Аби Глайнс – Полеви партита – До петък вечер – книга 1 – част 24

„С никой друг не е забавно да се говори“

ГЛАВА 23
МАГИ

През останалата част от седмицата нещата с бащата на Уест изглеждаха по-добре. Той все още имаше проблеми с дишането, но беше по-буден. По-малко го болеше, или поне така изглеждаше. Не му се налагаше да приема толкова много от лекарствата, които го държаха под наркоза. Бях го посетила в сряда вечерта. Уест беше дошъл да ме вземе след футболната си тренировка и бяхме вечеряли с майка му. След това отидохме да поговорим с баща му.
В четвъртък Уест ме посрещна на вратата на кафенето и настоя да ям на неговата маса. Тъй като Серена вече не беше там, аз се съгласих. Момчетата все още се опитваха да разберат нашето приятелство. Нямаше смисъл за тях, но до петък бяха приели, че оттук нататък ще седя с тях, и всички изглеждаха съгласни с това.
Уест и аз бяхме… ами, не знаех какво сме. Пишехме си през целия ден и говорехме по телефона всяка вечер. Не говорехме само за баща му или за моето минало; говорехме за живота. Той ми разказваше истории за него и Брейди като деца, а аз му разказвах за годините си като мажоретка в гимназията.
Но намирах ситуацията ни за все по-объркваща. Като например когато Уест се приближаваше до мен и дишаше дълбоко, сякаш ме поемаше. Или когато държеше ръката си на гърба ми по-дълго от необходимото. Или пък времето, когато Неш седна до мен и започна да флиртува, а Уест се беше ядосал. Опитваше се да не го показва, но всички го виждаха, включително и Брейди.
Въпреки че правеше всички тези неща, той продължаваше да флиртува с момичетата в училище, които му идваха на крака. Въпреки че не правеше секс с никоя от тях в тоалетната и не се привързваше към никоя от тях, той също така никога не споменаваше за нашата целувка и не се държеше така, сякаш би искал да опита отново.
Не беше споменал какви са плановете му след футболния мач в петък вечер, нито пък ме беше питал за моите. Затова попитах леля Корали дали мога да се прибера направо вкъщи и да си легна. Бях уморена. Тя се съгласи и аз си тръгнах веднага след мача с нея, а чичо Бун остана да говори с Брейди.
Уест беше вкарал три тъчдауна и усмивката на лицето му направи всичко, което не беше наред, наред. Обичах да го виждам щастлив. Искаше ми се да бъда там, когато разказваше на баща си за всичко това.
Оставих събитията от седмицата да се повторят в съзнанието ми, докато се къпех и се приготвях за лягане. Напоследък Брейди изглеждаше по-малко раздразнен от мен и знаех, че е така, защото вече не му се налагаше да ме води навсякъде. Родителите му бяха спрели да се опитват да ме натрапват постоянно. Вечерята беше по-лесна и ми харесваше да слушам разговорите на всички тях.
Също така оставих идеята да започна отново да говоря на обществени места да се върти в главата ми. Бях разговаряла с родителите на Уест, но само защото не исках да ги затруднявам с мълчанието си. И ако никога повече нямах възможност да говоря с баща му, не исках да съжалявам, че съм мълчала.
Исках да бъда част от това семейство, но докато не говорех и не споделях ежедневието си, си оставах външен човек. Ако започнех да говоря с леля си и чичо си, в крайна сметка те щяха да поискат да разкажа за това, което съм видяла. За това, което се беше случило. Не исках да го правя. Вече не се страхувах да чуя собствения си глас – разговорите с Уест ми показаха, че мога да се чувам отново и да не се разпадам, но не бях готова да говоря за майка си… или за баща си. Хигенс знаеха всичко, което трябваше да знаят. Ако можех да им се доверя, че няма да ме принудят да говоря за онази нощ, тогава можех да говоря с тях.
Приключих с душа, излязох и подсуших косата си с кърпа, след което нахлузих кърпата около тялото си и побързах да се върна в стаята си.
Влизайки през вратата на спалнята, започнах да крещя, когато видях Уест да стои вътре. Бързо захлупих устата си с една ръка, а с другата стиснах плътно кърпата около себе си.
– Уест? – Попитах, като се нагласих така, че да мога да държа кърпата около себе си и с двете си ръце.
Очите му не бяха насочени към лицето ми, а към съвсем голите ми крака. Изкуших се да избягам обратно в коридора.
– Уест? – Повторих.
Очите му се вдигнаха и срещнаха моите, а той се усмихна леко.
– Съжалявам. Не исках да те плаша. Писах ти, че идвам, но ти не ми отговори.
– Идваш? – Повторих, все още много объркана.
Той кимна към прозореца.
– Това беше стаята на Брейди през по-голямата част от живота ми. Качвам се през този прозорец, откакто бях на седем години.
О. Но защо беше тук?
– Ти си тръгна… от мача… и не отиде на партито на полето. Аз те чаках.
Това. Това беше това, което ме объркваше. Не разбирах, когато той правеше такива неща. През целия ден не ме беше питал за плановете ми за тази вечер. Предположих, че си има свои собствени. Не знаех, че иска да ме види.
– Тръгнах си с леля Корали. Не спомена, че ще се видим след това.
Сега той беше този, който изглеждаше объркан. Защо беше объркан? Той беше този, който ми даваше безумни смесени сигнали!
– Помислих си, че знаеш, че ще искам да те видя. Да се видим.
Поклатих глава. Нищо не знаех.
Този път той ми се усмихна.
– Е, винаги предполагай, че имаме планове. Ти си единственият ми приятел, с когото искам да излизам. А сега, може ли да се облечеш малко? Това е… разсейващо.
– Знаеш, че влезе в стаята ми без покана, нали? Ако знаех, че ще дойдеш, щях да съм облечена.
Той се усмихна.
– Писах ти.
– Бях под душа.
– Малка подробност.
Този път се засмях. Но бързо се улових и прехапах устна, надявайки се леля Корали да не ме чуе.
– Обърни се – прошепнах аз.
– Защо?
– За да мога да се облека.
– Добре, да, това – каза той и се обърна с лице към стената.
Отидох и взех чифт бикини от чекмеджето си, а след това шорти и торбеста тениска. Никога не се бях обличала с мъж в една стая. Въпреки че той не гледаше, това все пак ме изнервяше. Облякох се бързо и се протегнах, за да прокарам пръсти през мократа си коса. Глупости. Бях забравила за косата си.
– Свърших – казах му, докато се обръщах да търся четката си.
– Хубаво – каза той, което ме накара да спра и да го погледна през рамо.
Той ми намигна. Не обичах да ми намига. Най-вече защото харесвах, когато ми намигаше. Мразех това, че ми харесваше. Защото на приятелите не им се свиваше корема от намигване.
– Трябва да носиш шорти по-често – каза той и аз се заех да търся четка. Когато най-накрая я намерих, започнах да я дърпам през заплетената си коса, преди да се обърна към него.
– Как мина партито на полето? – Попитах, сядайки на края на леглото.
Той сви рамене и седна до мен.
– Скучно. Ти не беше там. С никой друг не е забавно да се говори.
Извъртях очи, което го накара да се засмее.
– Леля ти и чичо ти проверяват ли те през нощта?
Поклатих глава. През нощта заключвах вратата си. Сънувах кошмари и въпреки че не крещях в тях, често плачех и хленчех, казвайки неща, които не исках да чуват.
– Мога ли да остана за малко, ако шепнем?
Сякаш щях да му кажа „не“. Никога не съм му казвала „не“. Въпреки че трябваше да му кажа не. Нямаше да му навреди, ако му казвах „не“, а и той можеше да издържи да го чува по-често.
– Разбира се.

Назад към част 23                                                      Напред към част 25

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!