„Това място ще се обърне срещу теб без съмнение“
ГЛАВА 18
УИЛА
Червеният мустанг беше сравнително нов и момичето с дълга тъмна коса, което го караше, изглеждаше достатъчно сигурно. Поне нямаше да ми се налага да вървя пеша около седемте мили до дома на Нона. Макар че бях готова да го направя, когато момичето спря и ме попита какво правя, вървейки в тъмното по безлюдния път.
Казах ѝ, че шофьора ми е бил зает на партито на полето. Тя ме попита кой е моят шофьор и когато казах Гънър Лоутън, тя извъртя очи, промълви „Фигура“ и предложи да ме закара до дома ми. Беше на моята възраст, но не я бях виждал в училище.
– Благодаря – казах, когато тя се върна на пътя, след като се качих.
– Няма проблем. Не е съвсем безопасно да се разхождаш навън през нощта. Къде живееш?
– Познаваш ли Гънър? – Попитах.
Тя направи гримаса и кимна.
– Знаеш ли къде е къщата му?
Тя ме погледна, преди да погледне обратно към пътя.
– Всички знаят къде е имението на Лоутън.
– Аз живея във вилата в задния западен ъгъл.
Тя отново ме погледна.
– Вие живеете в къщата на госпожа Еймс?
Значи е била оттук някъде. Зачудих се дали не е ходила в моето училище и аз някак си съм я пропуснал.
– Това е баба ми.
На лицето ѝ избухна усмивка.
– Уила Еймс се е върнала в Лоутън.
И тя знаеше името ми.
– Знаеш ли коя съм аз? – Това беше основателен въпрос, но все пак бях изненадана.
Тя се засмя.
– Аз също току-що се върнах в града. Въпреки че ме нямаше само две години. Бях тук тогава, когато ти, Гънър и Брейди бяхте винаги заедно. Всяко момиче в училище искаше да бъде като теб. Двама най-добри приятели като тях. Завиждах ви също като останалите. Дори да бяхме само деца.
Нито едно от останалите момичета не си спомняше за мен. Бях изненадана, че тази го направи.
– Не знаех това. – Направих пауза, след което я погледнах обратно. – Благодаря за пътуването… – Оставих го да виси. С надеждата, че ще ми предостави името си. Почти ми се струваше грубо да попитам.
Тя се усмихна и аз се почувствах комфортно с нея. Беше усмивка, която не беше фалшива, но не беше и пълна. Много приличаше на моята собствена.
– Райли Йънг – каза тя накрая. – Най-мразеният гражданин на града.
Мразен? Това беше странно. Тя беше на моята възраст и изглеждаше достатъчно добре.
– Защо те мразят? – Попитах я, като отново се зачудих защо не съм я виждал в училище, ако бяхме учили заедно, когато бяхме по-млади.
– Никой не иска да знае истината, когато тя не му е угодна. Предпочитат да плетат лъжи и да живеят в тях. Това е начинът на това място. Бог знае защо се върнах.
Това не беше отговор. Но беше истина. Знаех всичко за истините и за начина, по който те нараняват твърде много. Лъжите улесняваха живите. Затова бях изтърпяла лъжите, изречени, за да прикрият болезнената реалност.
– Не само в този град е така. Така е и в живота – отвърнах аз.
Тя върна погледа си към мен, сякаш ме изучаваше. Изненадана от отговора ми. Зачудих се на колко ли хора е казала същите думи, които не са били съгласни или не са разбрали.
– Какво те върна, Уила Еймс? – Каза тя, като добави пълното ми име, сякаш бях известна.
– Лъжи, които прикриват истината – просто заявих аз.
– Това е кучка, нали?
Кимнах. Защото беше кучка. Болезнена, променяща живота ми кучка.
– Гънър ще те търси и ще се тревожи за това къде си нали? – Попита Райли.
Не бях сигурна. Възможно е, и се чувствах виновна за това. Въпреки че го бях видяла да пие бира, а не ми беше удобно да пътувам с някой, който е пил. Все още бях в изпитателен срок. Не можех да се объркам. Това определено щеше да е объркване.
– Не мисля – казах аз, надявайки се Брейди да му е казал, че съм си тръгнала.
Брейди. Лицето ми беше горещо, докато си мислех за целувката. Не можех да се изправя пред него след това. Никога повече не исках да се изправям пред него. Предпочитах да се скрия в стаята си, да чета и да блокирам това, което бях направила или си бях позволила да направя.
– По дяволите. Исках задникът да има за какво да се притеснява – каза тя и звучеше така, сякаш го имаше предвид. Очевидно не беше фенка на Гънър. Зачудих се дали не беше една от многото му предишни жени.
– Предполагам, че го познаваш добре. – Бях любопитна.
Тя се усмихна, после сви рамене.
– Достатъчно добре. По-добре, отколкото ми се иска. Животът ми щеше да е по-лесен, ако никога не ми се налагаше да се връщам в този град.
Тонът ѝ беше тъжен и аз се зачудих какво ли се е случило тук. Тя обаче беше моят път до дома, а не новата ми най-добра приятелка. Нямаше да настоявам за повече, отколкото тя искаше да ми даде. Мълчах и изминахме краткото разстояние вляво до къщата на баба ми.
Когато колата и спря отвън, и благодарих и излязох. Точно преди да вляза вътре, я чух да ме вика по име. Спрях и я погледнах назад.
– Внимавай на кого избираш да се довериш. Това място ще се обърне срещу теб без съмнение. – След това ми подари малка усмивка, която не се срещаше с очите ѝ, преди да вдигне прозореца и да си тръгне.
Тя беше пострадала тук. Това беше очевидно.
Назад към част 18 Напред към част 20
