ГЛАВА 2
ГЪНЪР
Неш вдигна поглед от документите на кухненската маса пред него, когато влязох в къщата му. Той прокара ръка по главата си и въздъхна.
– Слава богу, че има разсейване – каза той.
Погледнах надолу към документите пред него.
– Изглежда забавно.
– Това са заявления за лагера – отговори той. – Тази работа не е лесна. Искам да ги взема всичките.
– Върна ли се вече Уила?
Той поклати глава.
– Не.
Отидох до хладилника и взех бутилка вода, преди да седна срещу Неш.
– Тя е на гости на баба си. Реших, че ще я посети без мен. Не им се случва често да са сами – казах, след което отпих дълго от водата си.
– Къде си бил? – Попита той.
Замислих се за миг. Не бях сигурен, че съм готов да кажа на някого какво съм правил. Беше нещо, в което ми беше трудно да повярвам на себе си. Вдигнах поглед от бутилката с вода в ръката си, за да срещна любопитното изражение на Неш.
– Няма да ми повярваш, ако ти кажа – казах с усмивка.
– Сега трябва да ми кажеш, по дяволите – отвърна той.
– Никой не знае за това, а аз не искам да знае. Не и докато не кажа на Уила.
Той кимна.
– Устните ми са запечатани. Разкажи.
– Дори на Талула – добавих аз. – Момичетата не могат да пазят тайни една от друга. Правят прекалено много чатове.
– Дори и на нея – съгласи се той.
– Току-що направих оферта за имението – казах му аз.
Веждите му се сключиха.
– Имението Лоутън? Мястото, което продаде?
Кимнах.
– Да.
Неш се облегна назад в стола си и изпусна дълго, ниско свистене.
– Свещена работа – промърмори той, а после по устните му се разля усмивка. – Ебати, че се прибираш у дома.
Повдигнах рамене и отпих още една глътка от водата си.
Неш се засмя на глас.
– По дяволите, това е добра новина. Първо Аса, а сега и ти.
– Това е дом и за мен, и за Уила. Опитах се да избягам от него, мислейки, че ще намеря друго място, което да работи за нас, но това е домът. На Уила ѝ липсва нейната баба и се тревожи за нея. По дяволите, аз също. Жената може да готви. Брайъни е единствената ми кръвна роднина, за която ме е грижа. Искам да бъда в живота ѝ. Тя расте толкова бързо.
– И тогава ме има и мен – добави Неш, все още усмихнат.
– Разбира се, продължавай да си го повтаряш – изрекох аз.
– Значи мислиш, че Уила ще иска това? Имението Лоутън? Да се преместите обратно, без да си говорил с нея? – Попита Неш.
Кимнах.
– Да, така е. Не е нещо, което повдига много, но когато говори за бъдещето, споменава, че ще се върне тук. Да се грижи за баба си. Да си е у дома. Мисля, че в крайна сметка тя иска да бъдем тук, но не ми го казва. Мисли, че съм щастлив с настоящите ни планове.
Той удари с ръка по масата и се изправи.
– Това изисква празненство. Да пием по едно.
– Те все още не са приели предложението ми. Мястото не е било на пазара – казах му аз. Когато влязохме в града и очите на Уила се изпълниха с емоции, тя въздъхна и каза: „У дома сме“. Тогава бях решил да направя оферта за имението на Лоутън. Ако това място я правеше толкова щастлива, значи и аз исках това.
Той сведе очи към мен.
– Да, но ти им предложи достатъчно, за да ги накараш да искат да продадат.
Повдигнах рамене.
– Възможно е.
– Това е моят неприятно, богат, но обичан Гънър. Ще ни донеса бира – каза той точно когато входната врата се отвори и Талула влезе с поднос с лакомства, за които знаех, че са направо от кухнята на майка ѝ.
– Бира по обяд? Наистина? – Попита тя и погледна Неш.
Той направи пауза и ѝ се усмихна.
– Може би не толкова рано – отговори той.
Тя се усмихна и постави подноса на масата.
– Млякото върви по-добре с тези карамелени бисквити, отколкото бирата – каза му тя, след което ме погледна. – Уила тук ли е? Трябва да си намеря обувки за посвещението на полето. Надявах се да ми помогне да пазарувам.
Започнах да клатя глава, когато този път на вратата се почука, преди тя да се отвори. Уила влезе вътре и не ѝ трябваше да говори, за да разбера, че нещо не е наред. Погледът ѝ се насочи към моя, а погледът ѝ ме накара да се изправя и да забравя за бисквитите.
– Здравей – казах аз и се приближих до нея. – Какво става?
Тя поклати глава и се усмихна.
– Всичко е наред – отвърна тя и сложи ръка на ръката ми.
– Не, не е. Не можеш да ме лъжеш – казах ѝ.
Тя въздъхна и раменете ѝ се свиха.
– Не точно сега, добре? – Каза тя, след което погледна към другите двама през рамото ми. – О! В колата имам пайове и брауни. Забравих ги. Нона ги изпрати.
– Ще ги донеса, но ела с мен – казах аз, сложих ръка на гърба ѝ и се обърнах към вратата.
За щастие, тя не спореше. Не чаках да разбера защо изглеждаше толкова адски разстроена. Надявах се да ѝ съобщя добри новини по-късно днес. Не исках тя да е такава, когато това се случи.
– Говори, бейби – казах в момента, в който вратата се затвори зад нас.
Тя направи още няколко крачки, после се обърна и ме погледна.
– Майка ми има рак. Тя умира. Шест месеца, ако има късмет – каза тя, без да си поема дъх. – И аз… не знам дали ми пука и дали това ме прави лош човек, или е нормално да не чувствам нищо.
Придърпах я в обятията си и я притиснах към гърдите си. Майка ѝ беше шибано парче лайно. Мразех тази жена повече, отколкото собствената си майка, а това говореше много. Но беше ясно, че Уила чувства нещо. Очите ѝ никога не лъжеха.
– Дали е това, че чувстваш нещо и не искаш да го кажеш?
Тя поклати глава срещу гърдите ми.
– Не. Разстроена съм заради Нона. Разтревожена съм за Чанс, който ще бъде на двадесет и една години и ще отглежда шестгодишно момиченце. Очевидно Рик е избягал преди няколко години. И все пак Чанс не ми е казал нищо. Толкова много неща е пазил в тайна от мен и аз съм му позволявала. Аз съм негова сестра и трябваше да знам. И се притеснявам за душата си, защото не изпитвам нищо към нея. Въобще не изпитвам никакви емоции към майка си. Само за тези, които това ще засегне.
По дяволите. Въздъхнах и притиснах устни към върха на главата ѝ. Посещението и при госпожа Еймс не беше леко. Сега съжалявах, че не отидох. Тя имаше нужда от мен за всичко това. Съжалявам, че не ми бяха казали преди това, за да мога да бъда там.
– Съжалявам – казах ѝ, когато тя се облегна по-тежко на гърдите ми и се притисна към мен.
– Не мислиш, че съм съкрушена, нали? Защото не мога да я обичам или да чувствам нещо?
– Ебати не. Тя уби всичко, което можеше да изпитваш към нея, преди години. Тя никога не е била твоя майка, Уила. Нона е твоята майка. Тя е това, което е една майка, а не тази жена. Тя просто те е родила.
Уила кимна, притиснала глава към гърдите ми.
– Това е, което продължавам да си повтарям. Но сърцето ме боли. Особено за Чанс. Той така и не ми каза за това, че баща му е заминал и че майка му не се е грижила за Бела. Аз не знаех всичко това. Знаех, че той обожава Бела, но Чанс обича всички. Това е неговото нещо. Пропуснах много от неговите посещения и телефонни разговори. Пренебрегвах го. Той си нямаше никого, а аз не знаех. А трябваше да знам. Трябваше да проверя. Трябваше да оставя настрана чувствата си към майка ми и да опозная сестра си. Ако го бях направила, тогава щях да знам и другите неща.
Почти не познавах брат ѝ. Тя го виждаше може би два пъти годишно, а аз съм бил с тях само три пъти. Обикновено се срещаха и прекарваха времето си само двамата. Мислех, че това е, което тя искаше и от което те имаха нужда. Що се отнася до по-малката сестра, дори Уила не я познаваше. Пращаше подаръци на Бела за рождения ѝ ден и за Коледа, но това беше всичко. Чудех се дали някой ден няма да съжалява за изгубеното време с нея и сега се чувствах така, сякаш трябваше да кажа нещо. Да я виждам в този вид разбиваше сърцето ми.
– Чанс е направил това, което смята, че трябва да направи. Знаеш, че като те привлече в ситуацията, няма да помогне с нищо. Тази жена щеше да ти каже нещо лошо и трябваше да я накарам да замълчи. Щеше да стане грозно.
Уила изпусна малък смях, докато въздишаше.
– Може би, но той имаше нужда от мен. Брат ми се нуждаеше от мен, а аз не направих нищо.
– Първо, в това няма никакво „може би“. Ако тя се беше нахвърлила върху теб с гадната си уста, щях да ѝ затворя устата. Никой не ти говори по този начин. Изобщо не ми пука кои са те. И второ, ти обичаш брат си и той знае това. Той също така разбира защо си такава по отношение на майка си.
Уила наклони главата си назад, за да ме погледне нагоре.
– Ти осъзнаваш, че не можеш да ме защитиш от света.
Намръщих се.
– Ебаси, че не мога! – Отговорих раздразнено. Защото да, можех и щях да прекарам остатъка от живота ни, правейки точно това.
Тогава тя се усмихна.
– Обичам те. Ти си луд, но аз те обичам.
Като я чух да казва тези думи, докато ме гледаше с очи, които отразяваха чувствата ѝ, светът ми се оправи. Това ме стопли и ми напомни колко проклет късметлия съм.
– Чувал съм, че лудата любов е най-добрата – отвърнах аз.
Тя кимна.
– Определено.
Назад към част 31 Напред към част 33