ГЛАВА 2
ТАЛУЛА
– Направих брауни – каза мама, когато влязох в къщата.
– Малко е рано за брауни, нали? – Попитах я.
Тя ме погледна с веселие.
– Никога не е лошо време за брауни. Особено когато момичето ми се върне у дома на гости. Кълна се, че вече не изглеждаш така, сякаш ядеш. Нима в Чикаго нямат най-добрата пица в света, или това са хот-договете?
Потънах на яркожълтия диван с горещо розови и сини хвърчащи възглавници. Радвах се, че новият съпруг на майка ми прегърна нейната креативна, свръхмодерна декорация. Някои мъже нямаше да могат да се справят с безумните цветове и артистичните рисувани стенописи по стените. Чувствах се добре, когато се връщах тук. Имах нужда да видя майка си и осъзнах, че имам нужда да съм си у дома.
– И двете – казах ѝ. – Те се гордеят и с пицата, и с хотдога, но аз не ям нито едното, нито другото.
Тя поклати глава настрани.
– Може би ако го правеше, нямаше да си толкова слаба. Разбирам, че искаш да се храниш здравословно, но има момент, в който ставаш прекалено слаба, а ти, миличка, си го открила. А сега ела да изядеш едно или пет браунита.
Потупах възглавницата до себе си.
– Ще го направя по-късно. В момента не съм много гладна. Ела да седнеш при мен – казах и.
Мама прекоси дневната и седна до мен. Веднага положих глава на рамото ѝ. Вкъщи. Душата ми се нуждаеше от дом. Или може би просто имаше нужда от майка ми.
– О, скъпа, видя ли го, когато беше навън? – Попита тя, като се премести така, че ръката ѝ да се увие около мен.
Поклатих глава. Не, ако бях видяла Неш, имаше голяма вероятност сега да съм в сълзи.
– Видях Маги – казах ѝ.
– Това е приятелката на Уест, нали?
Кимнах.
Тя ме притисна.
– Скоро ще ги видиш всичките. Знам, че е трудно.
Всички те щяха да бъдат заедно. Щеше да ми се наложи да видя Неш с някой друг. Някоя друга жена щеше да е там до него. Той щеше да е с ръка около нея. Усетих как болният възел в стомаха ми напомня за всичко, което бях загубила.
– Казах си, че е време да се върна и да се изправя срещу всичко това. Нешънъл изпрати поканата. Надписът върху плика беше негов. Той искаше да съм тук и дори след всичко, което се случи, не можех да не дойда. Но, мамо, не знам дали мога да го направя. Да го видя и да не се съкруша. Ами ако сега той е с друга? Как да стоя там и да гледам това?
Мама въздъхна дълбоко и ме погали.
– Няма да е лесно. Може да е най-трудното нещо, което някога си правила. Но какво ще стане, ако той не е с някоя друга? Ами ако и той иска да те види?
Затворих плътно очи и се борих със сълзите. Не видя лицето му, когато влезе в кабинета ми, за да ме изненада, и намери Чарлз там с мен. Беше изглеждал толкова съкрушен. Изразът на лицето му все още ме преследваше. Ако просто ми беше дал шанс да обясня… но той не ми се беше доверил достатъчно. Ревността му се беше задълбочила и накрая ни унищожи.
– Продължавам да си мисля, че един ден ще стане по-лесно. Един ден ще се събудя и няма да ми липсва. Някой ден ще мога да преживея деня, без да мисля за него. Вече мина повече от година, а този ден все още не е дошъл.
Мама ме целуна по главата.
– Съжалявам, бебе. Боли ме сърцето, когато знам, че страдаш. Иска ми се да имам думите, с които да оправя всичко, но дори мама не може да излекува сърцето ти. Просто трябва време. Колкото по-силно си обичала, толкова повече време ще отнеме.
Това не беше онова, което исках да чуя, защото имаше голяма вероятност да отнеме цяла вечност.
Седяхме там в мълчание, докато мама нежно прокарваше пръсти през косата ми. Когато бях дете, нямаше нещо, което мама да не може да направи по-добро с брауни и прегръдка. С напредването на възрастта животът става по-голям от това. Иска ми се да мога да се върна във времето, когато тя имаше силата да поправи всичко за мен.
– Мислех да превърна банята за гости в обща стая на Грифиндор – каза ми мама. Което означаваше, че ще боядиса стените и тавана, за да приличат на общата стая на Грифиндор. На няколко места в къщата имаше картини на Хари Потър.
– Омръзна ли ти Алиса в страната на чудесата? – Попитах. – Харесвам Чеширския котарак и Лудия шапкар. Точно с това беше изрисувана тази баня в момента.
– Мисля, че е време за промяна – отвърна тя. – Искаш ли да ми помогнеш?
Вдигнах глава, за да я погледна.
– Искаш да го направим сега ли? Днес?
Тя сви рамене.
– Защо не? Рисуването винаги ме кара да се чувствам по-добре.
– Мислех, че печенето те кара да се чувстваш по-добре.
– Така е, но ти не ядеш достатъчно, за да мога да пека. Нека вместо това да рисуваме – отвърна тя с усмивка.
– Звучи като добър план – отвърнах аз. Нямаше какво друго да правя. Приятелите ми в този град бяха първо приятели на Неш, което означаваше, че съм загубила и тях. Защо толкова силно исках да се върна тук? Защо идеята да се върна в Чикаго ме караше да плача? Всичко, което имах тук, беше мама. Нищо друго нямах. Но сега, когато бях тук, не исках да мисля за връщане към живота си в Чикаго.
– Първо трябва да изядеш едно брауни – каза мама и се изправи. – После ще рисуваме.
Поддадох се, за да престане да се тревожи за теглото ми, и станах, за да я последвам в кухнята, когато почукване на входната врата ме спря. Мама спря и се обърна.
– Чудя се кой е това – каза тя и се намръщи. Не помръднах, докато тя минаваше покрай мен и отиваше да отвори вратата. Въпреки че бях по-близо до вратата, не направих крачка, за да я отворя. Никой в този град нямаше да дойде да ме види.
– Райли. – Майка ми звучеше също толкова изненадана, колкото се чувствах и аз.
Защо Райли Йънг беше тук? Не си бяхме говорили от раздялата. Мама се размърда и ѝ махна да влезе вътре.
– Влизай. Току-що приготвих брауни и щяхме да хапнем по едно. Моля те, ела при нас.
Очите на Райли срещнаха моите и малка усмивка докосна устните ѝ.
– Здравей – каза тя почти предпазливо.
– Здравей – отвърнах аз, без да знам какво друго да кажа и защо е тук. Последния път, когато бяхме разговаряли, Брейди беше завършил университета в Алабама със специалност архитектура. Вече беше имал интервюта в Нешвил. Не знаех дали си е намерил работа там или сега е тук. Бяха се справили успешно с връзката от разстояние в продължение на четири години. Райли беше завършила колеж онлайн и беше останала в Лоутън, за да отглежда дъщеря си. Радвах се, че са успели.
– Маги ми каза, че те е видяла тази сутрин. Не знаех, че си в града – обясни тя. – Исках да се отбия и да наваксаме, ако… ако няма проблем.
Кимнах, като си пожелах да не плача.
– Да, бих искала.
– И аз ще ви оставя да направите точно това – каза мама, излъчвайки ярка светлина, след което излезе от стаята, без да спомене браунито отново.
Направих движение към столовете срещу дивана.
– Седни – казах ѝ, чувствайки се неловко. Някога бяхме близки. Райли беше най-близката приятелка, която някога съм имала. Тя ми липсваше, а и Брайъни ми липсваше.
Докато сядаше, тя посегна да прибере малко коса зад ухото си и тогава я видях. Диамантът на ръката ѝ. Слънчевите лъчи през прозорците го отразяваха точно както трябва и той блестеше красиво.
– Ти си сгодена – казах аз.
Райли кимна с глава.
– Да – каза тя.
– Кога? – Попитах, осъзнавайки колко много съм пропуснала.
– Седмият рожден ден на Брайъни – отвърна тя с мека усмивка на лицето си.
– Поздравления. Искам да кажа, че всички знаехме, че този ден ще настъпи, но все пак се радвам и за трима ви – казах ѝ честно. – Брейди получи ли работа в Нешвил? – Попитах я.
– Да, компанията е в Нашвил, но той работи в Калман. Тя е за нов търговски обект. Купихме си къща в Лоутън. – Тогава тя се засмя. – Кой би си помислил преди шест години, че ще искам да си купя къща и да отгледам Брайъни тук? Но сега това е дом. Тук е нашето място.
– Щастлива съм за теб, наистина съм – казах и.
Тогава устните ѝ леко се намръщиха.
– А ти? Как е в Чикаго? Все още ли ти харесва там?
Не бях сигурна, че някога ми е харесвало там. Повдигнах рамене.
– Не знам какво правя, честно казано. Обичам ли Чикаго? Не. Но това ли е моят дом все още? Не знам. Не мога да разбера къде се вписвам и какво трябва да правя.
Казах повече, отколкото исках. Райли не беше спряла при мен, за да се разтоварвам върху нея.
– Той също се е загубил. Има си работа и това е всичко, което прави.
„Той“ беше Неш. Не беше нужно да питам.
– Но той е доволен от работата си?
Тя кимна.
– Да.
– И има младежки футболен лагер, който започва – добавих аз.
Тя отново кимна.
– Да, така е, но това не го прави по-малко изгубен. Просто е зает.
Прокарах ръка през косата си и обърнах поглед към прозореца.
– Той ми изпрати поканата. Не я е подписал или нещо подобно, но разпознах почерка му върху плика. Искаше да дойда. Но сега, когато съм тук, се страхувам, че това е било погрешно.
– Защо? – Попита тя, а гласът ѝ беше тих, почти шепот.
Обръщайки се обратно към нея, усетих как в гърлото ми се образува буца.
– Защото да го видя отново може да ме съкруши.
Райли се наведе към мен със сериозно изражение.
– Не знам какво точно се е случило. Никой не знае, освен вероятно Райдър. Но Брейди казва, че Неш не говори. Малкото, което всички знаем, е това, което ни е казал Райдър, а то не е много. Няма да лъжа: в началото ти бях толкова ядосана. Бях сигурна, че те мразя за това, че си наранил Неш по този начин. – Тя направи пауза. – За това, че нарани всички нас. Но с течение на времето, колкото повече мислех за това, толкова по-трудно ми беше да повярвам, че си изневерила на Неш. Това просто не ти приличаше. Исках да ти се обадя и да поговоря с теб и кълна се, че милион пъти вдигах телефона, за да ти пиша, и се спирах, защото не знаех какво да кажа. Но когато Маги каза, че си в града, знаех, че трябва да дойда да поговоря с теб. Трябваше да те видя. Не заради Неш, а защото ми беше приятелка. Която ужасно ми липсва.
Протегнах ръка и избърсах сълзата, която се беше отронила и се търкулна по лицето ми. Вече знаех какво мислят всички тук за мен. Тя може и да не ми беше писала, но бях получила гневен текст от Райдър. Така и не му отговорих, но го бях запазила.
– Не съм изневерявала – казах аз. – Никога не бих изневерила на Неш. Обичам го. – Спрях, преди да избухна и да започна наистина да плача.
– Можеш ли да ми кажеш какво се случи? – Попита ме тя. Знаех, че не е защото е любопитна. Тя също беше наранена от всичко това. Искаше да разбере.
– Чарлз беше моят ръководител, когато започнах работа. Беше услужлив и мил. Оценявах колко лесни направи нещата за мен в самото начало. Моделите, които фирмата наемаше за маркетинга, като че ли винаги се озоваваха в леглото му. Това беше шега в офиса. Той беше приятел и това беше всичко. Сега осъзнавам, че съм била наивна. Не забелязвах, че нещата се променят за него. Не го възприемах като нещо повече от приятел и колега. Първата подсказка беше, когато ми донесе цветя, които беше взел на път за работа. Тогава най-накрая забелязах, че е минало известно време, откакто идваше на работа и се хвалеше с последното си моделско завоевание. Дори беше спрял да ходи на фотосесиите. Започнах да се притеснявам от вниманието, което получавах от него. Той ми възлагаше все по-големи и по-важни задачи. Такива, които не заслужавах. Имаше други хора, които трябваше да получават тези задачи. Те бяха там от години и чакаха такива шансове, каквито се даваха на мен. – Спрях и си поех дълбоко дъх. Да си спомням това беше трудно. Моите грешки ми бяха коствали Нешънъл.
– След като чух две от жените в офиса да си шепнат за мен и да казват, че трябва да спя с Чарлз, знаех, че трябва да поговоря с него за това. Спрях го. Попитах го дали може да дойде в офиса ми, преди да си тръгне този следобед, и той го направи. Разказах му какво съм чула и как смятам, че са имали право да бъдат разстроени и ядосани. Не исках той да ми дава повече работа, за която други трябва да получат шанс. Тогава… тогава той ми каза, че се е влюбил в мен. Продължи да ми разказва как аз съм всичко, за което може да мисли. Мислел, че сме идеални един за друг. Веднага му казах, че съм влюбена в Неш и че това няма да се случи. Тогава той ме сграбчи и ме целуна. Бях шокирана. Не очаквах това. Но повече от това не очаквах Неш да влезе при мен. Когато отблъснах Чарлз от себе си, тогава видях Неш да стои на вратата. Той носеше цветя. – Гласът ми се пречупи и аз отпуснах глава в ръцете си. – Той носеше цветя – повторих с ридание. – И тогава той си тръгна. Той просто се обърна и си тръгна. Тръгнах след него и… и когато той най-накрая спря и ме погледна, ми каза да млъкна. Не искаше да чува лъжите ми. Не искаше да вижда лицето ми отново. После хвърли цветята на пода в краката ми и ме нарече кучка. Аз… не можех да говоря. Думите не идваха. Чувствах се така, сякаш душата ми беше изтръгната от тялото. Просто стоях там.
Райли си пое дъх.
– Уау – каза тя.
Аз само кимнах и избърсах сълзите, които обагриха лицето ми.
– А Чарлз? – Попита тя колебливо.
– Той беше уволнен. Отидох да си подам оставката и когато шефката ми ме попита защо, и казах. Тя не ми позволи да подам оставка и на следващия ден Чарлз вече го нямаше.
Поклатих глава.
– Не. Той вече се държеше странно. Знаех, че ревнува от Чарлз. Бях му казала за Чарлз. Не съм пазила тайни. Всеки път, когато Неш идваше в Чикаго, Чарлз се стараеше да се отбие в офиса ми и да ме поздрави. Мисля, че знаеше, че Неш ревнува от това, че е около мен. Той се подиграваше с това. Бях толкова сляпа.
Райли се изправи и се премести да седне до мен на дивана. Тя посегна към ръката ми и я задържа здраво в двете си ръце.
– Ти си мила и имаш голямо сърце. От това се е възползвал един кретен.
Подсмръкнах. Това не правеше нещата по-добри. Все още бях загубила Неш. Сърцето ми все още беше повредено непоправимо.