ГЛАВА 7
УЕСТ
Плачът на Маги разбиваше сърцето ми. Знанието, че съм я накарал да плаче по този начин, така ме измъчваше, че не можех да си поема дълбоко въздух. Трябваше да я успокоя. Никога не я бях чувал толкова разстроена и не исках да го правя отново.
Хванах я за ръцете, обърнах я и я обгърнах с ръцете си.
– Моля те, бебе. Спри да плачеш. Съжалявам. Просто те моля да спреш това. Убиваш ме – помолих я.
Тя кимна с глава на гърдите ми и хълцаше, като се мъчеше да овладее изблика си. Целунах върха на главата ѝ. Това не приличаше на Маги. Обикновено, когато се карахме или спорехме, тя държеше на своето. Беше пламенна и твърда. Това беше, което очаквах от нея. Но не и това.
– Трябваше – каза тя, после хълцайки – да ти кажа.
Мислеше, че съм ядосан, защото не ми е казала. По дяволите, не бях сигурен дали съм бил ядосан. По-скоро бях разочарован от начина, по който се случваше всичко. Това не беше начинът, по който трябваше да се случи. Щяхме да се сгодим и оженим. Исках я само за себе си за няколко години. Може би повече. Не исках да я деля.
Да, беше шибано егоистично, но това беше истината.
Нещо повече, не исках тя да си мисли, че когато и предложа, това беше, защото беше бременна. Това не беше споменът, който исках да остане у нея. Тя трябваше да получи перфектната история, която да разкаже на внуците ни. Не и това.
Прокарах ръка по влажната ѝ глава. – Всичко е наред. Всичко ще бъде наред – успокоих я аз.
Тя кимна и подсмръкна. Хлипането беше спряло, а аз никога не съм бил по-благодарен. Това беше съкрушително. Не можех да се справя с него. Ако някой друг я беше накарал да плаче така, щях да го убия.
– Вината е моя. Забравих, че е време за още един удар. Не съм го записала в календара си – каза тя, после отново подсмръкна, преди да ме погледне.
Прибрах мократа коса, която висеше над лицето ѝ, зад ухото.
– Всичко е наред – повторих аз.
Очите ѝ бяха зачервени и подпухнали, а тя се намръщи.
– Ти беше ядосан. Това не е добре.
Прокарах палеца си по устните ѝ.
– Бях изненадан. Реагирах като задник, но щях да се справя по-добре, ако знаех, че ще те разстроя така.
Долната ѝ устна потрепери.
– Никога не сме говорили за деца, но аз искам това бебе и… и съм щастлива от това. Уплашена, но щастлива.
Бебе. Само като я чух да го казва, бях ужасен. Но не можех да и го кажа. Тя се страхуваше и аз трябваше да бъда този, който да облекчи страховете ѝ.
– То е част от теб. Аз също го искам. – Това беше истината. Всичко, което беше част от Маги, исках и аз.
– То също е част и от теб. То е и от двама ни. Направихме го заедно. – В ъгъла на устните ѝ се появи леко дръпване.
– Сега трябва да започнеш да се молиш, да е момиче и да няма нищо общо с мен – казах ѝ аз.
Тогава тя се засмя и звукът беше това, от което имах нужда, за да поправя болката, която плачът ѝ беше причинил. Щастливата Маги беше това, от което се нуждаех, за да запазя центъра на света си.
Тя преглътна тежко и си пое дълбоко дъх, след което леко се поколеба. Придърпах я по-силно към себе си.
– Какво става? – Попитах, чувствайки се паникьосан и напълно безполезен.
– Гадене и съм слаба. Трябва да хапна нещо. Това ще помогне – каза тя тихо.
Вдигнах я и тръгнах към вратата.
– Отиваме – уверих я.
– Уест, мога да ходя – каза тя с лек смях.
– Може би, но трябва да ми позволиш да те нося. Моля те – отговорих аз. Идеята да припадне или да се нарани беше повече, отколкото можех да приема в момента. Току-що ми бяха съобщили, че ще ставам баща. Моята причина да живея се беше сринала върху мен и плачеше жално. В момента бях повреден и имах нужда да я прегърна.
– Ами ако леля Корали ни види? – Попита тя.
– В момента не се притеснявам особено за нея. Само за теб. Винаги ти – казах и, след което натиснах целувка на върха на носа и.
Назад към част 24 Напред към част 26