ГЪНЪР И УИЛА
„Това щеше да бъде пътуване, но тя се нуждаеше от него твърде дълго.“
ГЛАВА 1
УИЛА
Нона постави пред мен на масата чаша кафе и парче пай. Бях споменалa, че ми липсва нейният ябълков пай миналия месец, когато говорихме по телефона, и тя се беше сетила. Този пай беше още топъл от фурната и миризмата му беше първото нещо, което ме порази, когато влязох през вратата.
– Това е раят – казах с въздишка на щастие.
– Ако ти и Гънър бяхте останали тук, докато бяхте на гости, досега щяхте да имате това и още нещо – каза Нона със самодоволна усмивка на лицето си.
Чувствах се виновна за това, но престоят при Нeш беше нещо, което Гънър искаше да направи за това посещение. Това беше краят на партитата на полето и началото на нещо ново. Гордеех се с Райкър и Неш за всичко, което бяха направили и щяха да направят.
– Знам, Нона. Но ние винаги оставаме тук. Това е голямо събитие за момчетата и да бъдеш сред тях през това време беше нещо, което Гънър искаше да направи.
Нона кимна.
– Разбирам това. Просто изтъквам фактите. Изпекох два пая и една порция брауни за теб, за да ги занесеш в къщата на момчето Лий. Но кажи на Гънър, че все още очаквам от него да дойде да ме види отново. Той се е отбил само веднъж по време на това пътуване, когато всички вие пристигнахте за първи път.
– Ще го направи, Нона – уверих я аз.
Тя си наля чаша кафе, след което седна на стола срещу мен.
– Имам някои неща, за които трябва да поговоря с теб. Не е нещо, което ми се иска да направя, но трябва да се направи.
Поставих вилицата си обратно, без да отхапвам от пая. Когато Нона правеше тази физиономия, това никога не беше нещо добро. Въпреки че вече не бях дете, това изражение и тон на гласа ме караха да се чувствам на десет.
– Какво има? – Попитах, като я наблюдавах внимателно.
Тя въздъхна тежко и стисна чашата си с кафе в артритните си ръце.
– Нона, болна ли си? Нещо не е наред ли? – Попитах, усещайки как ме обзема паника.
Тя поклати глава.
– Не, не е за мен. Това е за майка ти.
Тогава в мен се настани облекчение и безпокойство. Нона беше добре. Можех да живея с това. Що се отнася до майка ми, за нея не говорехме. Дори брат ми, Чанс, никога не я споменаваше, когато разговаряхме или я посещавахме. Говореше за Бела, шестгодишната ни сестричка, която никога не бях виждала. Той я обожаваше и аз знаех, че иска да я познавам. Ако не беше майка ми, и аз щях да искам. Но да видя Бела означаваше да видя майка си.
– О – беше всичко, което успях да отговоря.
– Тя има рак и той не е добър – каза ми Нона. Можех да видя болката в очите ѝ и това ме нарани повече от всичко. Знаех колко много Нона обичаше майка ми, дори и да беше едностранно. Майка ми обичаше само себе си.
– Съжалявам, Нона – казах аз.
Тя кимна.
– Смятам, че не съм очаквала кой знае каква реакция от теб, но не за това става въпрос.
Изчаках я да продължи, без да кажа нищо. Част от мен се чувстваше виновна, че не съм реагирала по-емоционално, но тогава, ако някой би разбрал отношенията ми с майка ми, това беше Нона.
– Чанс все още е дете. Знаеш това. Той остана с майка ти заради Бела, когато баща му си тръгна. Той защитаваше Бела и се грижеше за нея. Тя не е по-добра майка за това момиченце, отколкото е била за теб. Само че ти не си имала голям брат, който да се намеси и да те спаси.
– Тя има и баща си. Той обожава Чанс. Не мога да си представя, че Рик изпитва някакви по-различни чувства към Бела. – Можех да чуя горчивината в тона си. След всичките тези години все още не харесвах този човек. Той никога не ме е искал в дома им. Отнасяше се с мен сякаш бях външен човек в малкото им семейство. Чанс никога не ми говореше за баща си. Знаеше какво чувствам към него. Чанс вече не беше дете. Беше достатъчно възрастен, за да пие, но аз не изтъкнах това на Нона.
– Рик избяга с някаква млада жена преди две години, Уила. Оттогава Чанс не е чувал за него освен веднъж. Живееше в някакъв град в Оклахома, но Чанс не знае адреса, а и вече няма негов действащ телефонен номер.
Нямах представа, но Чанс никога не ми казваше такива неща. Чувствах се виновен, че съм накарал брат ми да се чувства така, сякаш не може да сподели това с мен. Моята неприязън към този човек не биваше да надделява над проблемите на брат ми. Той трябва да може да говори с мен. Аз бях голямата му сестра. Моята работа беше да бъда до него, независимо от всичко. Дори и да бяхме израснали в съвсем различни ситуации.
– Не знаех – казах просто.
Нона ме погледна остро.
– Защото брат ти каза, че това не е твой проблем и да не те безпокоя с него.
Брат ми звучеше много по-зрял, отколкото Нона му даваше сметка, но и той се опитваше да поеме твърде много. Щях да му кажа точно това, веднага щом поговорех с него.
– Затова ли не ми каза за майка? – Попитах, като исках това да има някакъв смисъл. Никога не съм се държала така, сякаш проблемите му не са важни. Винаги съм се опитвала да бъда до него. Просто никога не е изглеждало, че той наистина се нуждае от мен. Имаше семейството, в което бях родена и което не ме беше искало. Те бяха искали него, или поне аз си мислех, че са го искали.
Тя поклати глава.
– Не. Казах и на нея, и на него, че ще ти кажа.
– И така, какво става? Ще се подложи ли на химиотерапия? Моли ли те да вземеш Бела при себе си? – Не мислех, че моята баба все още е в състояние да отглежда деца. Тя трябваше да се наслаждава на живота и пенсионирането си. Гънър ѝ беше дал достатъчно пари, когато продаде имението Лоутън, за да не ѝ се налага да работи никога повече. Светът ѝ се въртеше около играта на бинго в църквата в петък вечер, ходенето на три мили всеки ден с приятелите ѝ и работата в кухнята за бедни и в дамското помощно дружество към църквата ѝ, за да снабдява с дрехи нуждаещите се. Това не беше моментът в живота ѝ, в който трябваше да отглежда шестгодишно момиченце.
– Химиотерапията не е опция. Той е навсякъде, Уила. Тя не може да бъде спасена. Пропуснала е няколко години лекарски прегледи и това се е разпространило навсякъде по нея. Казват, че и остават около шест месеца, ако има късмет. Три, ако няма.
Думите на Нона бавно потъваха в мен, докато седях и гледах парчето си пай. В момента нямаше истинска емоция, която да разбирам. Не бях виждала майка си, откакто тя стоеше в тази къща и ми каза, че е бременна, а аз съм безполезна. Не бяхме разговаряли и от този ден. Толкова дълго я мразех за това, че не ме обичаше, докато един ден омразата не се смени с безразличие. Вече рядко мислех за нея.
Сълзите не ме жегнаха при новината, че ще умре. Не ме боляха гърдите и не съжалявах. Не би ли трябвало да чувствам поне едно от тези неща? Каквото и да било? Наистина ли бях толкова студена и изключена от жената, която ме е родила?
– В завещанието и няма много неща, които да остави на някого, но ако Рик не се появи отново, тя оставя Бела под опеката на Чанс. Знае, че съм твърде стара, за да отглеждам още едно дете, а и почти не познавам детето. Запознах се с Чанс едва откакто навърши шестнайсет години и се постара да дойде да ме види. Посещенията му са нещо, което очаквам с нетърпение. Мразя, че съм пропуснала по-ранните му години, но за това е виновна майка ти. Тя обаче ми даде теб и ти си най-голямата ми радост.
При последните четири думи в гърлото ми се образува буца. Моята баба ме беше обичала достатъчно, за да компенсира липсата на любовта на някой от родителите ми. Тя беше моята майка и моят баща. Тя беше моята спасителна линия и защитник. Колкото и да е странно, тя беше такава и за Гънър. Обичаше го като свой собствен син.
– Той е твърде млад, за да отглежда дете – успях да кажа аз.
Нона въздъхна уморено.
– Аз казах същото, но Чанс е решил да го направи. Той не иска и да чуе за нищо друго. Ти си живяла с майка си, Уила. Знаеш какво е това. Чанс е всичко за това дете, откакто е достатъчно голямо, за да ходи. Той е този, който се грижи да я храни правилно, той е този, който я подготвя за училище и я води на училище, той е този, който я държи, когато е наранена. Той е нейният родител, откакто е навършил петнадесет години.
Гърдите ме заболяха, като си помислих за това. Дълбоко в себе си знаех всичко това, но бях решила да го пренебрегна. Това не беше моят свят. Никога не е бил. Дори когато живеех в тази къща, аз не бях част от семейството. Но Чанс беше моето семейство и пренебрегването на неговата реалност беше погрешно. Дали наистина бях повярвала, че животът му е различен с майка ни, или бях искала да вярвам, че е добре? Че сестрата, която никога не бях виждала, е била обичана? Да се изправиш пред истината беше нещо повече от шамар в лицето. Чувствах се по-скоро така, сякаш върху гърдите ми бе стоварена огромна тежест и не можех да си поема дълбоко дъх.
Назад към част 30 Напред към част 32