Аби Глайнс – Полеви партита – Последното полево парти – Книга 7 – Част 14

НЕШ И ТАЛУЛА

„Дори след като ме унищожи, единственото, което исках, беше ти. Защо не мога да те преодолея?“

 

ГЛАВА 1

НЕШ

През по-голямата част от времето се занимавах със себе си. Това ми помагаше да се разсейвам. Проблемът беше, че имах нужда от разсейване всеки ден. Това трябваше да стане по-лесно. Няма ли момент, в който някой се излекува от разбито сърце? Кога щях да спра да обичам Талула? Беше време. Бях страдал достатъчно дълго.
Знаех, че щом всички се върнат в града, ще се наложи да се адаптирам. Отново животът след Талула ме изнервяше. Тя се беше превърнала в част от нас. Всичко в живота ми се вписваше така перфектно. Предполагам, че една година не беше достатъчна, за да преодолея това. Поне не и за мен.
Вчера Аса се премести в най-голямата ми спалня за гости. Гънър и Уила бяха заели другата спалня за гости, докато бяха в града. Не беше лесно да ги видя заедно, но да видиш всяка щастлива двойка беше трудно. Това ми напомняше за всичко, което бях загубил.
Задната врата се отвори и Аса излезе с чаша кафе в ръка.
– Спал си до късно – казах аз и повдигнах вежди.
Той се усмихна, после сви рамене.
– Пет години, човече. Пет шибани дълги години. Имахме да наваксваме.
Не се нуждаех от подробности за това какво е включвало това наваксване. Сексуалният ми живот не съществуваше.
– Изненадан съм, че се върна снощи.
Той сви рамене.
– Щях да остана, но не искам да я притискам. Върнах се, взех решение за живота си въз основа на нея, а после отидох и направо и казах, че тя е всичко за мен. След това… – Той направи пауза и присви очи в моята посока. – Ами, нали знаеш.
Да, знаех. Кимнах.
Вратата на кола се хлопна и двамата обърнахме глави, за да видим Райкър, който се приближаваше зад ъгъла на къщата. Той изглеждаше като човек с мисия. Можех да видя напрежението в раменете му и се подготвих. Нещо се беше случило.
Райкър изкачи стъпалата към задната веранда две по две. Когато стигна до върха, той спря и ме погледна, пъхнал ръце в джобовете на дънките си, след което въздъхна тежко.
– Тя е тук, човече. Тя е в шибания Лоутън.
Не беше нужно да го питам кой. Имаше само едно „тя“, което щеше да ме засегне. Опитах се да се държа така, сякаш не ми пука, когато гърдите ми сякаш се изкривиха отвътре. С вдигане на рамене вдигнах бутилката с вода и отпих.
– Майка ѝ живее тук – отвърнах аз.
Не пропуснах загрижения поглед между Аса и Райкър. И двамата знаеха какво чувствам към Талула. Аса не знаеше подробности за раздялата, но Райкър знаеше. За известно време си бях загубил ума. Райкър беше единственият, който ме издърпа обратно, когато се опитвах по дяволите да се самоунищожа. Без него вероятно щях да загубя проклетата си работа или да се озова в затвора, или още по-лошо, щях да съм мъртъв.
– Кой ти каза? – Попитах го, като ми се искаше да не ми пука.
– Уест ми се обади. Маги се сблъскала с нея тази сутрин в „Дрип“ – каза той.
„Дрип“ беше ново кафене в града с модни неща. Предполагах, че тя ще отиде там. Обича луксозното си кафе. Някога кухненският плот беше покрит с всички нейни принадлежности за кафе. Отнемаше ѝ толкова много време да направи една чаша кафе с всички тези неща. Дразнех я, че не оставя място за нищо друго. Оплаквах се, че моят Keurig е забутан в ъгъла. А сега бих дал всичко на този шибан свят, за да може всичко това да се върне там, а тя да стои в торбестия си разкроен панталон и пухкави чорапи.
Отпих още една чаша вода. Гръдният ми кош беше толкова адски свит, че дишането беше трудно. Мразех да си спомням, но от друга страна, това беше всичко, което имах от нея. Спомените.
– Тя не получи покана за посвещението на терена – каза ми Райкър. – Кълна се.
Да, получи. Бях ѝ изпратил покана. Не мислех, че ще дойде, но онази изгубена част от мен, на която тя липсваше, се надяваше да дойде. Да повярвам, че вече не изпитва нищо към мен, изглеждаше толкова шибано невъзможно, когато тя все още ме притежаваше. Събуждах се с мисълта за нея, а вечер си лягах с желанието тя да е в ръцете ми.
– Знам, че тя и Аурора поддържат връзка, но повярвай ми, човече, тя не би я поканила. Тя знае през какво си минал – увери ме Райкър.
– Знам, че не го е направила – казах аз, после се изправих и го погледнах. – Аз го направих.
Райкър не каза нищо, докато стоеше там, но можех да видя болката в очите му. Беше притеснен за мен. Притесняваше се, че като я види, ще избухна отново. Имахме това ново начинание, а футболните лагери започваха след няколко седмици. Нямаше време да се разпадна отново.
– Полето беше и нейно. Точно както беше и наше. Всички имаме спомени от там. Всички трябва да сме там за посвещението. Дори и тя – казах му, после се обърнах и влязох в къщата. Нямах нужда да се навъртам около когото и да било в момента и със сигурност не исках да чувам как е било грешка да я поканя.
Това беше мое решение и ако беше грешка, то си беше моя. Вече бях допуснал достатъчно грешки. Какво беше още една? Вече я бях загубил. Не можеше да стане по-лошо от това. Нищо не можеше и знаех, че никога няма да стане.

Назад към част 13                                                Напред към част 15

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!