ГЛАВА 8
МАГИ
Не плачех много. Беше рядкост. Уест не беше свикнал с това, а начинът, по който от ядосан се беше превърнал в надвесен над мен толкова бързо, се дължеше на сълзите. Знаех това. Беше се самобичувал, че ме е разплакал. Сега се чувствах глупаво, че плача. Напоследък емоциите ми бяха засилени.
Когато Райли ми се обади и ме помоли да отидем с нея и Брайъни на шопинг, а след това на сладолед, Уест ме изненада, като ме насърчи. След като ме беше занесъл на закуска и ми беше приготвил препечен хляб и портокалов сок, а после ми беше подсушил косата, не очаквах да ме изпуска от поглед през целия ден.
Брайъни беше малка, когато Брейди и Райли започнаха да се срещат. Бях я гледала как расте и тя ме наричаше леля Маги. Брейди беше станал баща толкова лесно, сякаш беше роден за тази роля. Брайъни виждаше в него точно това. Нейният баща. Те бяха нещо, с което бяхме свикнали, сякаш винаги е било така.
Но това, че бях с тях днес, ме накара да видя нещата по различен начин. Обърнах повече внимание. Наблюдавах как Райли общува с дъщеря си. Когато се смееха заедно, сърцето ми се свиваше. Когато ми разказваха истории за неща, които бях пропуснала, докато бях в колежа, и си довършваха взаимно изреченията, усетих как гърдите ми се издуват. Осъзнах, че съм близо до това да се разплача отново. Простият факт, че и на мен щеше да ми се случи това, че щях да го преживея, просто потъваше истински.
По време на пътуването ни обратно към Лоутън от деня на пазаруване в Кулман усетих как очите ми натежават и не можах да се сдържа да не ги затворя. Едва когато колата спря, разбрах, че съм заспала. Но не бяхме паркирали пред къщата. Бяхме на паркинга на полето. Погледнах Райли, объркано.
– Събуди се, сънчо – подразни ме тя.
– Тук ли ще се срещаме с всички? – Попитах я, като мислите ми все още бяха замаяни от много по-дълбок сън, отколкото осъзнавах.
– Не, Уест просто искаше да те докарам при него. Той е тук горе и работи. Мисля, че вие ще отидете да вечеряте. Трябва да занеса на Корали някои неща, така че ще занеса покупките ти там.
Усмивката на лицето на Райли беше странна, сякаш се опитваше да я контролира, за да не бъде прекалено широка. Погледнах на задната седалка, за да видя, че Брайъни също е заспала.
– Съжалявам, че заспах върху теб – казах на Райли.
– Не се притеснявай. Наслаждавах се на тишината. Забавлявах се днес. Ще ти се обадя утре – каза ми тя.
Протегнах ръка надолу и вдигнах чантата си.
– Благодаря за поканата.
Когато затворих вратата на колата, тя все още ме гледаше с лъчезарни очи и аз ѝ помахах още веднъж, преди да потегли. Обърнах се и тръгнах към светлините на стадиона и съоръжението, за да видя дали мога да намеря Уест, без да му се обаждам.
Точно преди да стигна до вратата, Уест заобиколи единственото дърво, останало от полето, което някога е било. Това беше нашето дърво и въпреки че не успях да накарам Уест да си признае, знаех, че той има нещо общо с това да не бъде отсечено. Първата ни целувка беше на това дърво. Беше много възможно да съм загубила част от сърцето си в нощта, когато Уест Ашби ме целуна там, а аз дори не знаех името му.
Той спря пред дървото и ме изчака да стигна до него. Черната риза, с която беше облечен, прилягаше на изваяните му гърди. Беше красив, особено когато стоеше така, с ръце зад гърба и леко разтворени крака в дънки.
– Здравей – казах аз, когато го достигнах.
Той просто ми се усмихна. После погледна назад към дървото.
– Забавно нещо е това дърво – каза той.
– О, наистина? Какво е то? – Попитах, развеселена от подигравателния му тон.
Той се обърна, за да ме погледне обратно.
– Светът ми се разпадаше, а аз намерих един ангел точно тук, облегнат на дървото. Тя ме спаси. После открадна сърцето ми.
Усмихвайки се, направих крачка към него, но той поклати глава и аз се спрях. След това той се сниши и ми отне миг да осъзная, че е на едно коляно. Стоях там и го гледах, докато той накланяше глава назад и погледът му се заключваше с моя.
– Планирам да съм с теб завинаги, откакто бях на осемнайсет години – каза той, докато отваряше малка черна кутия в ръката си. – Оттогава не е минал и ден, в който да не съм искал ти да бъдеш моя съпруга. Ще те обичам до деня, в който умра. Нищо няма да промени това. Моля те, Маги, бъди моя съпруга.
Сълзите отново напълниха очите ми, докато гледах от квадратния диамант към лицето на Уест. Мислех за този момент от години. Знаех, че един ден ще настъпи. Не можех да си представя света без Уест. Но колкото и да ми се искаше да изкрещя „да“, усетих как буца в гърлото ми го блокира.
Не исках Уест да ме помоли да се омъжа за него, защото бях бременна. Идеята, че прави това под натиск, караше всичко да изглежда принудително, а аз никога не исках това да е нещо, за което той не е готов. Той можеше да ме попита преди три години и аз щях да кажа „да“. Но той беше изчакал.
Погледът ми се върна към пръстена и толкова много исках да го сложа на пръста си. Исках това повече, отколкото осъзнавах. Но как бих могла?
– Маги, имам този пръстен от месеци – каза ми той. – Чаках да дойдем тук. Исках да го направя точно на мястото, където всичко започна.
Подсмръкнах.
– Наистина? – Попитах с надежда.
Той се усмихна.
– Да. Застанах тук, защото искам да живея с теб. Искам да имаш моята фамилия. Искам да си до мен завинаги. Това не се случва, защото си бременна.
Изпуснах сълза, после кимнах с глава, неспособна да кажа нищо засега.
Уест извади пръстена от кутийката и го нахлузи на пръста ми, след което се изправи и обгърна лицето ми с двете си ръце.
– Ще трябва да спреш да ми плачеш, бебе. Това ме разстройва.
Усмихнах се през сълзите си.
– Това са щастливи сълзи – казах му.
– По-добре да са – каза той точно преди устата му да се притисне към моята.
Всичко останало отпадна. Бяхме само ние на нашето дърво. Отново се целувахме.
Назад към част 25 Напред към част 27