ГЛАВА 3
РАЙКЪР
Когато изражението на Аурора се промени от удоволствие към напрежение, разбрах, че е време да тръгваме. Толкова много разговори и посещения я изморяваха. Извинихме се и я заведох до тишината на пикапа.
– Благодаря – каза тя тихо.
Наведох се и я целунах.
– Няма за какво, но това беше малко егоистично от моя страна. Исках да те имам за себе си.
Тя се засмя и ме целуна още веднъж, преди да се облегне на седалката си с въздишка.
– Те могат да станат шумни, нали? – Каза тя.
– О, да, но и моята група може да е шумна – отговорих аз.
Карахме в тишина и знаех, че тя има нужда от нея. След като беше живяла през по-голямата част от живота си в своя собствен свят на тишина, прекаленото стимулиране с шум можеше да я изтощи. Връщането при родителите ми нямаше да е по-добро. Леля ми и чичо ми бяха там и знаех, че всички те ще пият и ще ядат огромните количества храна, които майка ми беше приготвила днес.
Вместо това ни закарах до задната страна на имота на Лий, която беше останала недокосната. Не бях се връщал там от години, но там имаше езерце и щеше да е добро място да погледнем небето. Когато минахме покрай къщата на родителите ми, тя ме погледна, но не ме попита нищо.
Тази вечер нямаше облаци и беше необичайно хладно за май на юг. Нямаше вероятност да и стане студено, но нямаше и да и стане и горещо. Това бяха редките нощи, които Алабама получаваше през пролетта и на които трябваше да се наслаждава.
Когато паркирах пикапа, погледнах към нея.
– Тук е по-тихо. В моята къща щеше да е също толкова шумно.
– Звучи приятно – каза тя, след което посегна да отвори вратата и да излезе навън. Забързах се да се уверя, че няма да се спъне в някой клон, след това спуснах задната врата и я вдигнах, за да я сложа на задната страна на новия форд на баща ми. Тя се отдръпна назад, а аз се качих до нея.
– Нощта е ясна и можем да гледаме звездите. Говори само когато искаш – казах и.
Тя ми се усмихна толкова мило, че усетих в корема си онова познато притежателно дръпване, което само Аурора можеше да ми причини. Лунната светлина накара зелените ѝ очи, по които бях обсебен от момента, в който я видях на входа на гимназията в Лоутън, да заблестят.
– Продължавай да ме гледаш така и няма да мога да правя нищо повече от това да се взирам в очите ти. Тези шибани звезди дори не могат да се сравнят с тях.
Тя се засмя тихо, после се наведе, за да сложи глава на гърдите ми.
– Ти и твоето отношение към очите ми – прошепна тя.
– Ако всичките ни деца не получат твоите очи, ще трябва да ми върнеш парите – подиграх се аз.
Този път тя се засмя по-силно, след което наклони глава назад, за да ме погледне.
– Ами ако искам те да имат твоите очи?
Въздъхнах драматично, само за да я накарам да се разсмее още повече.
– Добре. Едно може да има моите очи, но това е всичко, което ще приема.
Аурора вдигна ръка, за да докосне бузата ми.
– Колко точно деца ще имаме?
Повдигнах рамене.
– Зависи. Искам момиче с кестеняви къдрици и зелени очи. Ще трябва да опитаме, докато не се сдобия с такова.
Тя се усмихна, след което притисна устните си към моите в целомъдрена целувка.
– Обичам те – прошепна тя.
– И това ме прави най-щастливият мъж на планетата – казах аз.
Тя се отпусна назад и премести ръката си върху гърдите ми.
– Ти наистина искаш да кажеш това, нали? – Попита тя.
– Не би трябвало да ме питаш това. Би трябвало да го знаеш.
Аурора наклони глава настрани и къдриците ѝ паднаха върху рамото. Нямаше нищо по-красиво от тази жена.
– Но имаш жени, секси, прекрасни жени, които се хвърлят към теб. Виждала съм ги да се опитват. Знам, че когато не мога да бъда на мач, това се случва вероятно в по-голяма степен.
Този разговор не ми хареса. Преместих тялото си към нея и взех лицето ѝ в ръцете си, така че да имам пълното ѝ внимание. Разбира се, повечето ми съотборници имаха различно момиче в леглото си всеки уикенд. Ако трябва да бъда честен, те имаха по няколко различни момичета в леглата си всеки уикенд. Но аз не бях като тях. Не търсех нещо, което да запълни тази част от мен.
– Няма по-красива от теб. Всичко в теб от момента, в който те видях, ме привлече. Беше ми необходима една седмица с теб, за да ме промениш за цял живот. Те не могат да направят това. Те са просто лица. Нищо не виждам в тях. Никаква притегателна сила. Единственото, което знам, е, че когато изляза от игрището, ти ме чакаш, а аз, по дяволите, нямам търпение да бъда с теб. – Спрях да говоря и взех ръката ѝ, след което я поставих върху сърцето си. – Това е твое. Винаги ще бъде.
Тя ме погледна с любов.
– Знам. Просто ме изумява. Да виждаш гаджето си по кориците на списанията, по телевизията, хората да го спират, за да го питат дали е Райкър Лий… това може да бъде плашещо. Обичам го, не ме разбирайте погрешно. Живееш мечтата си и това ми харесва. Ти го направи. Много се гордея с теб. Просто имам моменти, в които се чудя дали съм достатъчна.
Това не беше онова, което исках да чуя, но ако тя си мисли това, адски се радвах, че ми го е казала. Трябваше да изясня тези неща сега. Преместих се и се облегнах на пикапа, след което я придърпах в скута си, с лице към мен.
– Чудиш се дали си достатъчна? Аурора, аз съм единствения, който трябва да изпитва този страх. Ти си най-смелият човек, когото познавам. Ти си мила, даряваща, правиш разлики в света и си спираща дъха красота. Мога да хващам топка и да тичам бързо. Не съм преодолял нищо. И не съм толкова шибано красив, колкото си ти. Така че, бейби, аз съм този, който трябва да се плаши – казах ѝ аз. – Виждам мъже, които те гледат. Където и да отидем. Просто съм благодарен, че съм достатъчно голям, за да ги плаша до смърт – добавих аз, а тя се захили.
– Ти си луд, Райкър Лий.
Сложих лицето ѝ в ръцете си.
– Да, по дяволите, луд съм. Луд съм по теб още от първия ден. Това никога няма да се промени.
– Аз също съм доста луда по теб – каза тя тихо.
Искаше ми се да имахме одеяла на задната седалка на този проклет пикап. Опитах се да измисля някакъв начин да я направя по-удобна, но нямах никакви запаси. Наведох се напред и целунах върха на носа ѝ.
– Имаме два варианта, защото сега съм твърд като скала и имам нужда да бъда утешен – казах ѝ аз. – Можем да се качим обратно в пикапа и да се държим като тийнейджъри или да се върнем при родителите ми, да се промъкнем отзад и да отидем направо в стаята ми.
Тя издаде лек задъхан звук, когато се размърда достатъчно в скута ми, за да види, че съм честен за положението си.
– Какво не е наред точно тук? – Попита тя.
– Няма възглавници или одеяла – казах аз, като още повече се изнервях от мисълта за това.
– Нямаме нужда от тях. Мисля, че вече съм доказала, че не съм чуплива – каза тя с нахален тон, след което седна и започна да вдига блузата си над главата.
Тогава това да бъде задната част на пикапа.