ГЛАВА 10
ЕЗМИТА
Последните два дни прекарах в чистене на къщата, преместване и пазаруване в местните магазини за вещи, които да направят това място да изглежда като мое. Сега стоях във всекидневната. Хубавата афана в цвят „тил“, която бях купила, хвърлена върху избледнялото диванче, го освежаваше. На камината бяха поставени снимки на семейството ми и на мен с приятелите ми в Нешвил. На големия леко избледнял и претрупан червен стол сега имаше ярко оцветена възглавница. Бях го преместила вляво от дивана и леко го завъртях, така че да е с лице към камината.
Бях го направила свой и го обичах. Обгърнах с ръце кръста си и се завъртях в кръг, за да възприема всичко това. Разбира се, имаше още неща, които трябваше да купя, когато можех да си ги позволя, но засега имах всичко, от което наистина се нуждаех.
Почукване на входната врата прекъсна щастливия ми момент и се надявах, че майка ми не е решила да донесе онези ужасни възглавници за хвърляне, които се опита да ме накара да взема вчера. Вървях към вратата и започнах да подготвям речта си защо те няма да се съчетаят с моя интериор. Имаше голяма вероятност тя да ме принуди да ги взема и да се наложи да ги държа в гардероба и да ги вадя само когато тя е на гости.
Хвърлих бърз поглед през прозореца вдясно от вратата и когато очите ми откриха гърба на високото, мускулесто телосложение на Аса Грифит, замръзнах. Това беше последният човек, който очаквах да е тук. Оставих завесата да падне на мястото си, преди той да се обърне и да ме хване да го гледам, поех си дълбоко, успокояващо дъх и тръгнах да оправям косата си, когато осъзнах, че е на кок. Същият кок, с който бях спала миналата нощ. Въздъхнах, погледнах надолу към мръсното си работно облекло и ми се прииска да се разплача. Отрязаните дънки и розовият потник бяха стари, а по циците ми имаше мръсотия, прах и, току-що забелязах, малко тесто за бисквити.
Още едно почукване на вратата и аз въздъхнах. Нямаше значение как изглеждам. Това беше Аса. На него не му пукаше. Вече не бях младото момиче, което се опитва да привлече вниманието му. Бях независима жена, която не се нуждаеше от признателността на мъж, за да се чувства добре. С тази миниатюрна ободряваща реч отворих вратата и сложих усмивка на лицето си.
– Здравей – казах за поздрав.
Усмивката на Аса накара стомаха ми да трепне и в този момент почувствах, че стомахът ми е предател на останалата част от тялото ми.
– Здравей, надявам се, че не прекъсвам нищо – отвърна той.
Погледнах надолу към себе си.
– Не. Въпреки че изглежда, че мога да си взема душ. Чистих през по-голямата част от деня.
– Имаш ли нужда от помощ? – Попита той.
Бузите ми се разгорещиха, защото знаех, че има предвид чистене, но все пак това постави други образи в главата ми и ми се искаше те да изчезнат.
– С преместването, тоест. Предполагам, че можеш да се справиш сама с душа.
От мен се изтръгна нервен смях, а той се усмихна с една от онези широки усмивки, от които коленете ми отслабнаха. По дяволите, сега коленете ми бяха предатели.
– Аз, не, благодаря. Мисля, че всичко е готово – отвърнах, след което се отдръпнах от вратата. – Можеш да влезеш, ако искаш. – Защо го канех вътре? Какво правех?
Аса влезе в къщата ми и тя изглеждаше още по-малка с него в нея.
– Мирише на сладкиши – каза той и се огледа.
– Преди няколко минути извадих една партида от фурната – казах му аз. – С шоколадови парченца – добавих аз, а после се сетих за тестото върху горнището на анцуга ми.
– Тези са ми любимите – каза той, а погледът му беше насочен към мен, вместо към къщата.
Не се съмнявах в това. Аса обичаше сладкиши.
– Следвай ме – отвърнах аз, без да мога да сдържа усмивката от лицето си. За миг сякаш не бяха минали пет години и нещата бяха точно такива, каквито ги бяхме оставили. Но само за миг.
Влязох в кухнята и поставих три бисквити в чиния, после взех чаша от шкафа и налях мляко. Когато се обърнах към него, Аса ме гледаше.
– Ето ги – казах, като му подадох бисквитите и млякото. – Седни.
Махнах с ръка към масата зад него, след което отидох да издърпам един стол и да седна.
– Благодаря. Не знаех, че ще получа бисквити, когато дойдох да те видя. Трябваше да дойда по-рано – каза ми той, след което ми намигна. Беше просто намигване. Момчетата и преди са ми намигали. Това не беше нещо, което се отнася само за Аса. Но проблемът беше в начина, по който цялото ми тяло реагира на неговото намигване към мен.
Защо? Защо трябваше да изглежда по този начин? Защо трябваше да чувствам нещо към него? Защо? Беше толкова несправедливо. Преди пет години не съжалявах за решението си. Нито веднъж, до тази седмица. Сега продължавах да се чудя какво ли щеше да стане, ако го бях последвала в Мисисипи? Какво щеше да стане, ако бяхме останали заедно? Ами ако? Уф, това никога нямаше да се случи. Той беше прекрасен, като начало, и момичетата щяха да се захласнат по него.
– Кога реши да станеш учителка? – Попита ме той.
Измъкнах се от вътрешния си дебат, благодарна за разсейването. Мислите ми се бяха превърнали в опасно място.
– Втората година в колежа – казах му. – А ти? Какво изучава?
Усмивката му, докато дъвчеше парченцето бисквита в устата си, беше интригуваща. Неведнъж се бях чудил какво е избрал да прави с живота си, след като чух, че не е влязъл в драфта на НФЛ, както всички мислеха.
– Испански – отговори той и отпи от млякото.
– Испански? – Повторих, знаейки, че съм го чула правилно, но опитвайки се да го обработя. Защо би специализирал испански?
Той кимна.
– Да. Испански. Искам да го преподавам, както и да тренирам футбол в гимназията.
Щеше да преподава испански език. Тогава се засмях.
– Това смешно ли е? – Попита ме той, а усмивка дръпна устните му.
Аз свих рамене.
– Да, но не знам защо. Предполагам, че не съм очаквала да научиш испански. Мислех си за бизнес диплома или нещо свързано със спортната медицина.
– Исках да бъда учител – отвърна той. – Бях добър в испанския език и ми харесваше.
Това е бил първият език на майка му. Исках да го попитам колко често е говорила на него вкъщи, но не знаех дали говоренето за нея не го разстройва. Вече не знаех много за Аса. Усмивката ми избледня.
– Ще имаш вниманието на всички ученички – казах му, като запазих лекотата.
Той довърши последната си бисквитка и се облегна назад в стола си.
– Така ли мислиш? – Попита той, изучавайки ме.
Беше моят момент да се усмихна.
– Надявам се, че нямаш ревнива приятелка – изригнах, без да се замисля. По дяволите. Защо трябваше да казвам нещо за приятелка?
Той поклати глава.
– Не, нямам такава.
Бях изкопала тази дупка и очевидно щях да продължа да копая.
– Това е добре, че не ревнува. Една ревнива жена може да бъде трудна.
Той се засмя, след което се наведе напред, опирайки лакти на масата, докато ме гледаше.
– Това ли е твоят начин да ме попиташ дали си имам приятелка?
Да, не, може би. Повдигнах рамене.
– Просто си говорех – отвърнах нервно.
– Добре – отвърна той след няколко мига. – Мога ли да направя обиколка на къщата?
Той нямаше да ми каже. Което означаваше, че в действителност си има приятелка. Така ли? Не ме интересуваше. Той скоро щеше да си тръгне. Трябваше да запомня това. Нямаше нужда да знам за живота му.
– Разбира се – отвърнах, като се изправих. – Все пак обиколката ще е кратка.
Тогава той се изправи и ние бяхме близо. Твърде близо. Тялото ми не беше готово за подобна близост. Поне не с него. Колкото по-скоро Аса напусне Лоутън, толкова по-добре.
– Не искам – каза той, без да се отдръпва и да поставя така необходимото пространство между нас. Сега беше толкова голям и близостта до масивното му, мускулесто тяло ме накара да изтръпна на места, на които не би трябвало да изтръпвам.
Както винаги, трябваше да наклоня главата си назад, за да го погледна. Той ме изучаваше за реакция на двете си думи. Не бях сигурна за какво говореше, защото сърцето ми започна да бие по-бързо, тъй като умът ми беше насочен към други неща, когато бях толкова близо до него.
– Еми… какво? – Попитах, откъсвайки поглед от него и принуждавайки се да се придвижа няколко крачки пред него.
– Приятелка. Нямам такава – отвърна той.
Без да мога да се сдържа, се усмихнах.