Аби Глайнс – Полеви партита – Последното полево парти – Книга 7 – Част 27

БРЕЙДИ И РАЙЛИ

Преди десет месеца:
Седмият рожден ден на Брайъни

ГЛАВА 1

БРЕЙДИ

– Защо спираме при баба? – Попита ме Брайъни, когато спрях на пътя на майка ми. Джипът на баща ми беше тук. Ето защо бяхме спрели. Това не беше нормално. Родителите ми не бяха врагове. Времето беше минало и те се разбираха достатъчно добре. Бях намерил начин да му простя, но това не означаваше, че му имам доверие.
Той не биваше да е в тази къща. Това беше къщата на мама. Може и да беше живял тук с нас преди, но беше избрал друг път. Това вече не беше неговият дом. Погледнах надолу към Брайъни.
– Бун е тук – каза тя тогава, разпознавайки автомобила му.
– Да, той е – отговорих аз. Никога не бях допускал тя да го нарича по друг начин, освен с името му. Имаше моменти, в които ми се искаше да го наричам Бун. Понякога исках да го накажа да не го наричам татко.
– Тук сме, за да го видим ли? – Попита тя с очевидно вълнение в гласа. Татко беше добър с Брайъни. Тя го обожаваше. Разказваше ѝ истории и винаги ѝ даваше пари, за които тя си мислеше, че не знам, когато го виждаше. Отначало не исках тя да го познава, но Райли ме накара да разбера, че това не е здравословно нито за мен, нито за Брайъни.
– Не точно – казах и. Не исках да влиза с мен вътре, но се съмнявах, че ще успея да я спра. Тя обичаше и двамата ми родители и нямаше да разбере молбата ми да остане в пикапа.
Тя не зададе повече въпроси и отвори вратата, за да изскочи и да потегли към къщата. Въздъхнах, знаейки, че тази конфронтация ще бъде по-трудна с нея там. Щеше да се наложи да внимавам какво казвам и какво чува тя. Детето беше умно. Долавяше неща, които често ми се искаше да не долавя. Колкото по-възрастна ставаше, толкова по-остроумна ставаше.
– Хайде, татко! – Извика към мен, когато беше на входната врата. След като ми хвърли усмивката на майка си, тя отвори вратата и влезе вътре, без да почука. Това беше, което майка ми очакваше. Брайъни се отнасяше към моите родители точно както се отнасяше към тези на Райли. Нямаше никаква разлика в нейното внимание или привързаност. Тя ги обичаше еднакво. Това ме смири почти толкова, колкото и това, че ме наричаше татко.
Брайъни беше спасението на майка ми в най-трудните моменти от живота ѝ. Когато се бях влюбил в Райли, нямах представа каква голяма роля щеше да изиграе в живота ми нейната дъщеря, нашата дъщеря. Райли ми беше дала повече, отколкото заслужавах. Бях получил най-добрия пакет, който един мъж може да получи.
Когато стигнах до къщата, влязох през вратата, която Брайъни беше оставила отворена за мен. Баща ми беше вдигнал Брайъни и я люлееше в кръг, докато тя се смееше.
– Как е моето момиче днес? Готова ли си за големия рожден ден? – Попита я той.
– ДА! – Изкрещя тя щастливо.
– Взех ти най-големия подарък. Само почакай да видиш – каза и той.
Съмнявах се в това, тъй като с Райли ѝ подарявахме лилавото блестящо колело, за което тя молеше още от януари.
– Какво е това? – Попита тя с вълнение, което озаряваше очите ѝ.
– Просто ще трябва да изчакаш още няколко часа, за да видиш – подразни я той. – Но какво ще кажеш да отидем да откраднем една от бисквитките, които баба украсява за твоето парти?
Брайъни го прегърна силно.
– УРА!
Накрая баща ми премести поглед към мен.
– Здравей, сине – каза той, все още усмихнат, докато пускаше Брайъни на земята, а тя тичаше към кухнята, където се носеше мирис на захарни бисквити. Мама отговаряше за приготвянето на бисквитките с форма на слънце, кула и числото осем и за украсяването им за рождения ден на Брайъни този следобед.
– Татко – отговорих аз с кимване.
Обикновено не се държах толкова официално с него, но за първи път го намирах тук. В тази къща. С майка ми, след развода. Той не трябваше да е тук. Къщата, която беше купил за себе си и втората си съпруга, все още беше негов дом, въпреки че тя се беше развела с него само след две години. Беше достатъчно умен, за да я накара да подпише предбрачен договор. Къщата си беше останала негова.
След развода нямах нищо против Брайъни да го посещава в дома му. Не исках Брайъни да е в обкръжението на жената, която беше станала причина за развода на родителите ми. Преди това изисквах от него да отива в дома на родителите на Райли, за да я види. Но никога тук. Не исках да е тук с мама. Тя беше оцеляла. Справяше се чудесно. Разбитото сърце на мама беше излекувано.
– Защо си тук? – Попитах, щом чух гласа на мама, когато Брайъни влезе в кухнята. Не исках нито една от тях да подслушва този разговор.
Баща ми повдигна вежди, сякаш този въпрос го изненада.
– Живях тук по-дълго, отколкото ти си живял – отвърна той, сякаш това му даваше право да бъде тук.
– Но ти избра друг живот. Това вече не е твоят дом – отвърнах аз.
Татко въздъхна, сякаш се държах като неразумно дете.
– Брейди, майка ти и аз прекарахме по-голямата част от живота си заедно. Построихме тази къща заедно. Отгледахме те в тази къща. Имаме обща история.
– Която ти разруши с егоистичните си решения – казах аз.
Намръщеното му лице ме вбеси. Сякаш имаше някакво право да се защитава. Бях му простил, но никога нямаше да забравя. Това би било невъзможно.
– Нещата се променят. Времето променя нещата. Всички правим грешки. Майка ти е…
– Не ми пука дали майка ти е простила. Аз бях там, когато тя беше разбита и се разпадаше. Аз, татко. АЗ! Бях на осемнайсет години и за една нощ се превърнах в мъж. Ти ме принуди да стана такъв. Не ми даде никакъв избор. Мама имаше нужда от мен и аз бях там. Ти не беше. Това, че времето е минало и аз съм ти простил, а и тя ти е простила, не го заличава. Ти и изневери. Ти разруши това семейство, а аз бях този, която се държеше. Онова малко момиченце там беше единственото, което го сглоби отново. Тя даде на мама причина да се усмихва. Тя направи за нея това, което аз не можах да направя. Затова ще те попитам отново. Защо си тук?
Татко не каза нищо за момент и по време на мълчанието мислите ми тръгнаха по няколко различни пътя, като всички те ме водеха към това да му покажа пътя навън и да го заплаша, ако някога се върне.
– Прав си. За всичко това. Знам какво направих и не минава ден, в който да не съжалявам за това. Но майка ти е единственият човек на тази земя, който ме познава. Който ме разбира. Това не е първият път, в който съм тук. Просто за първи път ме хващаш тук. Няма да си тръгна, защото не ме искаш тук. Ще си тръгна само ако майка ти ми каже.
Гневът, който кипеше във вените ми, сякаш щеше да избухне.
– Брейди. – Прекалено бодрият тон на мама моментално спря настроението ми и аз вдишах дълбоко, надявайки се, че това ще ме успокои.
– Здравей, мамо – казах аз и се приближих, за да я прегърна. Тя миришеше на ванилия и за миг всичко беше наред. Това не беше прецакана бъркотия.
– Трябва ли да оставиш Брайъни при нас и да отидеш да помогнеш на Райли да подготви партито? – Попита ме тя.
Бях на път да взема резервоара с хелий за балоните, когато спрях тук заради автомобила на татко. Поклатих глава.
– Не, просто се отбих… – Спрях и погледнах към татко.
Мама разбра, без да се налага да казвам нищо повече.
Тя стисна ръцете ми и ми се усмихна успокоително.
– Разбирам – каза тя. – Е, благодаря ти, че ме провери. Бисквитите се получават прекрасно. Двамата с баща ти ще ги донесем заедно с подаръците на Брайъни след около час. Искам да бъда до Райли, ако има нужда от помощ.
– Мамо – казах аз, без да харесвам факта, че тя беше сложила нея и баща ми в едно изречение. – Позволи ми да дойда да те взема. Сигурен съм, че татко има и други места, където трябва да бъде.
– Брейди – помоли тя тихо. – Това не е нещо, което ти би разбрал.
Беше дяволски права, че не разбирам. Изобщо не разбирах.
– Мога ли да оближа купата, бабо? – Попита Брайъни, когато влезе в стаята.
– Само ако споделиш с мен – каза и татко, като я накара да се захили.
Мама погледна към баща ми и Брайъни, а след това към мен.
– Някои неща в живота нямат смисъл. Но животът се случва и ние правим своите избори. Ти не можеш да направиш моя вместо мен – прошепна тя.
Чувствах се така, сякаш тя току-що ме беше ударила в стомаха, но успях да кимна.
– Брайъни – казах, като погледнах към дъщеря си. – Готова ли си да тръгваш? Мама има нужда от моята помощ.
– Но аз исках да оближа купата – каза тя и изглеждаше смаяна.
– Остави я при нас. Ще я доведем на партито навреме – каза мама и посегна да ме погали по бузата, сякаш бях на пет години.
– Моля, моля, моля, татко? – Молеше тя. Беше твърде млада, за да умее толкова добре да манипулира. Знаеше точно как да ме обработва, за да постигне своето. Последното нещо, което исках, беше тя да свикне да вижда родителите ми заедно. Това не беше голямо, щастливо семейство. То беше разбито.
– Добре – отстъпих аз, неспособен да откажа на нея и на майка ми.
Тя ми грейна с ярка светлина, след което хвана баща ми за ръка.
– Хайде да вървим! – Каза му тя, след което го повлече по коридора към кухнята.
– Животът се случва, скъпи. Един ден ще разбереш – каза ми мама.
Поклатих глава.
– Не, мамо, няма да разбера.

Назад към част 26                                                            Напред към част 28

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!