ГЛАВА 11
АСА
Излизайки от входната врата на гимназията в Лоутън, видях Неш да се насочва в моята посока. Той се усмихваше. Откъде, по дяволите, вече знаеше? Току-що бях излязъл от срещата с госпожа Кембъл. Нямаше как да знае.
– Добре дошъл у дома – каза той, когато стигна до мен.
Погледнах назад към вратата, когато тя се затваряше.
– Как, по дяволите? – Попитах го.
– Госпожа Кембъл изпрати SMS на Рич в момента, в който пое длъжността – отвърна той. – Старецът сияеше, беше толкова дяволски щастлив. Кълна се, че изпусна шибано хълцане и удари юмрук във въздуха.
Чувстваше се правилно. Всичко това. Неш беше прав. Без значение какво се беше случило с баща ми, Лоутън си беше у дома. Това поле в дъното на хълма беше дом. Аз принадлежах на това място.
– Дори не ме интересува, че си го взел заради жена. Просто се радвам, че си го взел – каза той и ме плесна по гърба.
– Мислиш, че съм приел работата заради Езмита? – Попитах го.
– Знам, че си го направил – изстреля той в отговор към мен, след което се засмя. – В момента, в който разбра, че тя ще преподава тук, това беше в очите ти. Щеше да се върнеш у дома.
Започнах да споря, но спрях. Той беше прав. Нямаше смисъл да го отричам. Бях опитал живот без нея в него и не ми харесваше.
Познат пикап спря зад Неш, а след него и едно Тахо, което също разпознах.
– Обадил си се на всички ли? – Попитах го.
– Не, просто изпратих SMS на тези, които имаха значение – отвърна той.
Уест слезе от пикапа, последван от Райкър и Брейди в Тахото. След това един Range Rover се приближи твърде бързо и наби спирачки. Шофьорската врата се отвори и Гънър излезе от нея с усмивка на нагъл кучи син, какъвто си беше. Всички бяха тук.
– Имам бира – каза Гънър и посегна към вътрешността на Range Rover-а си, за да извади шест опаковки. – Готови ли сте?
– Кога се прибрахте в града? – Попитах го.
– Преди около трийсет минути – отговори той. – Значи трябваше веднага да дойдеш и да откраднеш проклетото шоу.
Всички започнахме да се спускаме по хълма към сградата на игрището.
– Значи чувам, че си казал „да“ заради едно момиче – каза Гънър.
– Разбира се, че го е направил – отговори Уест вместо мен. – Задникът му може да е навсякъде. Той се върна в Лоутън.
– В това няма нищо лошо – каза му Неш.
– Не съм казал, че има, но Аса има причини да мрази това място. Повече от мен – каза Гънър.
Той беше прав. Наистина имах причини да мразя Лоутън. Спомени, които винаги щяха да бъдат свързани с този град. Но имах повече добри спомени, отколкото лоши.
– Това поле е мястото, където съм израснал, където съм създал някои от най-хубавите спомени в живота си – напомних на всички. Това беше вярно както за тях, така и за мен. – Ако ще тренирам играта, която обичам, защо да го правя на терен, който не означава нищо за мен, когато мога да го правя на терена, който ме е създал?
Райкър се усмихна и поклати глава.
– По дяволите. Сега ме накара да стана сантиментален. Подай ми една бира, Гънър.
Треньорът Рич излезе от съблекалнята и ни намери седнали насред терена да пием бира.
– Трябваше да очаквам да ви видя всичките. Просто почистете тези неща, когато свършите, и Аса, добре дошъл у дома, сине – извика той, преди да тръгне към пикапа си.
– Къде ще живееш? – Попита ме Брейди.
– С мен – отвърна Неш, преди да успея да го направя.
Повдигнах рамене и взех едно питие.
– Предполагам, че засега с Неш. Не съм мислил толкова далеч.
– Откакто се върна в града, не е мислил за нищо друго освен за Езмита Рамос – каза Райкър.
Не можех да споря с него. Беше прав; не бях мислил за почти нищо друго.
Назад към част 11 Напред към част 13