ГЛАВА 3
БРЕЙДИ
Последните блещукащи лампички бяха закрепени към палатката, а лампите на фенерите бяха включени. Райли беше успяла да създаде една шибана приказка в задния двор на родителите си. Сега тя беше вътре и се преобличаше за партито, а Неш беше отишъл да си помогне на масата с напитки за възрастни. Гънър вече беше тръгнал да прибере Уила и аз бях единственият, който остана тук. С тяхна помощ се бях събрал за достатъчно време, за да отделя малко време, преди да се появят гостите.
– О, БОЖЕ МОЙ!!! – Писъкът на Брайъни изпълни задния двор и аз се обърнах, за да я видя да тича през задната порта с широко отворени от невярване очи. Тя мина покрай мен и погледна нагоре към фенерите и блещукащите светлини, след което погледът ѝ падна върху блестящия фонтан за напитки, който Райли беше поставила.
– Татко! Виждаш ли това! Това е, това е вълшебно!
Усмихнах се и разбрах защо Райли си е направила труда. Да видиш Брайъни толкова развълнувана и изумена си струваше всяка проклета минута, вложена в подготовката на това двучасово парти.
– Майка ти определено е вълшебница – съгласих се аз.
Тя се завъртя с разперени ръце и се усмихна широко.
– Това е най-красивото парти за рожден ден в историята – каза тя, след което се затича да прегърне краката ми.
Аз разроших косата ѝ.
– Съгласен съм. Но по-добре влез вътре и се облечи. Принцесата трябва да има подходяща празнична рокля, преди да дойдат гостите – казах ѝ.
Тя кимна, след което препусна към задната врата на къщата.
– О, Брейди! – Развълнува се мама, когато влезе в задния двор. Тя носеше поднос с бисквити, а баща ми, който излезе зад нея, също носеше поднос. Поех си дълбоко дъх и се опитах да не позволявам това да ме завладее.
– Райли е добра в това. Както и за повечето неща – казах аз, след което отидох да взема подноса от ръцете ѝ. – Тези са фантастични, мамо – казах ѝ аз.
Тя все още разглеждаше всичко.
– Надявам се да е така. Исках да са достойни за това парти, но не знам дали са.
– Те са перфектно допълнение. Децата ще ги харесат – уверих я аз, след което отидох да ги сложа на масата при другите сладкиши. Знаех, че Райли иска да ги сложи на подноса с етажи, но знаех също, че ще иска да го направи по определен начин. Не се опитах да помогна за това.
– По-добри от всичко, което някога сме приготвяли за теб – каза татко, като постави другия поднос със сладкиши на масата.
– Бях добре с лагерите – отвърнах заради мама, не заради него. Той беше този, който водеше мен и приятелите ми на къмпинг за рождените ми дни. Имах прекрасни спомени от това време. Не исках той да ми ги отнема. Но като го виждах с мама, започвах да го мразя.
– Те бяха всичко, за което говореше в продължение на месеци – каза мама и се усмихна. – Да имаш момче беше по-лесно, отколкото момиче. Това е много повече работа, отколкото онези къмпинги.
– Райли обича да го прави толкова, колкото и Брайъни обича да го има – казах ѝ аз.
– Тя е прекрасна майка – каза мама.
Тя искаше да каже още нещо и не беше нужно да я питам, за да знам какво е то. Мама беше готова да се оженим. Беше намеквала за това вече повече от година. Това обаче не беше нещо, което Райли някога е споменавала, което беше облекчение. Животът ни беше перфектен, а в главата ми бракът не беше такъв. Прекаленото мислене за това ме ужасяваше, но когато поглеждах Райли, знаех, че никога не бих я наранил. Това беше вътрешна борба, пред която бях изправен от известно време.
– Да, така е – съгласих се аз.
– Здравей, Бун – обади се Неш. – Ела да пийнеш.
Татко кимна и докосна за кратко гърба на мама, преди да отиде до масата за освежаване на възрастни. Не го пропуснах и ръцете ми се стиснаха в юмруци отстрани, докато той си тръгваше.
– Скъпи, моля те – прошепна мама. – Недей да правиш това.
Преместих погледа си от гърба на баща ми към майка ми, след което веднага омекнах, когато видях умоляващите ѝ очи.
– На него не може да се вярва, мамо.
Тя въздъхна и се протегна да вземе ръката ми.
– Това не е твое решение. Никога не съм преставала да обичам баща ти. Дори когато той… когато всичко се случи. Не можех да изключа любовта. Имаме обща история. Споделяме теб. Това не изчезва просто така, сине. Той направи грешка и аз му простих, но никога няма да мога да го забравя. Това винаги ще бъде нещо, което ме е променило. Промени ни. Нещата никога няма да бъдат същите. Но той научи нещо от всичко това. И ние остаряваме. Животът тече по-бързо с всеки изминал ден.
– Но не е нужно да се задоволяваш с него. Все още си млада, мамо. Можеш да имаш живот с някой, който те цени.
– Но аз искам живот с някого, когото обичам. С някого, когото съм обичала през по-голямата част от живота си. Искам да живея с баща ти. Знам, че не го разбираш, а и не мога да те накарам. Но това е моят избор. Аз се борих с него. Няма да те лъжа. Исках да го мразя. Исках да продължа напред. Но не можех. Той винаги ще бъде моят единствен.
Въздъхнах разочаровано и прокарах ръка през косата си. Как може тя да се чувства така? Защо? Защо не може да го остави да си отиде и да намери мъж, който е достоен за нея?
– Постави се на мое място. След двайсет години, със стреса на живота, работата и семейството, които пречат на това да бъдеш партньор. Да не забравяш да прекарваш време заедно. Да работиш върху брака си, защото имаш твърде много други неща, които ти пречат. Откриваш, че жената, която си обичал и с която сте изградили живот, ти е изневерила. Можеш ли да спреш да я обичаш? Можеш ли да си тръгнеш и никога да не погледнеш назад?
Отворих уста, за да кажа, че това не е същото, но се спрях. Защото нямах никаква шибана представа какво е това. Все още не бях изпитал този живот. Взирах се в майка ми и си мислех за Райли. Осъзнах, че нищо на тази земя не може да ме накара да спра да я обичам. Тя не можеше да промени това. Без значение какво щеше да направи с мен, не можех да спра да я обичам и да я искам. Щях да ѝ простя всичко. Това беше нещо, което не разбирах за Неш. Как се държеше настрана от Талула, когато беше ясно, че е празен отвътре. Той се нуждаеше от нея, така че защо не можеше да ѝ прости?
Обърнах глава, за да погледна баща ми, който се смееше на нещо, което Неш казваше. Баща ми изглеждаше щастлив. От години не го бях виждал истински щастлив. Не изглеждаше толкова напрегнат и стресиран, колкото го помнех някога. Погледът му се премести към мама и в очите му имаше мекота, докато я гледаше.
Майната му.
По дяволите.
По дяволите.
Не исках да разбирам това. Не исках майка ми да бъде наранена отново. Не вярвах на този човек, но какво знаех? Бях на двадесет и четири години. Под седалката на пикапа ми беше скрит диамантен пръстен, който беше скрит в продължение на шест месеца. Исках Райли завинаги, повече, отколкото исках следващия си дъх, но не я бях помолил да се омъжи за мен. Имах много шансове, но страхът ми от брака ме възпираше. Вината беше на баща ми, че толкова се страхувах от него. Когато знаех, че Райли и Брайъни трябва да носят моята фамилия. Че те са мои точно толкова, колкото и аз съм техен. Бяхме семейство и въпреки това не можех да се накарам да го узаконя.
Докато стоях там, мислейки за думите на мама и гледайки как родителите ми се гледат един друг, сякаш са на двадесет и четири години, си мислех за тях. Именно заради тях бракът ме плашеше до смърт. Дълбоко в себе си се страхувах да не нараня Райли, да не стана моя баща. Страхувах се от себе си.
Факт е, че бях преживял болката на майка ми. Бях я държал, когато плачеше. Опустошението, което баща ми беше причинил, беше толкова дълбоко вкоренено в мен, че нямаше никакъв шибан начин някога да направя това на Райли. Никога не бих могъл да искам друга, освен нея. Дори когато сметките бяха просрочени, а децата крещяха и не я бях получавал за себе си от седмици. Просто щях да я искам. Само нея. Дори ако това беше моментът, в който можех да я прегърна сутрин, преди да тръгна за работа. Щеше да е само тя.
Нещото, което не бях взел предвид, докато се борех със страха от брака, беше, че не бях слаб като баща ми.
Бях силен като майка ми. Обичах така, както обичаше тя. Безусловно. Това, че бях мъж, не означаваше, че съм продукт на баща ми. Любовта на майка ми ме беше научила на повече, отколкото той някога. Аз бях мъжът, който тя ме беше възпитала да бъда. А не човекът, който беше баща ми.