„Човешката природа невинаги е красива“
ГЛАВА 9
РАЙЛИ
Мама ми се усмихваше, когато се върнах в къщата. Мислеше си, че е постигнала нещо. Единственото, което беше постигнала, беше, че Брейди успя да облекчи някаква вина. Сигурно никога повече нямаше да го видя, освен ако не беше мимоходом, когато разхождах Брайъни до парка. Той имаше своите отговори. Той ми вярваше. Но това не означаваше нищо за мен.
– Е – каза мама, като ме гледаше.
– Сигурна съм, че Брейди ще се наспи добре тази нощ. Футболната му кариера е в безопасност. Сър Ланселот може да продължи по своя весел път, носейки радост на всички – отвърнах аз с фалшива радост в гласа си.
Усмивката на мама се превърна в гримаса.
– Честно казано, Райли, това не е здравословно отношение. На него му трябваха много нерви, за да дойде тук и да говори с теб. Той е първият от твоите приятели, който ти повярва. Това говори много.
Спрях да вървя към коридора и се обърнах назад.
– Моите приятели? Сериозно ли говориш, мамо? Те не са мои приятели. Никога не са били мои приятели. Приятелите не се обръщат срещу теб по този начин. Никога не съм имала истински приятели. Никога.
– Скъпа, всички бяхте млади – започна тя, а аз вдигнах ръка, за да я спра.
– Не. Не казвай това. Не сме били толкова млади. Бяхме навлезли в десети клас. Всички ме наричаха лъжкиня. Всички те. Когато бях наранена и ужасена, те се обърнаха срещу мен. Всичко, което имах, бяхте ти и татко. Аз нямам приятели. Никога не съм имала – повторих аз.
Мама се облегна назад на дивана, примирена.
– Добре – беше простият ѝ отговор. – Разбирам защо се чувстваш по този начин. Аз също бих го направила в твоята ситуация. Честно казано, когато всичко се случи, аз също се чувствах така, сякаш нямам приятели. Всички бяха различни с мен. Сякаш се съмняваха в твоята история. Болеше ме, но не мога да си представя колко повече те е наранило теб. Ако не си готова за приятел или да се довериш на някого, разбирам те. Но един ден ще ти се наложи, Райли. Един ден ще ти трябва смелост да излезеш и да пуснеш някого в себе си. Човешката природа невинаги е красива. Ти си видяла една много грозна нейна страна още в ранна възраст.
Това не беше първият път, когато провеждахме този разговор. Но беше минало доста време. Преди година едно момче от града, в който живеехме, ме беше поканило на среща. Той работеше в местното кино и аз ходех там веднъж седмично, за да гледам някой филм, след като Брайъни си легне вечер.
След това бях спряла да ходя на кино. Идеята да се изправя пред него или дори да се доверя на някого не беше нещо, което исках да правя. Не желаех нещата, които някога имах. Не исках да се срещам или да се сближавам с някого.
Мама не го разбираше. Никой не го разбираше. Беше ми омръзнало да се опитвам да ги накарам да разберат. Просто имах нужда да ме оставят на мира. Харесвах нещата такива, каквито бяха. Да ги променям сега беше безсмислено. Имах ритъм. Брайъни беше доволна от рутината ни. Животът ми на социален тийнейджър беше приключил. Бях майка.
Защо тя не можеше просто да бъде щастлива заради мен? Имах план за бъдещето си. Не всички седемнайсетгодишни можеха да кажат това. Не разчитах на момче, което да ме накара да се чувствам важна. Това също беше солиден чек в моя ъгъл. Тогава защо майка ми смяташе, че все още имам нужда от поправяне? Така си бях адски съвършена.
– Лека нощ, мамо – казах, преди да тръгна по коридора към банята. Там щях да се потопя във ваната за един час и да прочета книга. Това беше всичко, от което имах нужда тази вечер. Не ми трябваха приятели. Имах Брайъни. Тя беше моят свят.
* * *
– Мамо. – Мекият глас на Брайъни беше в ухото ми. – Мамо.
Отворих очи, за да видя дъщеря си надвесена над лицето ми.
Протегнах ръце над главата си и ѝ се усмихнах.
– Добро утро – казах аз.
– Пра’баба я няма – отговори тя, като се намръщи.
Това ми отне само секунда, за да го възприема, преди да седна, да преметна краката си през ръба на леглото и да скоча нагоре. Брайъни се свлече до мен.
– Искаш да кажеш, че е напуснала къщата? – Попитах я.
Брайъни кимна.
– Да отиде в парка? – Попита тя с надежда. Брайъни се събуждаше и искаше да отиде в парка. Това беше ежедневие. Надявах се, че я разбирам погрешно и че баба ми все още е в тази къща. Независимо от това сърцето ми биеше бясно, докато нахлузвах чифт къси панталони и тичах по коридора към кухнята.
– Бабо! – Извиках достатъчно силно, за да може тя да ме чуе навсякъде в къщата.
Нямаше отговор.
– Бабо!
Защо мама не ме беше събудила тази сутрин? Това нямаше да се случи, ако бях будна.
– Пра’бабо – извика зад мен Брайъни. – Отиваш в парка?
Обърнах се да погледна към всекидневната, а входната врата беше широко отворена.
– О, Боже – прошепнах, след което посегнах към Брайъни, вдигнах я и едновременно с това изтичах навън.
Това не можеше да се случи. Баба ми можеше да е отишла навсякъде. Тя не можеше да си спомни нищо, още по-малко пък посоките. А аз трябваше да я наблюдавам. Защо бях заспала късно?
Закопчах Брайъни в количката ѝ. Тя все още беше по пижама и се нуждаеше от смяна на пелените, но нямаше време за това. Трябваше да намеря баба си.
Деляхме една кола с майка ми. Тя беше на работа тази сутрин. Така че щеше да се наложи да търсим пеша. Телефонът ми все още беше вътре, до леглото, и щеше да се наложи да го оставя там, защото нямаше време за губене. Бягайки боса по потника, с който бях спала, и чифт скъсани дънкови шорти, се затичах към улицата, бутайки Брайъни.
Спрях и погледнах в двете посоки, без да съм сигурна накъде да тръгна първо.
– Дат път, мамо – каза Брайъни, сочейки надясно към града.
– Видя ли я да излиза? – Попитах Брайъни.
Тя кимна.
– Пра’баба на вън.
Целунах малката ѝ руса главичка в знак на благодарност и започнах да тичам по тротоара към града, като се молех да я намеря, преди да се е случило нещо лошо. Отсега нататък щях да нагласям алармата си за пет часа сутринта. Никога повече това нямаше да се случи. Никога пове.
Назад към част 9 Напред към част 11