Аби Глайнс – Полеви партита – До петък вечер – книга 1 – част 41

„Тя е точно като майка си“

ГЛАВА 40
УЕСТ

Маги чакаше отвън на люлката на верандата, когато спрях. Беше ми се обадила точно когато излизах от душа. Някак си бях стигнал дотук за десет минути. Косата ми все още беше мокра и не успях да намеря бельо, но успях.
Тя се изправи от люлката и отиде до върха на стъпалата.
– Здравей – казах аз и я целунах по устните. – Готова ли си да го направим?
Видях тревогата в очите ѝ, когато кимна. Плъзнах ръката си върху нейната. Този път аз щях да съм този, който щеше да я държи нагоре. Тя щеше да се справи с това. Аз нямаше да я пусна.
– Те чакат. Брейди чу, че ти се обадих, затова им обясни, че те чакам и искам да участваш в този разговор. Но мисля, че съм ги разтревожила. Брейди знае, но леля Корали и чичо Бун изглеждат наистина загрижени.
Наклоних глава към вратата.
– Тогава да отидем да го направим. Аз ще бъда там през цялото време.
Тя ми се усмихна облекчено, а сърцето ми се разтуптя в гърдите. Тя ме накара да почувствам неща, които никога преди не бях изпитвал. Неща, които исках още. Неща, без които не исках да живея.
Последвах я вътре и, разбира се, и тримата Хигенс седяха в хола и чакаха. Брейди беше единственият, който се беше отпуснал и изглеждаше отегчен. Родителите му бяха на ръба на местата си. На масата пред Корали имаше бележник и молив. Зачудих се дали е донесла това за тази дискусия.
Маги отиде да застане пред всички тях и аз стиснах ръката ѝ. Тя можеше да направи това. Ще се уверя, че ще успее.
– Искам да поговорим отново – каза тя с тих глас, който стресна и леля ѝ, и чичо ѝ. Никога не бях виждал очите на Бун да стават толкова широки.
– Искам да бъда част от това семейство. Готова съм за това. Но имам нужда да разберете нещо – каза им тя, след което погледна към мен. Ръката ѝ все още беше прибрана в моята и аз кимнах, за да я успокоя. – Не искам да говоря за… онзи ден. Не искам да говоря за него. Не искам да говоря с терапевт. Искам да говоря за майка ми. Хубави спомени. Харесва ми да мисля за нея, а и с Уест много сме говорили за нея. Той ме изслушва, но бих искала да споделя спомени с други хора, които са я познавали и обичали. Но останалото… Не мога. Спрях да говоря, за да се предпазя. От себе си и от всички останали. Така оцелях. – Тя спря и зачака.
Корали се изправи и в очите ѝ се появиха сълзи.
– Няма да те караме да говориш за нещо, за което не искаш, Маги. Обещавам ти това. Аз просто… – Тя изпусна лек плач. – Хубаво е да чуя гласа ти отново – каза тя накрая, преди да покрие устата си и да изпусне още едно ридаене.
Раменете на Маги се отпуснаха малко. Точно това трябваше да чуе.
Бун погледна към мен, а след това към Маги.
– Предполагам, че той е този, който те е накарал да говориш. Той се нуждаеше от теб и ти знаеше, че можеш да му помогнеш, затова говорише. Звучи като нещо, което майка ти би направила. – Той върна вниманието си към мен. – Тя е точно като майка си. Специална, добра, мила. Но и силна. Преживяла е много. И ако това – каза той, сочейки към нас двамата – сега е нещо повече от приятелство, то бъди сигурен, че си готов да я пазиш. Нараниш ли я, и аз ще те нараня. Не ме интересува кой си.
Той я защитаваше. Като баща. Както би трябвало да прави нейният баща. Винаги съм харесвала Бун Хигенс, но той току-що се изкачи с една степен в очите ми. Той беше бащата, от който Маги се нуждаеше. Този, който ѝ беше даден, беше унищожил живота ѝ. Сега Бун щеше да я защити.
Кимнах.
– Да, сър. Знам колко специална е тя. Никога не бих я наранил. Кълна се.
Той не изглеждаше убеден, но погледна към Маги.
– Обичам те, момиченце. Обичах майка ти. Загубата ѝ промени живота на всички ни, но особено твоя. Искаме да ти помогнем да се излекуваш. Ако ни позволиш.
Една сълза се търкулна по лицето на Маги и аз трябваше да се преборя с инстинкта си да я хвана и да я утеша. Тя се нуждаеше от това с тях. Не можех да се намеся сега.
– Благодаря ви. Харесва ми тук. Харесва ми тази къща и всички вие. Чувствам се в безопасност, а отдавна не съм се чувствала в безопасност. Благодаря ви, че ми дадохте дом.
Брейди се изправи.
– Радвам се, че дойде, за да мога най-накрая да получа спалнята си на тавана – каза той, след което ѝ намигна.
Маги се засмя, а аз се преборих с малката ревност, която ме връхлетя заради това, че някой друг я разсмива. Обичах смеха ѝ, но изглежда, че започвах да го притежавам.
Сега тя си имаше семейство. Такова, което щеше да допусне в своя свят.
Маги вече нямаше да мълчи.
След обяд оставих Маги при леля ѝ Корали, за да отиде да пазарува. Трябваше да се прибера вкъщи, защото майка ми искаше да съм там, за да кажа сбогом на баба ми днес. Бях успял да избегна жената през по-голямата част от времето, когато беше там. Единственият път, когато мама не беше с нея, беше на играта ми снощи.
Влизайки вътре, спрях, когато видях няколко куфара до входната врата. Един от тях беше на майка ми. Баба ми седеше на дивана, с изправен гръб и ръце в скута, сякаш позираше за снимка. Беше адски страшно.
– Мамо? – Извиках, вместо да говоря с тази жена.
Майка ми се появи зад ъгъла, с още една чанта на ръка. Изглеждаше нервна и несигурна. Стомахът ми се сви. Не се движех. Все още не бяхме говорили за това, но бях сигурен, че няма да напусна Лоутън.
– Какво става? – Попитах, страхувайки се да пристъпя по-далеч в стаята.
Мама ме погледна тъжно, после сложи чантата върху куфара си.
– Исках да поговоря с теб за това, преди да тръгнеш тази сутрин, но ти просто тръгна. Което е нормално. Имаш си живот. Не искам животът ти да се променя. Аз просто… – Тя погледна към майка си, после към мен. – Имам нужда да си почина оттук. Пребиваването в тази къща е тежко за мен. Все си мисля, че баща ти всеки момент ще влезе през вратата. Липсва ми, а това, че съм тук, влошава положението. Просто имам нужда от почивка. Бих се радвала да дойдеш с мен, но знам, че с футбола и Маги… не очаквам да го направиш. Няма да ме има само няколко седмици. Моля те, разбери. Не мога да бъда тук по цял ден сама със спомена за него. – Очите ѝ се напълниха със сълзи и започнаха да се стичат по лицето ѝ.
– Искаш да отидеш в Луизиана ли? – Бях ходил там и не можех да разбера защо някой би избрал да посети къщата на баба ми. Това нямаше да е възвисяващо пътуване. Щеше да е в ада с тази жена и в тази къща.
Тя кимна и избърса лицето си.
– Някога това беше моят дом. Знам, че ти нямаш приятни спомени за него, но аз имам. Имам нужда от нещо, което да отвлече мислите ми от болката. Тъгата.
Това беше неин избор и аз исках тя отново да бъде щастлива. Мразех да си мисля, че тя изпитва болка и страда сама тук, докато аз ходя на училище и тренировки и прекарвам време с Маги. И тя щеше да ми липсва, но нямаше да напусна Лоутън.
– Ти си на осемнайсет. Вече си мъж. Ще се чувстваш добре тук, докато ме няма. Имаш си приятели и Маги. В момента, в който имаш нужда от мен, ми се обади и аз ще бъда тук. Но аз трябва да се махна, Уест. Трябва да го направя.
Направих единственото нещо, което можех да направя. Пристъпих и я прегърнах. И двамата бяхме загубили баща ми. Имах Маги, която ми помогна да се справя с болката. Тя нямаше никого.
– Обичам те, мамо. Разбирам те.
Тя подсмръкна и ме стисна силно около кръста.
– Аз също те обичам и се гордея с теб.
Но тя ме напускаше. Татко току-що ни беше напуснал и тя също ме напускаше.

Назад към част 40                                                               Напред към част 42

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!