Глава 16
ЕВА
Снощи се бях поддала и бях взела още едно от сънотворните, които акушер-гинекологът ми беше предписал. Не можех да заспя, откакто татко почина, и отчаяно се бях обадила на лекаря си за помощ. Джереми също беше предложил да остане с мен, но аз го бях изпратила вкъщи. Вчерашната среща с Кейдж ме преследваше. Колкото и нелепо да звучеше, имах чувството, че правя нещо нередно, като нося пръстена на Джереми. Сякаш сега изневерявах.
Той щеше да иска да говори с мен днес. Джереми беше казал, че се е съгласил да изчака до след погребението, но че е казал, че бебето е негово. Не се беше опитал да го отрече. Кейдж, когото бях обичала и на когото се бях доверила, щеше да иска нашето бебе. Но Кейдж, който ме беше оставил и се беше отвърнал от мен, когато имах най-голяма нужда от него, не би искал дете. Може би идваше да ми каже, че иска да се откаже от всички права върху бебето в полза на Джереми. От тази мисъл ми стана лошо на стомаха.
Дори след всичко, което се беше случило, не исках Кейдж да не иска нашето бебе. Исках малкото ми момиченце да има татко, който да го обожава. Исках тя да има това, което имах аз. Разбира се, Джереми беше обещал да бъде до нас, но той никога нямаше да обикне детето на Кейдж така, както един татко обича детето си. Винаги щеше да си спомня чие дете е всъщност тя.
Погледнах към земята, докато седях да се люлея на люлката на предната веранда. Сега това беше мое, за което трябваше да се грижа. Трябваше да се погрижа за нея. Ужасявах се да не би трудът на баща ми да се окаже напразен. Не можех да я оставя да си отиде. Това беше моят дом. Исках и дъщеря ми да израсне там.
Пикапът на Джереми премина през хълма¸ напомняйки ми, че трябва да решим какво да правим със склада през следващия уикенд. Дали ще направим нови покупки, или ще изчакаме? Гледах го как спира до обора. Той също обичаше тази земя. Беше добър човек. Беше до мен през цялото време.
Той скочи от пикапа и посегна да вземе шапката си, преди да затвори вратата. Като го гледах как върви към мен, си припомних всяка причина, поради която бях казала „да“. Погледнах надолу към празния си безименен пръст. Тази сутрин не успях да сложа на ръката си диаманта, който той ми беше купил миналата седмица. Някои дни не можех да го нося, защото се чувствах зле. Сякаш отново се преструвах. Мразех да се преструвам.
Вдигнах поглед, погледнах към лицето му и видях, че той също гледаше голия ми пръст. Никога не беше споменавал за това, когато не носех пръстена. Още една причина да го обичам.
– Добро утро – каза той с усмивка, която не срещна очите му.
– Добро утро – отвърнах аз и прибрах ръцете си между краката, така че никой от нас да не се изкуши да ги погледне отново.
– Добре ли си спала? – Попита той, докато изкачваше стъпалата и след това се облегна на парапета.
– Да. Благодарение на сънотворните. Спах добре. А ти?
Той кимна.
– Да, спах достатъчно добре, предполагам.
Не бях сигурна какво да му кажа тогава. Никога досега не бяхме имали неловки моменти. Сега ги имахме по-често. Сякаш се намирахме в някаква странна неопределеност. Бяхме сгодени, но все още не се бяхме целували. Не можех да си представя да целуна Джереми. Това беше една от причините да се преструвам. Да се изправиш пред истината беше твърде сложно.
– Той ми се обади преди около тридесет минути. Скоро ще бъде тук. Готова ли си за това?
Знаех кой е „той“. Не беше нужно да питам. Все пак се изненадах, че се е обадил на Джереми. Защо не на мен? Толкова лесно ли приемаше годежа ми с Джереми? Чувствата ми се изкривиха. Дълбоко в себе си си мислех, че може да е разстроен заради мен и Джереми. Изглежда, че за пореден път съм сгрешила за Кейдж Йорк.
– Време е да поговорим. Той заслужава възможността да реши какво иска да прави с Блис. Татко беше прав. Блис е и на Кейдж. Той трябва да има право на глас в нейното бъдеще. Готов ли си за това? Ако той иска да бъде част от нейния живот?
Джереми смени позицията си и скръсти ръце на гърдите си.
– Ти реши да бъде Блис – каза той вместо отговор.
С татко бяхме говорили за имената на бебетата, когато той беше буден и можеше да говори. Блаженство беше негова идея. Аз се бях спряла на Хайди. Беше казал, че вярва, че малкото ми момиченце ще бъде моето блаженство. Тя щеше да ми донесе щастието, което мислех, че съм изгубила. Знаех, че в нощта, когато за последен път затвори очи, името и щеше да бъде Блаженство.
– Татко я кръсти – отвърнах аз.
Джереми кимна.
– Харесва ми.
– На мен също.
Стояхме там, без да се гледаме и без да говорим. Знанието, че Кейдж е на път и че държи отговора на въпроса какво ще се случи по-нататък, тежеше и на двама ни. Чудех се дали Джереми се надява Кейдж да стане баща на Блис. Може би все още не искаше да изпитва такова напрежение. Дали един ден щеше да иска собствено дете? Ако се оженим, накрая ще имаме деца…
Не можех да мисля за това. Не можех дори да си представя как целувам Джереми. Още по-малко пък това. Изглеждаше погрешно. Вината ме изяде. На какво се бях съгласила? Имах нужда от баща си. Имах нужда да говоря с него. Сълзите напираха в очите ми и аз се молех да не плача.
– Той е тук – каза Джереми.
Главата ми се вдигна и погледнах надолу по пътя, за да видя колата на Кейдж, която бавно слизаше по алеята. Спомних си как той ускоряваше по пътя и изскачаше от колата, за да ме хване, когато се хвърлях към него. Сега нещата бяха толкова различни. Ръката ми рефлекторно се насочи към корема. Сякаш трябваше да я предпазя от това. Ами ако това беше моментът, в който баща и си тръгваше от нея без бой, както беше направил с мен? Не исках този вид отхвърляне някога да я докосне.
– Искаш ли да вляза вътре, или да сляза в обора и да започна деня си?
Той предлагаше да ни даде време насаме, за да поговорим. Бях раздвоена. Не исках да се чувства нежелан, но това беше разговор, на който присъствието му можеше да попречи. Кейдж може би искаше той да е там. Все още не бях сигурна.
– Не съм сигурна – отвърнах честно.
Вратата на Кейдж се отвори и той излезе. Дори сега сърцето ми ускори ритъма си при вида му. Дънките, които носеше, висяха ниско на тесните му бедра. Прилепналата черна тениска, която носеше, не скриваше факта, че зърната му са пробити. Той смъкна авиаторските си слънчеви очила и ги хвърли на седалката на колата си, преди да затвори вратата и да се обърне, за да ме погледне. Очите му дори не забелязаха Джереми. Бяха вперени в мен.
Вълнението ми, че го виждам, се смеси със страх и болка. Погледът му падна върху корема ми и аз си спомних, че ръката ми го покриваше защитно. Погледът му се задържа там, преди да се вдигне отново, за да ме прониже с тъмносиния си интензитет. Той не беше тук, за да се откаже от бебето ни. Не беше нужно да говори, за да разбера това. Можех да го видя в очите му.
– Може би трябва да имаме време да поговорим насаме – казах на Джереми, протягайки се да стисна успокоително ръката му. Не исках Кейдж да каже нещо, което да разстрои Джереми. Той не го заслужаваше.
– Ще бъда в плевнята – отвърна той, обърна се и слезе от верандата, преди Кейдж да стигне до стъпалата. Гледах как Джереми си тръгва и се опитах да се успокоя, преди да погледна отново към Кейдж.
Когато чух как обутият му крак стъпва на първото стъпало, се принудих да го погледна. Очите му все още бяха вперени в мен.
– Ева – каза той, след което погледът му отново падна върху корема ми.
– Здравей, Кейдж – отвърнах аз. Нервите ми бяха очевидни по начина, по който гласът ми се чупеше.
Очите му отново бяха върху моите.
– Съжалявам за баща ти. Той беше добър човек.
Аз само кимнах. Искаше ми се да крещя и да изкрещя, че той не е бил тук с мен. Че ме е оставил да гледам как баща ми умира, без той да е тук, за да ме прегърне. Но не го направих. Седях мълчаливо.
– Кога щеше да ми кажеш за нашето бебе? – Попита той. Нямаше намерение да заобикаля нещата. Беше дошъл тук с определена цел.
– Бях заета с баща ми. Нямах време да се занимавам с това. Ти не искаше да говориш с мен и ме беше оставил да си тръгна. Реших, че няма значение кога ще ти кажа. Все пак щях да ти кажа.
Кейдж поработи с челюстта си и аз знаех, че се контролира. Не беше доволен от отговора ми.
– Ти не искаше да ти се обаждам, Ева. Ти ми каза, че това, което имахме, е унищожено. Не ме искаше повече. Аз бях най-голямата ти грешка.
Тогава бях толкова разстроена и емоциите ми бяха навсякъде. Тогава не знаех, че съм бременна. Не можех да си спомня всичко, което му бях казала. Но болката, която проблесна в очите му, докато повтаряше думите ми, ме проряза.
– Бях наранена. Исках да те нараня в отговор.
– Успя – отговори той.
Затворих очи и си поех дълбоко дъх.
– Ти не си тук, за да се връщаме към миналото. Това, което е направено, е направено. Ти си тук, за да говорим за Блис. Трябва да обсъдим нея и намеренията ти за нейното бъдеще.
Гневната настройка в челюстта на Кейдж изчезна и очите му омекнаха.
– Блис? Това ли е името и? – Нежният тон в гласа му прозвуча почти благоговейно.
– Татко харесваше това име – отвърнах аз. Нямаше да го променя.
– Той се е справил добре. То е перфектно.
Не бях очаквала този отговор. Всъщност изобщо не бях подготвена за този разговор. В главата ми той беше протекъл по много по-различен начин. Студеният безчувствен мъж, който искаше да се махне, не беше това, което бях получила. Този беше… . Това беше Кейдж, когото бях обичала. Този, който мислех, че е моят свят.
– Радвам се, че ти харесва – успях да кажа аз.
– Тя движи ли се вече? Имам предвид. … усещаш ли я? – Попита той, направи несигурна крачка към мен и спря.
Аз само кимнах. Имах проблеми с думите си. Това беше нежният Кейдж, когото помнех. Как да нараня този Кейдж? Не можех да бъда делова с този Кейдж.
– Искам да усетя как се движи – каза той, като вдигна изумения си поглед от корема ми, за да срещне очарования ми поглед.
– Тя не се движи в момента – отвърнах аз.
– Ще ми кажеш ли, когато го направи? – Попита той с надежда.
Не можех да му откажа. Кимнах.
– Разбира се.
Той изглеждаше доволен от този отговор и се отдръпна, за да се облегне на парапета, на който Джереми се беше облегнал по-рано. Дългите крака на Кейдж се кръстосаха в глезените пред него, а подгъвът на ризата му се повдигна достатъчно, когато кръстоса ръце върху гърдите си, за да видя намек за тазобедрените му кости и долната част на корема. Обичах тази част от тялото му. Откъсвайки поглед от голата му кожа, не можех да погледна отново към него. Той щеше да забележи къде е било вниманието ми.
– Влюбена ли си в него?
Продължих да гледам към предния двор. Не исках да го гледам и да говорим за това. Той щеше да ме прозре. Но можех ли да го излъжа?
– Обичам го.
– Знам, че го обичаш, Ева. Не съм питал за това. Попитах дали си влюбена в него.
Не. Не бях влюбена в него. Кейдж знаеше това. Джереми знаеше това. Защо ме питаше това?
– Трябва да поговорим за това какво искаш да направиш с Блис. Не за мен и Джереми.
– Грешиш. Не съм тук, за да говорим само за Блис. Тук съм, за да говоря за нас. Време е да поговорим за нас.
Гневът се надигна в гърдите ми. Как можех да премина от объркване към болка и гняв само за пет минути? Не знаех, но Кейдж Йорк успя да предизвика всичките ми емоции.
– Прав си. Вече е време. Имаше своя шанс и не го пожела. Шансът да говориш за нас приключи, защото няма – върнах поглед назад, за да срещна неговия – нас. Вече не.
Кейдж бавно поклати глава и свали ръце от гърдите си. После направи две дълги крачки, за да застане пред мен. Наведе се, като постави по една ръка от двете страни на люлеещия се стол, докато очите му се изравниха с моите и бяха само на сантиметри от тях.
– Не се заблуждавай. Винаги ще има едно „ние“. Можеш да се преструваш, че това, което имахме, никога не се е случвало. Можеш да игнорираш чувствата си. По дяволите, бейби, можеш дори да се омъжиш за Джеръми Бийзли. Но винаги ще има нас. Никой и нищо не може да промени това. – Той пусна стола и се върна в предишната си позиция.
Поех си дълбоко дъх, когато осъзнах, че съм спряла да дишам. Не бях готова за това. Мислех си, че съм, но грешах. Отново.
– Не мога да направя това с теб днес. Трябва ми повече време.
– Бих искал да ти дам повече време, скъпа, но ти носиш моето бебе. Не на Джереми. Моето. – Очите му се втвърдиха при споменаването на Джереми. – Искам моето бебе. Няма да позволя на друг мъж да се намеси и да играе ролята на татко на детето ми. И съм сигурен, че няма да му позволя да си играе на къща с моята жена. Това далеч не е приключило.
Той се размърда и аз се приготвих отново да се изправи пред мен, но той не го направи. Той си тръгваше. Гледах го как отива към стълбите.
– Понеже те обичам повече от всяко проклето нещо на тази шибана планета, ще ти позволя да имаш още един ден. Ти току-що загуби баща си и аз никога няма да си простя, че не бях тук с теб. Ще изживея живота си, съжалявайки за това. Но ще се върна. Ти си моя, Ева Брукс. Завинаги. Ти самата ми го каза и, скъпа, държа да го спазиш.
КЕЙДЖ
– Ще се върнеш ли в онзи твой апартамент? Или той ще стои празен до края на живота ти? – Попита Престън, като ми подаде бира и седна срещу мен.
– Ще се върна в него, когато с Ева отново сме заедно – отвърнах и отпих.
– Чух, че е сгодена. Това е гадно, човече.
– Тя е моя. Този пръстен е временен.
Престън кимна. Той нямаше да спори с мен.
– Манда смята, че всички ще се справите.
– Ще се справим. Няма да я загубя.
– Тя призна ли, че бебето е твое?
– Дори не се опита да го отрече. Тя не е лъжкиня. Просто не ми се доверява. Аз го заслужавам. Може и да не съм направил това, което тя смята, че съм направил, но за едно нещо е права. Не съм се борил за нея. Позволих на думите и да ме наранят. Оттеглих се, защото така, по дяволите, правя, когато някой ми каже, че не ме иска. Моята проклета майка ме прецака до краен предел. Позволих на миналото си да контролира начина, по който се справих с отхвърлянето на Ева. Жената, която ми даде живот, все още успява да прецака живота ми, без дори да е наблизо.
Дуейн седна на масата с нас и аз го погледнах. Не го бях виждала, откакто се бях върнал в града. Главата му вече беше обръсната.
– Струва ми се, че ти си го прецакал. Приеми го, човече. Не обвинявай за това кучката, която те е родила – изрече той.
Взирах се в него, докато възприемах думите му. Майната ми на мен. Той беше прав. Бях позволил на несигурността си относно това, че съм обичан, да ме контролира, а след това бях използвал това, което майка ми беше направила, за да се оправдая. Ева заслужаваше мъж. А не хленчещо бебе, което използва проклети оправдания за грешките си. Аз нямаше да се оправдавам за моите грешки. Вече не.
Щях да я накарам да ме обича отново. Нямаше да и обяснявам нищо. Просто щях да бъда мъжът, от когото тя се нуждаеше. Този, който не бях. Този, който моята жена и моето бебе заслужаваха. Как, по дяволите, щях да го направя, не бях сигурен, но щях да го направя.
– Прав си – отвърнах накрая.
Дуейн се усмихна.
– Винаги съм дяволски прав. Това е, което правя.
Престън се засмя и трябваше да призная: пичът ме накара да се усмихна. Домът ми липсваше. Беше време да се поразмърдам и да си събера багажа. Таткото на Ева никога не би се оправдал. Нямаше да се скрие от болката си, като откаже дори да отиде в дома си. Той беше мъж, с когото тя се гордееше. Исках и аз да бъда такъв.
Сложих двайсет на масата и се изправих.
– Къде отиваш? Току-що дойдохме – каза Престън, докато бутах стола си назад.
– Като за начало да си взема нещата и да се прибера в апартамента си – казах му аз.
– Какво те накара изведнъж да решиш да се прибереш? Преди пет минути не можеше да влезеш в това проклето място.
Не исках да си губя времето да обяснявам това на Престън.
– Ще се видим по-късно – казах вместо това.
– Какво, по дяволите? – Престън ме погледна така, сякаш съм си изгубил ума.
– Реши, че е време да стане мъж – отвърна Дуейн, а аз само се усмихнах, докато вървях към вратата.
* * *
Решението да спра да се крия и да си върна живота беше лесно, когато седях в бара с Дуейн и той се подиграваше на мъжествеността ми. Но когато стоях на входната врата на апартамента си и гледах празното място, където някога се намираше пианото на Ева, въздухът ми се изпаряваше. Стоях там и оставих в съзнанието си да се възпроизвеждат моментите, в които бях влизал през тази врата, а тя седеше там и свиреше, а после ми се усмихваше.
Затворих вратата след себе си и пуснах чантите си на пода. Тишината ме преследваше. Музиката на Ева и смехът и бяха изчезнали. Тя нямаше да излезе от спалнята ни, усмихвайки ми се. Бях я оставил да ме отблъсне, когато имаше най-голяма нужда от мен. Можех да обвиня Ейс, че ме е подгонил. Можех да обвиня майка си за моята несигурност. Но аз бях направила това. Аз бях виновен, че я изгубих.
Утре щях да започна да и доказвам, че заслужавам любовта и. Знаех как ще направя тогава. Без молби за прошка; това бяха само думи. Никакви извинения; те бяха просто слаби. Беше време да и покажа това с действията си.
Назад към част 17 Напред към част 19