„Реалността на това да бъдеш разбит“
ГЛАВА 10
УИЛА
Не бях добра приятелка. Те просто не знаеха колко лоша приятлка съм. И все пак. В крайна сметка това щеше да излезе наяве. Миналото ми и причината да съм тук, в Лоутън, да живея с баба си. Но засега можех да се наслаждавам на това, че не съм сама.
Гънър вървеше с мен към първия час, говореше за партито тази събота вечер и се държеше така, сякаш и аз ще бъда там. Никой не ме беше канил на парти. Нямах представа кой е Аса Грифит, въпреки че името ми беше познато. Бях чувала да го споменават вчера неведнъж. Дори повече, отколкото за футболния мач в петък вечер, а за него се говореше много. Вероятно се говореше за неговото парти.
Когато Гънър най-сетне се сбогува и отиде в собствената си класна стая, отново останах сам със себе си. Никой не се приближи до мен, когато се насочих към бюрото, към което учителката ме беше насочила вчера. Домашното ми беше готово и толкова перфектно, колкото можех да го направя.
Някой зае стола до мен и аз погледнах през миглите си, за да видя високо момче с тъмна коса, почти черна. Раменете му бяха широки, което го правеше да изглежда по-внушителен и голям. Загорелият цвят на кожата му ме накара да мисля за плажове и слънце, а не за Лоутън, Алабама. Той се обърна към мен, а аз бързо преместих поглед обратно към тетрадката на бюрото си.
– Вие трябва да сте Уила Еймс – каза дълбокият му глас и отново привлече вниманието ми към него.
– Да – отвърнах, като ми се искаше да знам кой е той. Потърсих лицето му, за да видя дали го познавам. Всички се бяха променили толкова много през последните шест години, че ми беше трудно да ги запомня всичките.
– Не ме помниш, нали? Но пък тогава, когато се видяхме за последен път, бях с около седем сантиметра по-нисък и с по-малко мускули или без мускули.
Принудих се да се усмихна. Чувствах се неловко, че не си спомням кой е той, но тогава дали щеше да ме познае, ако не знаеше, че новото момиче е Уила Еймс? Нямаше да се бия в гърдите за това. Въпреки че бях ходила на училище с много или повечето от тези деца, не се движех в техните социални кръгове. Единствените ми приятели бяха Гънър и Брейди. Като дете не ме канеха на рождени дни, нито на каквито и да било партита. Бях внучката на помощника на Лоутънови, която беше дошла на този свят от „развратна“ майка тийнейджърка.
Той се усмихна и се появиха тръпчинки. Не се очакваше от момче с неговите размери.
– Аса. . . Грифит – каза той, като добави фамилията си като последна мисъл. Това беше човекът от партито, чието име бях чувала и преди. Ровейки се в паметта си, се опитах да се сетя за лице на момче, което би могло да прилича на много по-зрялото, което беше пред мен сега. Дали като дете е идвал често да си играе с Гънър? Не можех да си спомня всички приятели, които Гънър е имал покрай себе си.
Този път той се засмя.
– Не предполагам, че съм ти направил впечатление навремето, но тогава ти винаги си била на Гънър. Не успяхме да те видим много, когато дойдохме, след като Неш те нарече гореща веднъж. Гънър се вбеси и това беше последният път, когато играхме с теб.
Това породи спомен.
– Всички сте се променили с пубертета – беше единственият коментар, който имах към това.
Тръпчинките му се задълбочиха, явно флиртуваше в този момент.
– И ти също.
Нямаше да се опитвам да разшифровам какво има предвид с това. Просто се усмихнах и се върнах към тетрадката пред мен.
– Идваш ли на рождения ми ден в събота вечер? Ще бъда голямата осморка.
Това покана ли беше? Погледнах назад към него.
– Не знаех, че съм поканена.
Той продължи да се усмихва.
– Официално те каня. Просто си помислих, че Гънър или Брейди вече са го направили.
Трябва ли да се съглася с това? Последният път, когато се забавлявах… Не исках да мисля за това точно сега. Беше различно. Всичко в тази нощ беше различно. Това беше парти за рожден ден с футболисти. Можех да го направя и да не се чувствам виновна. А не можех ли?
– Тази гримаса ме притеснява. Аз не съм лош човек. Обещавам – добави Аса, когато осъзнах, че ме наблюдава, а аз не съм отговорил на поканата му. Което беше грубо.
– Съжалявам. Просто си мислех за графика си. Но да, бих искала да дойда. Благодаря ти, че ме покани. – Звучах прекалено официално. Опитвайки се да не се размърдам от собствения си нелеп отговор, отново се загледах в тетрадката си.
– Мисля, че те изнервям, Уила Еймс. Това ми харесва. – Той звучеше развеселен, а аз не го погледнах.
– Гънър ли ще те придружи до следващия ти клас, както направи с този, или мога да имам тази чест? – Имитираше той официалния ми тон и аз прехапах усмивка. Мисля, че харесвах Аса Грифит.
– Бих искала – отвърнах, като позволих на усмивката да докосне устните ми. Чувствах се добре, че искам отново да се усмихвам. Правех го все по-често след пристигането си в Лоутън. Преди няколко месеца си мислех, че никога повече няма да се усмихна.
Но с тази мисъл реалността на видяното, стореното и всичко, което бях загубила, се върна при мен. Мракът, който носех като тухли на гърба си, ми тежеше и отново загубих усмивката си.
Учителят започна да говори и аз му отделих вниманието си, макар че миналото преследваше мислите ми и ми напомняше защо никога вече няма да бъда истински нормална.
Аса се опита да ме заговори няколко пъти по време на часа и всеки път успявах да се усмихна, ако не и да отговоря. Гърдите ми бяха натежали, но исках отново да се почувствам нормална, макар и само за миг. Егоистично ли беше това от моя страна? Трябваше ли да се почувствам нормално?
Когато звънецът удари – край на разточителния ми час, тъй като съзнанието ми не беше регистрирало нито едно нещо, което учителят беше казал – взех книгите си и се изправих.
– Кой е следващият ти час? – Попита Аса, докато ставаше, за да върви с мен към вратата. Предполагам, че сериозно смяташе да ме заведе дотам.
– Литература – отговорих аз.
– Две врати по-надолу имам испански. Освен това те видях да излизаш от пикапа на Гънър днес. Имаш ли вече някакви проблеми с Кими?
Не бях сигурна какво означава това. Кими беше момичето от тоалетната вчера и едно от момичетата, които бяха бомбардирали Гънър, когато пристигнахме. Това го знаех, но що се отнася до това, че имах някакви проблеми с нея, не се бях занимавал с това. Тя не ми обръщаше много внимание.
– Не – отвърнах аз.
Той кимна.
– Ще ги имаш. Тя изобщо няма да може да се справи с теб.
Ако искаше да каже, че тя ще ме ревнува, значи е глупава. Ганър не беше сериозен към нея или към когото и да било в това отношение. Момичетата, които бяха слепи за тийнейджъри, които очевидно не се интересуваха от тях, бяха тъжни. Те си мислеха, че телевизионният романс е истински. Не беше. Това не беше „Самотно дърво на хълма“. Това беше истинският живот.
– Тази сутрин той ме нарече свой крилат човек. Не е нужно да се притеснява за мен. Трябва да се тревожи за всички момичета, които са достатъчно глупави, за да си мислят, че имат шанс за истинска връзка с него. Като нея.
Аса се засмя гръмко.
– По дяволите, харесвам те.
– Благодаря. – Щях да кажа още нещо, когато очите ми срещнаха тези на Гънър, който се приближи към мен.
– И той идва – каза Аса, като отново звучеше забавно.
Гънър премести поглед от мен към Аса, сякаш се дразнеше. Не бях сигурна защо би трябвало да е така и ако се държеше раздразнено, щях да го оправя. Но това нямаше да се случи точно сега, защото Кими пристъпи пред него, препречвайки пътя му. Което накара Аса отново да се засмее.
– Някой ден ще разбере, че една бърза любов от Кими означава седмици с нея в задника му.
– Правил ли е това с нея преди? – Попитах, като го гледах как я отмества от пътя си с двете си ръце върху раменете ѝ. Намръщената му физиономия беше изненадваща. Никога преди не го бях виждала да се ядосва така.
– Случва се още от девети клас. Лесно се слага, но после се вкопчва. Всички сме си научили урока, но Гънър не може да я разкара.
Чудя се какво ли е било в нея, което го е привличало отново.
– Нещо като Айви и Брейди. С изключение на това, че Брейди изглежда няма нищо против прилепчивостта на Айви. Позволява и да се случва, защото е секси. Мисля, че в главата на Айви те са връзка. Брейди обаче не гледа на това като на нещо изключително. Но пък и никой от момчетата не се е опитал да я прецака.
Толкова дълго време бях далеч от гимназиалната драма, занимавах се с нещата от реалния свят, че вече ми се струваше безсмислено. Някога бях онова момиче, което се е омотало в едно момче, мислейки си, че ме обича. Без да знам какво се случваше в действителност, когато не бях наблизо. Нито веднъж не се досетих за истината, докато тя не се оказа точно пред мен. Онова, което тогава мислех за разбито сърце, дори не се докосваше до реалността на това да си разбит.
– Ето ти класа – каза Аса, спирайки мислите ми да не потънат в мрак за пореден път.
– Благодаря ти.
Той сви рамене и върху високата му фигура това изглеждаше не на място. Като на малко момче, а не на масивен футболист.
– Ще се видим на обяд? – Мисля, че това беше въпрос. Звучеше като такъв. Затова просто кимнах, след което влязох в стаята. Искаше ми се в този период да имам разсейване, което да ми помогне да отблъсна болката.
Назад към част 10 Напред към част 12
