ГЛАВА 5
РАЙКЪР
В огнището, което бяхме донесли от къщата на Неш, благополучно бумтеше огън в средата на задното поле, което се намираше точно там, където някога се провеждаха полските партита. Утре посвещението щеше да се състои на предното поле, но тази вечер щеше да се състои нашето собствено посвещение.
Последното полево парти.
По дяволите, беше странно да го кажа. Не се бяхме забавлявали тук от пет години, но да знаеш, че това е последното, беше трудно да приемеш. Въпреки че сега животът ни беше толкова различен. Вече не бях онзи нахакан задник, който стоеше в каросерията на пикапа си, сякаш светът му принадлежи. Не бях изпълнен с глупава гордост.
– Да взема ли столове? – Обади се Неш откъм къщата на игрището.
– Ебаси, не! Все още не сме толкова стари – казах му аз.
– Трябват ни стари гуми и пънове – каза Уест, докато потупваше бурето, което бяхме донесли тук.
– Имам одеяла в колата. Забравих да ги взема – добави Райли.
– Веднага ще се върна – отвърна Брейди, разбирайки, че това е знакът му да отиде да ги вземе.
– Кому са нужни одеяла? Това е трева – попита Уест, изглеждайки обиден.
– На мен – нали знаеш, на бременната – каза му Маги.
Никой от нас не се преструваше, че жените ни вече не са ни казали. Нямаше смисъл. Те знаеха, че вече са ни казали.
– Между другото, поздравления – казах и на двамата.
Уест се усмихна, придърпа Маги към себе си и я целуна по върха на главата.
– Благодаря – отвърна той и изглеждаше адски доволен от себе си.
– Донесох тава със зеленчуци – каза Уила и тръгна към нас. – Изпратих Гънър обратно в роувъра за дип от ранчото.
– О, слава Богу! – Каза Маги, изглеждайки развълнувана.
– Гънър ти е позволил да донесеш зеленчукова тава на партито на полето? – Попитах, леко ужасена.
Уила повдигна вежди.
– Гънър не ми казва какво да правя – каза тя.
– Господи, жено. Убиваш репутацията ми – каза Гънър, когато я настигна.
– Вино, Гънър? Сериозно? – Попитах, като видях бутилката червено вино в другата му ръка.
Той сви рамене и кимна на Уила.
– Тя е виновна за това.
– Изглежда, че има още храна – каза Неш с усмивка и кимна с глава към Аса и Езмита, които току-що бяха влезли през портата. Имаше голяма чанта, която разпознах от „Бърза спирка“.
– Моля те, Боже, нека това да са канелени рулца – казах аз.
– О, значи те са нормални? Просто не са зеленчуци? – Попита ме Уила.
– Това са канелени рулца, бебе. Трябва да разбереш – каза и Гънър, което я накара да извърти очи.
Брейди се беше върнал, разстилайки одеялата, когато Талула пристигна с няколко кутии сладки и бутилка пенлив ябълков сайдер. Докато всичко беше подредено, последното полево парти приличаше повече на това, че някой е организирал прием. Въпреки че използвахме червени чаши „Соло“, имаше шампанско, червено вино, пенлив ябълков сайдер за Маги и хартиени чинии, а не само буре с бира. Талула дори беше донесла ролка хартиени кърпи от офиса на Неш. Нощта беше паднала и огънят беше пламнал. Имахме си приятелки и бяхме всички заедно.
За полето, което ни е отгледало – каза Неш и вдигна във въздуха червената си чаша „Соло“.
– За полето! – Казаха всички заедно, преди да си вземат по една напитка.
– Кога станахме толкова фантастични? Домашен уют и прочие? – Попита Гънър, като отпи от една бира, след което посегна към канелено руло.
– Бихте ли предпочели някакви торбички с чипс като в старите времена? – Попита го Уила, усмихвайки се.
Той сви рамене, след което измърмори.
– Тогава рядко имахме чипс. Само бурето.
– Ебаси не – каза Уест, докато хрупаше едно от браунитата на майката на Талула. – Това е много по-добро.
– Това е последното парти на полето. Трябва да е специално. Да изпъкне – каза Аса, седнал с ръка около Езмита, която, както разбрах, никога не беше идвала на партито на терен. Тя се беше облегнала на гърдите му и беше ясно, че той е щастлив. От всички нас той беше направил най-голямата трансформация.
– Не мисля, че може да се откроява повече, отколкото вече се откроява. Три двойки са сгодени, едната има бебе, хората се връщат в Лоутън и се установяват – казах аз. Аурора се беше сгушила до мен с вино в чашата си. Тя самата не беше преживявала много полски партита.
– И имаме една шибана футболна знаменитост сред нас – каза Уест. – Кой знаеше, че някой от нас ще стане голям – добави той.
Тогава всички останали момчета казаха заедно:
– Аз го знаех.
Засмях се и погледнах Неш.
– Какво? – Каза той. – Всички знаехме, че ти ще бъдеш този, който ще успее. Ти беше нашата звезда. Всички знаеха това.
Повдигнах рамене. Исках го, но не бях толкова сигурен, колкото те. Тогава светът ми беше разтърсен от жената до мен. Тя ми беше дала възможност да искам нещо повече от футбола в живота. Не бях сигурен, че щях да направя всичко това, ако тя не беше до мен. Когато имах нужда от нея, тя винаги имаше правилните думи. Тя беше най-големият ми фен и центърът на моя свят.
– Не съм знаменитост – казах накрая.
Гънър се засмя.
– Пич, навсякъде в интернет се продават картини и снимки, на които правиш невероятни пиеси в Оклахома. Потърси го в Гугъл.
Посегнах към още една бисквитка, като ми се искаше да говорят за някого или за нещо друго. Вкъщи, с Аурора, бях просто себе си. Бяхме само двамата. Тя правеше света ми пълен. Ако утре ме ранеха и трябваше да прекратя кариерата си, щях да съм добре. Стига тя да е с мен. Някой ден скоро исках да имам пръстен на ръката си, който да казва на всички, че принадлежа на нея. Искам да видя как коремът ѝ расте с нашето дете и да я видя да държи бебето ни. Бях готов за всичко това. Това беше важното. Не кариерата ми. Не футболът.
– Трябва да знам колко трябваше да платиш, за да си върнеш къщата, Гънър – каза Неш, като отклони вниманието от мен. Знаеше, че това не ми харесва.
Гънър сви рамене.
– Достатъчно.
Аса се засмя заедно с Уест.
– Платил е шибано състояние – каза Брейди. – Ето какво означава „достатъчно“ на езика на Гънър.
В крайна сметка разговорът премина в плановете на всички, датите на сватбите и мястото, където ще ги проведат. Усмихнах се, мислейки си за факта, че съвсем скоро ще имат още една сватба, която да запишат в календарите си. Не очаквах това да ги изненада, точно както знаех, че Неш прави свои собствени планове да сложи пръстен на Талула.
Помислих си, че Аса и Езмита ще са последните от нас, които ще се разходят до олтара. Те бяха най-новата двойка. Но не се съмнявах, че ще се окажат там. Аса никога не беше я преодолявал. Всички го знаехме.
– След десет години ще се върнем. Направете го традиция. Оставете децата вкъщи, донесете проклетата храна и се върнете за това. Нашето ново полево парти в стил „за възрастни“, колкото и отвратително, но засищащо и вкусно да е то – каза Уест.
Не се съмнявах, че след десет години всички ще бъдем тук. Момчетата от гимназията в Лоутън бяха намерили своята вечност. Това нямаше да се промени. Дори ако животът ни продължаваше да се променя.
Назад към част 40 Напред към част 42