бях яла много консервирана риба тон и не бях точно неин фен, но не исках да и казвам това. Харесвах я достатъчно. Просто бях прекалила с нея. Тя ми се усмихна успокоително и се обърна към сервитьорката.
– Две панини с риба тон, моля. С чипс – каза тя, след което се обърна към мен. – Повярвай ми. – Тя ми намигна.
Нямах никаква представа какво е панирана риба тон, защото нямаха такава в кутия. Кимнах и отвърнах на усмивката на Триша. Беше трудно да не и се усмихнеш.
– Добре – отвърнах аз.
След като сервитьорката се отдалечи, Триша отново насочи поглед към мен.
– Има няколко неща, които изглеждат странни в историята ти, но имам чувството, че ми казваш това, което се чувстваш в безопасност да ми кажеш точно сега. Уважавам това, така че няма да задълбавам. А сега ми разкажи за теб и Крит.
Тя беше сериозно откровена. Беше колкото плашещо, толкова и освежаващо. Не се налагаше да се чудиш какво си мисли, това беше сигурно. Тя просто щеше да ти каже.
– Крит е мой приятел…- започнах аз. – Той е много мил и внимателен още от първия ден. Той ме кара да се смея и сякаш винаги знае кога имам нужда да се смея. Той е специален. Не си представям, че има много момчета като него. Нямам много – ама наистина никакъв – но от това, което виждам, Крит не е като повечето от тях. Той има наистина голямо сърце и изглежда не осъзнава колко е специален. Което го прави още по-специален. – Бърках, а от широко отворения поглед на Триша се виждаше, че не се справям добре със задачата да скрия чувствата си към брат и.
– Специален – повтори тя бавно, сякаш имаше нужда да остави тази дума да потъне в съзнанието и. Лицето ми се разгорещи и знаех, че бузите ми пламтят. Проклятие, не се справях с това.
– Не мисля, че мога да си спомня момент в живота си, в който някой да е нарекъл брат ми специален и да го е имал предвид така, както ти току-що го направи. – Доволното изражение на лицето и ме накара да се успокоя малко. Може би тя наистина е разбрала какво съм искала да кажа. Той беше добър приятел.
– Имах нужда от приятел, когато се преместих тук, а той забеляза това и запълни празнотата. Не си представям, че повечето момчета, особено тези, които изглеждат като него, биха направили нещо подобно за някой като мен. Той има красиви момичета на ръката си през цялото време. Те се хвърлят към него. И все пак той намери време да ми бъде приятел. – Много по-добре. Искаше ми се да се потупам по гърба.
Триша ме гледаше така, сякаш се опитваше мислено да ме разчлени. Реших, че сега ще си взема една от тези кисели краставички, защото имах нужда от нещо друго, за което да мисля, различно от това сестрата на Крит да чете прекалено много в думите ми. Последното нещо, от което имах нужда, беше тя да му каже, че го смятам за специален.
– Мога ли да те попитам нещо? – Най-накрая каза тя, прекъсвайки неловкото мълчание.
Кимнах и сдъвках пържената кисела краставичка, която беше изненадващо вкусна.
– Наистина ли искаш да кажеш това, което каза?
Преглътнах и се вгледах в нея. Дали изглеждах така, сякаш си измислям?
– Да, имах предвид това. Той е…- Не можех да кажа отново „специален“. Звучах като идиот. Имах нужда от повече прилагателни в речника си. Е, имах повече, когато ставаше дума за Крит, но те не бяха безопасни за използване около много проницателната му сестра. – Крит е прекрасен. Но тогава ти си негова сестра. Знаеш това.
По лицето и се разтегли бавна усмивка.
– Да, знам – отвърна тя.
Преди нещата да станат още по-интензивни и аз да се направя на още по-голям идиот, храната пристигна.
– Тази вечер правим парти за Дейзи Мей в къщата на майката на Аманда Харди. Тя има басейн, а Аманда искаше Дейзи да има парти край басейна. Ще бъдат приятели и семейство. Ще се радвам, ако дойдеш. Крит има нещо тази вечер, така че ще се отбие само за да даде подарък на Дейзи и, познавайки го, да си вземе парче торта. Но искам да се запознаеш с всички. Приятелите ми. Аманда ще те хареса, а и тъй като си нова, знам, че ще ти е приятно да се запознаеш с хора, които са част от този град.
Не обичах тълпите и партитата, но напоследък се оправях. Един детски рожден ден не беше като дивите партита на Крит и Триша беше права. Бих искала да се запозная с повече хора. Не се справях добре с опознаването на съучениците си. Стигах навреме до часовете си и бързах да изляза, щом свършеха. Този вид обстановка ми се струваше безопасна.
– Благодаря. С удоволствие ще дойда.
КРИТ
Брит се срина върху мен, докато се бореше да си поеме дъх. Не бях от хората, които се прегръщат след секс, но и дадох минута, преди да я махна от себе си, за да мога да си взема душ. Не бях планирал да правя секс с Брит днес, но тя се беше появила около четири часа, беше се съблякла гола и след това беше паднала на колене точно там, в хола ми.
Бях се възбудил и тъй като тя беше толкова желаеща и решителна, и позволих да ми помогне да се разтоваря. Обърнах глава и погледнах часовника. Беше почти пет. По дяволите! Трябваше да взема нещо за вечеря и да отида при Блайт.
– Отивай си – казах на Брит, докато я премествах и се изправях от леглото.
– Чакай. Искам втори рунд – каза тя с глас, за който знаех, че трябваше да бъде секси, но точно сега имах по-важни неща в главата си.
– Имам планове, бебе. Но благодаря. – Направих пауза и махнах към леглото. – За това.
Стигнах до телефона си и се отправих към душа. Трябваше да изпратя съобщение на Блайт и да я уведомя, че ще закъснея с няколко минути. По-скоро трийсет. Майната му, днес дори нямаше да имам време да говоря с нея.
Телефонът ми светна и аз погледнах надолу, за да видя името на сестра ми. Отворих текстовото съобщение.
ТРИША:
НЕ ЗАБРАВЯЙ, ЧЕ РОЖДЕНИЯТ ДЕН НА ДЕЙЗИ МЕЙ Е В ШЕСТ И ТРИДЕСЕТ В КЪЩАТА НА МАЙКАТА НА МАРКЪС.
По дяволите! Хвърлих телефона на плота и включих душа. Все още не бях купила подарък на Дейзи, а тя ми беше казала, че иска искрящо розово портмоне и гланц за устни, когато я бях попитала миналата седмица. Не знаех откъде, по дяволите, да купя искрящо розово портмоне.
Взех най-бързия душ в историята и се увих с кърпа около себе си. После взех телефона си, за да напиша на Блайт. Че няма да успея да дойда на вечеря тази вечер. Не че и бях казал, че ще бъда там, но сега това отново беше нещо като разбираемо между нас. Не исках тя да ме очаква, а аз да не се появя.
АЗ:
НЯМА ДА МОГА ДА ДИЙДА ЗА ВЕЧЕРЯ ТАЗИ ВЕЧЕР.
Мразех да и изпращам SMS. Тя ми беше приятелка и просто приятелка и за мен беше нормално да и кажа, че не мога да се появя в текст. Изчаках отговор, но такъв не дойде веднага, така че отидох да взема някои дрехи и да се облека.
Брит беше навлякла късата пола и обувките на проститутка, които носеше тук. Не знаех как е ходила с тях, без да си счупи глезена.
– Къде бързаш? Имаш часове, преди да трябва да си в клуба – каза тя, докато придърпваше сутиена си.
Телефонът ми завибрира и аз го издърпах от джоба на дънките си, където току-що го бях прибрал.
БЛАЙТ:
ТОВА Е ДОБРЕ. ЩЕ СЕ ВИДИМ ПО-КЪСНО.
Това беше всичко. Тя не попита защо, нито се разстрои. Просто беше съгласна с това. Защо ми беше адски неприятно, че не очакваше повече от мен? Жените винаги са очаквали повече. Това ме предпазваше да се сближа с някоя от тях. Не исках да им давам повече. Но Блайт… Тя не очакваше нищо. Ебаси, това ме побъркваше.
Вече беше десет минути след пет, а аз все още трябваше да намеря розово блестящо портмоне и гланц за устни. Къде, по дяволите, трябваше изобщо да ги търся?
Брит се приближи до мен с доволна усмивка на лицето си. Защо все още беше тук? Бяхме приключили, а аз имах да върша глупости.
– Къде си тръгнал толкова набързо? – Попита тя отново, докато плъзгаше ръка по ръката ми и в косата ми.
Изтръсках я, грабнах портфейла си и го пъхнах в задния си джоб.
– Племенницата ми има рожден ден – обясних аз. Виждате ли, това беше нормално. Брит искаше да знае защо я оставям. Къде отивам. Тя искаше отговори, като не се изнасяше от къщата ми. Това правеха жените.
Не и Блайт.
Но тогава не бях… По дяволите, дори не можех да си го помисля. Ако си позволех да мисля за това да бъда с Блайт, както бях само с Брит, щях да получа адска ерекция. Поклатих глава, отдалечих се от Брит и отидох в хола.
– Изглеждаш ядосан. Обикновено си много по-спокоен и щастлив, след като се чукаш – каза тя, докато ме следваше.
– Обикновено се изсипваш и си тръгваш – отвърнах и аз.
Брит извъртя очи и сложи ръце на хълбоците си.
– Мрънкаш, защото трябва да отидеш на рожден ден на дете?
Отворих вратата.
– Трябва да отида да намеря искрящо розово портмоне, Брит. Нямам време за двайсет шибани въпроса – изръмжах с надеждата, че тя ще разбере намека и ще си тръгне.
Тя се засмя и тръгна към вратата.
– Никога няма да намериш искрящо розово портмоне сам. Поне веднъж в живота си имаш нужда от мен, Крит Корбин. Хайде, ще ти покажа къде да намериш това портмоне.
Разбира се, че Крит щеше да знае къде да търси портмонето. Защо не се бях сетила за това? Леко облекчен, започнах да слизам по стълбите след нея. В момента, в който вратата на Блайт се появи пред погледа ми обаче, лошото ми настроение се върна. Обичах вечерите си с Блайт. Да я виждам как се усмихва и да я слушам как говори – това беше нещото, което очаквах с нетърпение през целия ден. Ако Брит не се беше появила и не беше започнала да смуче члена ми, нямаше да ми стигне времето. Отвратен от себе си, се отправих към паркинга.
– Ще вземем ли мотора ти? – Попита тя.
Не. Последното момиче, което се беше качило на мотора ми, го беше съсипало за мен с всеки друг. Не ми харесваше идеята някой друг освен Блайт да се навърта около мен, когато карам.
– Да вземем колата ти – казах аз и тръгнах към сребристото и Камаро.
Назад към част 12 Напред към част 14