„Просто искам да се махна оттук“
ГЛАВА 8
УИЛА
Да покани Гънър у дома вероятно беше глупаво. Майка му щеше да го намрази, ако разбереше. Нона щеше да е бясна. А и Гънър вече не беше съвсем подходящ за приятел. Той беше всичко, което се очакваше богат, разглезен, добре изглеждащ човек.
Но щях да го пусна вътре. Може би защото бях самотна. Защото имах нужда от компания от някой, който не ме гледаше с разочарование. Защото засега не исках да мисля за това, което съм направила погрешно, или за ада на поправителния дом, който бях преживяла. Или за това, че майка ми ме мразеше.
И така, ето ме тук с Гънър Лоутън в кухнята на моята баба, ядях бисквити и сладкиш и пиех мляко, когато знаех, че той трябва да е на семейната вечеря с важната баба Лоутън. Момчето, което познавах, обаче не беше от тези, които разстройват майка си. Той се опитваше да направи баща си щастлив. Налях си и аз чаша мляко и се присъединих към него на масата.
– Кога реши да станеш бунтар и да ядосаш родителите си? Това ново нещо ли е, или вече го правиш от известно време? – Попитах, истински любопитна.
Гънър ме погледна над ледената чаша, от която отпиваше. Видях, че там проблясва гняв, а след това и студенина. Беше различен. Не бях единствената, която се беше променила. Предполагам, че всички сме го правили с възрастта и времето.
– Престана да ми пука какво искат преди няколко години – беше единственият отговор, който получих.
– Значи вече няма да има котилионни събития? – Попитах, като дори не се опитах да скрия усмивката си. Той мразеше котилиона, на който майка му го караше да присъства, когато бяхме по-млади. Дори я беше молил веднъж да му позволи да ме вземе със себе си, за да не му се налага да танцува с някое от онези момичета от селския клуб в дълги бели рокли и модни шапки.
– Ебати не. Боже, те бяха ужасни – каза той с усмивка, която дръпна устните му. Имаше наистина добри устни.
– Малкият Гънър Лоутън винаги се опитваше да угоди на майка си и правеше всичко възможно, за да получи одобрението на баща си. Предполагам, че не съм очаквала това да се промени с пубертета. – Натисках го. Но ми харесваше да мисля за неговото минало, вместо за моето.
Гънър довърши лимоновият си сладкиш, преди да погледне отново към мен. Можех да видя нерешителността в очите му. Имаше нещо в тях. Искаше да ми каже, но не беше сигурен дали трябва да го направи. Изражението му винаги е било толкова показателно. Лъжата, когато бяхме по-млади, никога не му е била присъща. Брейди с лекота го изкарваше виновен за глупостите му. Както и аз.
– Не искам да бъда моите родители. Не искам техния живот. Може би Рет иска. Просто искам да се махна оттук – каза той накрая. Но това не беше онова, което криеше. Това все още се виждаше в очите му. Въпреки това нямаше да настоявам. Ако се опиташе да разбере защо съм тук, нямаше да получи и този отговор. Разбирах тайните и нуждата му да има свои собствени.
– Защо се върна? – Въпросът му дори не беше колеблив.
Знаех, че това предстои. Очаквах го.
– Направих няколко глупави избора и мама ме изгони. – Това беше най-искреното, което можех да направя.
Гънър се облегна назад на стола си, кръстосвайки ръце на гърдите си, докато ме изучаваше. Смяташе, че ме познава добре. Нямаше представа колко много неща не знаеше сега.
– Пиеш ли? Трева? Секс? Кое беше? Или беше по-трудно?
Изправих се, като взех чашата си със себе си. Щеше да ми се наложи да я измия и да я върна във фризера, преди Нона да се прибере и да види две мръсни чаши. Тя не трябваше да знае, че Гънър е бил тук. Знаех, че тя иска да спазвам дистанция, но Гънър беше този, който дойде при мен. Аз не го бях търсила.
– Остави го така – казах аз и отидох да взема празната му чаша и покритата с трохи чиния.
– И трите? – Попита той, повдигайки вежди, сякаш беше впечатлен. Боже, той беше толкова наивен. Нищо в моята история не беше впечатляващо. Беше променила живота ми, но не в добрия смисъл на думата.
– Искаш ли да ми кажеш защо изведнъж реши, че да впечатлиш родителите си не е важно? – Отвърнах му, като го погледнах предупредително. Той се затвори. От лицето му изчезна всякакво изражение. Така си помислих.
– Точно така – отвърнах аз. – Същото е и с мен. Нека го оставим така.
Гънър въздъхна, после кимна.
– Добре. Достатъчно справедливо.
По дяволите, да, беше достатъчно справедливо. Той имаше тайни, както и аз. И двамата щяхме да се справим сами с тези тайни и с това, което ни разяждаше отвътре. Приятелството, което някога имахме и в което си казвахме всичко, беше приятелство на деца. Сега тайните ни бяха по-големи. По-важни.
Когато чувствата ми бяха наранени или сънувах кошмар, който ме притесняваше, казвах на Гънър. Никога на Брейди. Не исках Брейди да си мисли, че съм бебе. Но на Гънър вярвах, че ще бъде до мен независимо от всичко. С него имахме връзка, каквато могат да имат само две деца с родители, които не ги искат. Брейди не знаеше какво е това чувство. Но за мен и Гънър това беше реалност, с която живеехме. Винаги знаехме, че не сме сами. Имахме един друг и това ни помагаше в най-трудните моменти.
– Искаш ли да те закарам до училище утре? – Попита той, като се изправи.
Беше ли ми позволено да пътувам с него? На Нона сигурно нямаше да и хареса. Но тогава тя беше в голямата къща, когато аз трябваше да изляза на главния път, за да хвана автобуса. Дали изобщо щеше да разбере, че пътувам с Гънър?
Исках да го направя.
Да имаш някой на моята възраст, с когото да говориш, беше хубаво. Това ми липсваше.
Бях самотна. Вече повече от шест месеца.
– Да, искам. Благодаря.
Той се усмихна.
– Ще дойда около седем и трийсет. – Той кимна навън към потъмнялото вече небе. – Нона сигурно почиства и се приготвя да се прибере у дома. По-добре да тръгвам.
– Да – съгласих се аз.
– Благодаря за храната – каза той, после се обърна и тръгна навън.
За първи път от много време насам се усмихнах. Истинска усмивка. Такава, която действително усещах, без тежестта на гърдите ми, която се беше превърнала в част от мен.
Приключих с почистването на всички следи от присъствието му тук, след което отидох в спалнята си, за да си избера книга от задължителния списък за четене, който ми бяха дали днес. След училище се отбих в библиотеката и взех първите три книги, които намерих в списъка. Бях бърза читателка. Помислих си, че мога да се справя с този списък от петнайсет книги за няколко седмици, дори и да съм изостанала.
Бягството в книгите беше единственото ми облекчение в живота от онази нощ, когато светът ми се промени. Бях чела всичко, до което можех да се докосна, докато бях в поправителния дом. Преди това не бях кой знае какъв читател. Бях чела „Хари Потър“ и „Здрач“, но това беше всичко за мен.
Сега сред любимите ми книги бяха „Великият Гетсби“, „Пътуване до Индия“, „Под вулкана“, „Повелителят на мухите“ и „Лолита“. Научих, че добрата литература си е добра литература, независимо от жанра или годината на написване. Това беше единственото положително нещо, което ми донесе времето, прекарано в затвора.
Седнах на леглото си, кръстосах крака под себе си и взех копието на „Да убиеш присмехулник“. Това беше в списъка ни за четене през годината и реших, че след като всъщност съм чувала за него, ще започна с него. За другите две, които взех от библиотеката, не бях толкова сигурна. „Град като Алис“ и „1984“ ще трябва да почакат, докато завърша тази.
Назад към част 8 Напред към част 10
