30 ЮЛИ 2020 г.
„Животът не спираше“
ГЛАВА 39
АСА
Огънят осветяваше нощта. Паркираните наоколо пикапи, бурето с бира на почетното си място и музиката, която звучеше от пикапа на Неш, бяха част от това място. Единственото нещо, което се различаваше, беше кръстът с цветя, футболни топки, писма, рамкирани снимки на Хънтър и няколко плюшени животни около него.
Не мислех, че някога ще се върнем тук. Убийството на Хънтър беше задържало всички далеч от това място от февруари насам. Когато Райкър и Аурора споменаха, че ще има парти тук, преди всички да тръгнем за колежа, бях изненадан. Райкър каза, че Хънтър би искал да сме тук. Щеше да иска да вдигнем тост за него.
Сега се върнахме. Говорехме за Хънтър, за спомените ни с него, за спомените ни на това поле и за спомените ни на полето на „Лъвовете“. Трябваше да се чувствам добре. Това беше приключване, което не очаквах, че някога ще получим. Съгласих се, че Хънтър щеше да иска това. Ако душите трябваше да продължат да живеят, значи той беше тук с нас. Наслаждаваше се на ада. Не се бях замислял много за душите, докато мама не умря. Вярването, че всеки от нас има душа и че тази на мама е там и ме наблюдава, все още близо, ми помогна.
Погледнах към Райкър. Ръката му беше обхванала раменете на Аурора и я държеше близо до себе си, докато той говореше с Уокър Макнеър и Райфъл Ханон. Уокър и Райфъл вече бяха старшите класове. Лъвовете бяха техният отбор. Бях сигурен, че Райкър им разказваше истории за предишните ни победи, сякаш и те не бяха били на терена. Животът не спираше. Времето се движеше напред. Хората умираха, а ние трябваше да продължим да живеем. Да намериш отново радостта от нещата не беше лесно. Не и когато тази дупка в живота ти беше на мястото, където те бяха преди. Надявах се, че ще стане по-лесно.
Това беше последното ни полево парти и трябваше да му се наслаждавам. Да го попивам. Вместо това седях на старата гума на трактора, далеч от всички останали. Наблюдавах сцената, но не бях част от нея. Радвах се, че Райкър можеше да прави това. Той и Аурора изглеждаха добре. Предполагам, че един ден и аз щях да бъда.
– Ще се криеш там цяла нощ и ще пиеш сам ли? – Попита Неш, като обикаляше около пикапа с червена пластмасова чаша в ръка.
– Възможно е – отвърнах аз.
– Заминаваш утре. Може и да и се обадиш. Да напуснеш града, без да си говорил с нея, няма да помогне. Имаш нужда от нея. Приеми го. Откажи се и ѝ се обади вече.
Взирах се в него. Не му казах за ходенето до магазина миналата седмица. Бях на път да се предам и да приема, че я искам в живота си. Не ми харесваше да съм далеч от нея. Тя ми липсваше.
– Как е Райкър? – Попитах, вместо да отговоря.
– Знаеш, че Райкър е добре. Виждаш го от мястото, на което седиш. Сменяш темата.
Повдигнах рамене, после отпих от бирата, която държах в ръка.
– Ходихме на няколко срещи. Какво очакваш да направя аз? Да и изповядвам любовта си? Да си вземем драматично сбогом? Ние не сме ти и Талула.
Той измърмори проклятие.
– Можеш да се самозалъгваш, колкото си искаш, но аз те познавам цял живот. Нито веднъж не съм виждал момиче да ти влиза под кожата. Нито веднъж не съм те виждал да реагираш по този начин. Ти я обичаш. Не го признавай. Не го казвай. Но това не означава, че не е вярно.
Погледнах го. Защо не остави това на мира? Остави ме да бъда. Господи! Беше ми писнало от неговата намеса.
– Не я обичам – казах аз.
Той извъртя очи.
– Наистина? Добре. Нека те попитам следното. Мислиш ли за нея всеки ден по няколко пъти?
Да, но не защото я обичах. Не казах нищо. Това нямаше смисъл.
– Взираш ли се в телефона си и искаш ли да ѝ се обадиш, само за да чуеш гласа ѝ? Когато си с нея, всичко изглежда наред. Всички лоши неща изчезват. Чувстваш се по-лек. – Тогава той спря и поклати глава. – Не отговаряй. Вече знам истината, както и ти. Но остави Езмита да си тръгне. Нека тя е тази, която се е измъкнала.
След това той си тръгна, а аз се наведох напред, като опрях лакти на коленете си. Нямаше такова нещо като тази, която се измъкна. Това беше избор. Всеки ги правеше. Сега и аз правех такъв. Оставях Езмита да живее своя живот. Тя не седеше и не мислеше за мен. Тя продължаваше напред. Бях видял момчето, с което тя говореше. Стояха близо и имаше нещо. Той работеше там и беше постоянно около нея. Той не се отдалечаваше. Той я харесваше. Можех да видя това достатъчно лесно. Беше го имало в начина, по който я гледаше.
Идеята тя да е с него ме побъркваше, но какво можех да направя? Нямаше да бъда тук. Животът ми щеше да се превърне във футбол. Той щеше да ме владее, а когато не тренирах, щях да бъда в клас, където трябваше да поддържам средния си успех. Нямаше да имам време да се връщам през уикендите. По дяволите, нямаше да имам къде да остана. Домът ми не беше тук. Нямах дом. Настроението ми се влоши още повече.
Изпих остатъка от бирата си, после станах, за да отида да си взема още. Можех и да пия, докато не ми станеше все едно, че Езмита ще се влюби в някое момче, което не бях аз. Тя щеше да го накара да се смее и да го бие на Мадън. Щеше да се гушка в него, а той щеше да се наслаждава на това колко адски добре мирише тя. Щеше да е момчето от магазина или някое друго момче. Просто нямаше да съм аз. Имах нужда от цялата проклета бъчва, за да се справя с това.
Заговорих на онези, които спряха да ме заговорят, докато си проправях път към бурето. Престорих се, че ми пука за какво си говорят. Отговорих на въпросите за „Ол Мис“ и някой ми сложи още едно питие в ръката. Изпих го и отидох да си взема друго.
Пристигнаха още хора и някои лица, които не познавах. Полето се беше върнало към живот, но не беше като в старите времена. Те никога повече нямаше да се повторят. Това бяха нови времена… за всички останали. Началото на една ера, в която аз не участвах. Пих за това, пих за това, че един ден Езмита се влюбва в някакъв непознат мъж, пих за това, че напусках този град, и пих за Хънтър. В края на краищата това беше причината да сме тук.
В един момент нещата станаха забавни. Харесваше ми да говоря за миналото. Смеех се и мисля, че танцувах с някои момичета, но не бях сигурен с кои. Всичко се беше превърнало в мъглявина, но поне вече не се чувствах изгубен. Не усещах нищо.
* * *
– Спри – казах аз, сядайки от легналото си положение на пътническата седалка на пикапа.
Уокър Макнеър се намръщи, но направи каквото поисках. Райкър или Неш щяха да ми задават въпроси или да ме игнорират. Радвах се, че ми бяха дали Уокър за шофьор. Той беше добро момче. Предполагам. Не бях сигурен. Беше трезвен, така че това беше нещо. Беше по-добър от мен.
– Иска ти се да повръщаш ли? – Попита той, спирайки отстрани на пътя. Отворих вратата на пикапа и се помъчех да изляза.
Не обръщах внимание на Макнеър и се стараех да се съсредоточа. Тя беше тук. Щях да я разпозная навсякъде. Ето я. Вървеше към мен. Добре. Можех да стоя неподвижно, докато светът спре да се движи. Тя идваше към мен.
Назад към част 39 Напред към част 41