ГЛАВА 12
ЕЗМИТА
Дипломирането на сестра ми беше след два часа и тъй като бях прекарала поредния ден в работа в къщата, тъкмо излизах от душа, когато на вратата се позвъни. Бързо увих косата си в хавлиена кърпа и облякох дълга тениска, която покриваше достатъчно тялото ми, преди да се втурна към вратата. Електротехникът каза, че ще дойде утре между девет и дванайсет, за да поправи двата контакта, които не работеха. Освен ако не беше с ден по-рано, тогава не очаквах никого.
Не спрях да проверявам през прозореца и отворих вратата.
Отново там стоеше Аса и ме изненада с присъствието си. Спрях, като оставих вратата на паравана затворена между нас. Това, че идваше по този начин, щеше да ме затрудни, когато отново напуснеше града. Колкото и да ми беше приятно да го виждам да стои на верандата ми, не исках и този спомен да ме преследва, след като той си отиде. Вече бях скърбила за загубата на Аса в живота си. Не исках да преживея това още веднъж.
– Аса. – Изрекох името му, без да съм сигурна дали това е поздрав или въпрос.
– Изглежда, че се подготвяш за нещо – каза той, като се вгледа във външния ми вид.
– Дипломирането на Лоутън – казах му.
– А, да, забравих за това. Не съм се дипломирал в Лоутън. Ковида спря това – отвърна той. – Аз… – Раменете му се повдигнаха и паднаха с въздишка. – Виж, знам, че си заета и трябва да те оставя сама да се приготвиш, но не мисля, че мога. Имам нужда да поговоря с теб.
Протегнах ръка и му отворих вратата на паравана. Когато той я пое от мен, аз се отдръпнах и го оставих да влезе вътре. Той беше прав, че трябва да се приготвя, но това беше Аса, който ми казваше, че трябва да говори с мен. Имах слабост към Аса, която не беше изчезнала с течение на времето. Сега приемах това, точно както трябваше да приема, че това е мимолетно. Той си тръгваше.
Аса не се отдалечи много в къщата ми. Спря точно отвътре, а миризмата на одеколона му беше толкова секси, че ми се искаше да беше останал отвън. Сега къщата ми щеше да мирише на него.
– Днес приех длъжността учител по испански език и треньор на нападението в Лоутън – каза той, като се обърна към мен.
От всички неща, които очаквах да каже, това не беше едно от тях.
– О – беше това, което излезе от устата ми като отговор.
Тогава той се усмихна.
– Да, „о“ – повтори той.
Поклатих глава и се усмихнах.
– Съжалявам. Просто ме изненада. Не знаех, че си се явявал на интервю за работа в Лоутън. Мислех, че това е последното място, на което искаш да бъдеш.
Той се засмя за кратко и прокара ръка през косата си. Начинът, по който бицепсът му се огъна, докато правеше малкото движение, привлече вниманието ми. Той не си тръгваше. Щях да го виждам всеки ден на работа. Това бавно потъваше в съзнанието ми, както и паниката ми.
– Не възнамерявах да приема работата в Лоутън, докато… ами докато ти не реши да останеш в града. Мислех, че искам да работя в по-голямата гимназия, която ми предложи позиция в Джорджия. Бих могъл да кажа, че съм изненадан от решението си, но истината е, че не съм – каза той.
Стоях там и го гледах, изгубила ума и дума. Не бях сигурна какви да бъдат думите ми, защото истината не беше нещо, което можех да изрека точно сега или някога.
– По дяволите, минаха пет години. Човек би си помислил, че това, че те виждам отново, няма да ми повлияе. Че досега щях да съм те забравил. Мислех, че е така. После те видях и нищо не се беше променило. Начинът, по който ме караш да се чувствам. Неспособността ми да мисля за нещо друго освен за теб. Нуждата ми да бъда близо до теб. Всичко това все още е там, дяволски важно. Свързан съм с това футболно игрище и да тренирам децата на него ще означава нещо за мен. Но не това е причината, поради която приех тази работа. Искам да съм тук, защото искам този шанс сега. Този, който бяхме твърде млади, за да използваме. Искам да ти докажа, че вече не съм онова дете, на което не можеше да се довериш. Онзи, когото животът го е прецакал. – Той направи крачка към мен, а ръката му се протегна и докосна моята.
– Последните ми думи към теб преди пет години бяха: „Ти винаги ще бъдеш единствената“. Тогава не знаех колко са верни. Но са. Не исках да ти казвам довиждане, защото звучеше толкова шибано окончателно. Не можех да го направя. Дълбоко в себе си знаех, че един ден ще имам този шанс. Трябваше да избягам от това място и от болката тук. Трябваше да преследваш мечтите си и да вървиш по своя път. Но и двамата се върнахме. Направихме тези неща и се върнахме там, където всичко започна. Не е нужно да казваш нищо днес. Просто имах нужда да ти кажа. – Той се отдръпна отново, а след това гледах как се обръща, за да си тръгне.
Той си тръгваше? След всичко това? Дори не бях имала възможност да кажа нищо. Макар че имах нужда от миг, за да събера мислите си и да приема, че това е реалност. Това се случваше. Не бях сънувала.
– Да – изричам. – Искам това. – Изрекох думите, докато той беше обърнат с гръб, защото се страхувах, че ще изгубя нервите си, когато той отново ме погледне.
Той се обърна обратно и усмивката на лицето му накара очите му да заблестят. Очаквах да ми отговори, но той направи три дълги крачки към мен, а след това масивните му ръце обхванаха лицето ми точно в момента, в който наведе глава.
– Може би малко закъсняваш за дипломирането – прошепна той, после устните му докоснаха моите и светът изчезна.
Момчето, което години наред бях обичала отдалеч, а след това станах свидетел на най-мрачния му момент и се влюбих в него, никога не беше напускало сърцето ми. Знаех, че да обичам мъжа, в който се беше превърнал, щеше да е твърде лесно. Животът има забавен начин да се завърти в кръг, дори когато си решила да тръгнеш по друг път. Бях благодарна на съдбата. Защото съдбата ме беше довела у дома. При Лоутън, при семейството ми и при мъжа, когото трябваше да обичам.
Назад към част 12 Напред към част 14