„Ако не го направиш, ще я загубиш“
ГЛАВА 44
УЕСТ
– Мама носи вафли – каза Брейди, като открехна завесите в стаята ми и остави слънчевата светлина да нахлуе вътре. – Стани и се изкъпи. Неш все още спи на дивана. Ще му хвърля малко лед, преди да си тръгна. Това е единственият начин да стане.
Бяхме останали будни през по-голямата част от нощта. Момчетата се бяха опитали да ме разсеят, но не се получи. Само направиха така, че да не съм сам. Ако бях, щях да се озова на прозореца на Маги. Неведнъж през изминалата нощ се чудех дали именно затова Брейди не беше дошъл с всички момчета. За да ми попречи да отида при Маги. Исках да му се разсърдя за това, но той беше единственият, който можеше да ме държи в нормално състояние в момента.
Той ми разказа, че е говорил с нея и че наистина е чувствал, че тя има нужда от време за себе си, за да приеме колко далеч е стигнала. Всичко това било твърде много за нея, а на всичкото отгоре аз я плашех с интензивността си. Работата беше там, че не знаех как да бъда друг човек с нея. Тя ме направи малко луд.
– Ще водиш Маги на училище ли? – Попитах го, знаейки отговора.
Отначало той не каза нищо, но накрая ми кимна с едно малко кимване.
– Ще ядем в моята къща. Останалите момчета са станали и са облечени, чакат мама да дойде да ги нахрани. Мисля, че са ти оставили топла вода.
– Как да се справя с днешния ден? – Попитах го, преди да успее да излезе от стаята.
Той се обърна, за да ме погледне обратно.
– Дай и пространство. Осъзнаваш, че можеш да оцелееш и без нея, на която да се опреш, и се справяш.
Той не го разбраше. Никога не е бил влюбен. Какво разбираше под „пространство“? Трябваше ли просто да я игнорирам? Затова го попитах:
– Как да ѝ дам пространство?
Той сви рамене.
– Знаеш ли, просто я остави на мира. Оставеи я да диша.
– Да я игнорирам? – Попитах. Гласът ми беше твърд и гневен, но не можех да се сдържа.
Той повдигна вежди.
– Да. Предполагам, че е така.
Изправих се и хвърлих възглавницата си през стаята.
– Майната му на това! Как, по дяволите, трябва да я игнорирам, Брейди? А? Не мога да я игнорирам. Аз съм влюбен в нея.
Никога досега не бях казвал това на глас. Дори пред нея.
– Ако е така, тогава трябва да намериш начин да се отдръпнеш. Ако не го направиш, ще я загубиш.
– Аз вече я загубих. – Думите ме пронизаха, докато ги изричах.
– Не, не си я загубил. Говорил съм с нея. Помниш ли? Знам какво си мисли. Всичко, което си направил, е да я изплашиш. Тя вярва, че е само твоя патерица и нищо повече. Ето защо прави това. Мога да те уверя, че тя няма представа, че я обичаш.
Трябваше да ѝ кажа.
– Ако и кажа…
– Тя няма да ти повярва. Ще си помисли, че и казваш каквото и да е, за да си я върнеш. Ще трябва да я оставиш да си тръгне.
Никога нямаше да мога да я оставя да си тръгне. Но бих могъл да се преструвам, че съм го направил, ако това е, от което тя се нуждаеше от мен. Тя беше до мен, когато имах нужда от нея. Беше време да направя всичко, което трябваше да направя, за да я направя щастлива. Ако отстъплението беше това, тогава щях да го направя.
И Аса, и Гънър останаха, докато не излязох от къщата, опитвайки се да ме накарат да пътувам с някой от тях. Но аз исках свободата да имам своя пикап. Когато най-накрая излязох от пътя и тръгнах към училището, те ме последваха. Сякаш трябваше да са сигурни, че ще се появя в клас.
Изчислих времето си така, че да вляза точно в момента, в който удари последният звънец. Сега всички щяхме да закъснеем за първия час. Но аз не ги бях помолила да ме изчакат. Просто не можех да се справя с това да отида до шкафчето си и да видя Маги. Нямаше да мога да я игнорирам и не вярвах, че няма да започна да я моля точно там, пред всички.
– Имам господин Трембъл за първия час – каза Аса с усмивка. – Той няма да ме брои за закъснял – добави той, докато тичаше покрай мен.
Гънър се приближи до мен.
– Ако побързаме, и нас няма да ни брои за закъснели.
Нямах нищо против да получа бележка за закъснение в замяна на отлагането на отиването в час. Но знаех, че треньорът щеше да ме накара да тичам на самоубийства след тренировката, ако разбереше, че съм закъснял. Такъв беше протоколът за закъснение на играч в училище.
– Трябва да си взема тетрадката – казах на Гънър.
Той ми бутна една тетрадка.
– Използвай тази и бягай – каза той, преди сам да започне да бяга.
Аз го последвах. Когато тренировката свърши, исках да се прибера вкъщи и да бъда сам. Снощи не ми беше дадено място за размисъл. Всички ми мислеха доброто, но сега исках да бъда сам.
Гънър отвори вратата на първия час и влезе вътре. Госпожа Сентъл ни погледна и се намръщи, след което ни помоли да седнем.
– Радвам се, че се присъединихте към нас, момчета – беше всичко, което тя каза.
Аз седнах до Гънър, който пръв намери празно бюро. Той ме погледна и се усмихна.
– Казвах ти.
– Здравей, Уест – каза една непозната блондинка, която се обърна, за да ми се усмихне.
Гънър се ухили до мен.
– Излезе новината, че отново си свободен агент.
Игнорирах и двамата. Ако исках да докажа на Маги, че я обичам, момичета като това нямаше да ми помогнат. Стрелнах Гънър с раздразнен поглед.
Той само се разсмя още по-силно. Задник.
Назад към част 44 Напред към част 46