„Не беше нужно да решаваме всичко точно сега“
ГЛАВА 50
БРЕЙДИ
Вечерята с Райли и Брайъни беше само за няколко часа, но като че ли ни помогна да се излекуваме. Странно как се случва това. Напомнянето за чуждата красота след болката сякаш го прави. Мама плачеше по-малко. Тази седмица успях да се съсредоточа повече върху тренировките. Маги вече не си тръгваше рано от училище. Но два пъти тази седмица се беше прибирала вкъщи, за да намери Райли и Брайъни в дома ми да се забавляват с майка ми.
Знаех защо Райли отива при нея и ако вече не знаех, че я обичам, това щеше да ме накара да я обикна. Просто ми се искаше да имам повече вяра в любовта. И завинаги.
Райли щеше да е тук или където и да планираше да отиде догодина, а аз щях да съм в колежа. Далеч. Щеше да ми липсва.
* * *
– И така, срещаш ли се с Райли Йънг? – Хвана ме Айви, когато тръгвах към пикапа си в петък. Днес беше голямата игра. Краят. Затова пуснаха училището в дванайсет, за да могат учениците да пътуват два часа до мястото, където се провеждаше мачът.
– Да – отговорих, знаейки, че тя е видяла или вече знае за целувката. Да не говорим за партито на полето.
– Кога започна това? Последното, което чух, е, че е чукала някого и се е опитала да припише бебето на Рет. Гънър просто е решил да прости това, защото брат му се е напил и е дошъл на абитуриентския бал.
Айви се държеше злобно, защото беше разстроена. Бях скъсал отношенията си с нея, но това не беше достатъчно. Тя беше очаквала, че ще свършим заедно. Знаех, че е планирала да ме последва в колежа. Не беше нещо, което исках или бих поискал от нея. Никога.
– Нищо от това не е твоя работа – казах ѝ, отворих вратата на пикапа и хвърлих чантата си вътре.
– Бяхме заедно от осемнайсет месеца, Брейди. Бяхме си взели почивка само три седмици и четири дни преди да те видя да я целуваш. Как мислиш, че се чувствам от това? Това беше само една почивка!
Имах твърде много неща, с които да се справям, за да добавям тази драма към тях.
– Това не беше почивка. Казах ти, че сме приключили. Беше свършено. Бяхме се отдалечили един от друг и аз трябваше да се съсредоточа върху бъдещето си. Ти искаше неща, които аз не исках.
Тя се разсмя силно и ядосано.
– Това е почивка!
– Раздяла – поправих я и се качих в пикапа си.
– Ти се преструваш на мило момче. Доброто момче, около което всички искат да бъдат. Господин Куотърбек с идеален живот. Но ти си жесток! Егоист! И аз се радвам, че се отървах от теб! Заслужавам повече от това.
Нейните словоизлияния бяха бомба със закъснител, която тиктакаше. Радвах се, че това се случва и можем да продължим напред.
– Добре – беше всичко, което казах, надявайки се, че мога да затворя вратата и да си тръгна.
– Защо Райли Йънг? Тя има бебе, за Бога!
Защото тя ми беше подходяща. И аз я обичах. Но не го казах. Не казвах на никого, преди да кажа на Райли.
– Сбогом, Айви – беше отговорът ми вместо това, след което затворих вратата на пикапа и се уверих, че няма да я ударя, преди да се изтегля от мястото за паркиране и да се прибера вкъщи, за да се подготвя за последния мач в гимназиалната ми кариера.
* * *
Червеният мустанг на Райли беше на пътя, когато спрях. Усмихнах се, когато го видях там. Разговорът ми или нападението от Айви, както искате го наречете, беше приключил. Вече си бях у дома. Райли беше тук. Бях добре.
Влязох през входната врата и чух смеха на Брайъни, който идваше от всекидневната.
Отидох към шума и открих Брайъни на масичката за кафе с домашно приготвено тесто за игра – нещо, което майка ми обичаше да прави с мен като дете. Райли беше от другата страна и ѝ помагаше да го разточи на малки топчета, а майка ми беше до Брайъни на колене и отново се усмихваше.
Болката, която беше предизвикало заминаването на баща ми, се облекчаваше, когато майка ми се усмихваше по този начин. Днес очите ѝ не бяха кръвясали от сълзи. Изглеждаше така, сякаш изобщо не беше плакала. Тя вдигна поглед, за да срещне моя.
– Вижте кой дойде да играе днес – каза тя и звучеше толкова щастлива, колкото и изглеждаше.
Наведох се до Райли.
– И всички вие направихте тесто за игра. Обичах да правя това.
– А ти обичаше и да го ядеш – добави майка ми.
Райли се засмя до мен и аз присвих очи към нея. Тя беше красива. Косата ѝ беше вдигната на върха на главата в небрежен кок и не носеше никакъв грим. Имаше същото щастливо изражение като на майка ми и това, че седях тук с нея, прекарвайки време с майка ми, ме накара да я целуна, докато и двамата не издъхнем.
– Здравей – казах вместо това.
Тя се изчерви, сякаш знаеше какво си мисля. Надявах се да е така.
– Здравей – беше простият ѝ отговор.
– Брайъни и аз трябва да довършим направата на коледната елха от тесто за игра. Райли, би ли помогнала на Брейди да събере нещата си вместо мен? Той трябва скоро да се върне в училището, за да се качи на автобуса.
Това беше начинът, по който мама ни даваше лично пространство, но ни напомняше да не се възползваме прекалено много от него.
Райли кимна.
– Да, разбира се.
Изправихме се, а Брайъни изглеждаше твърде заета, за да се интересува от нашето тръгване. Изчаках, докато стигнем до стълбите, за да притисна бърза целувка към устните ѝ. Не можех да чакам още дълго.
Тя ми отвърна с целувка, след което ме отблъсна нежно.
– Някой може да ни види.
Аз не бях много загрижен, но тя беше, така че ни забързах към моята стая на тавана. Там никой нямаше да ни види. А аз можех да прекарам времето си насаме с нея.
Когато влязохме вътре, затворих вратата, преди да я заведа по стълбите до таванското помещение, което бяхме направили на тавана, когато Маги се премести. Тя беше взела моята стая и аз най-накрая получих тази стая, както исках от години.
– Благодаря, че дойде днес тук и прекара време с мама – казах ѝ, сложих двете си ръце на бедрата ѝ и я придърпах по-близо до себе си. – Тя наистина се радва на Брайъни.
– Брайъни се радва да идва тук – отвърна тя с шепот точно преди да покрия устните ѝ с моите.
Целувката на Райли сякаш ставаше все по-добра с всеки следващ път. Тя винаги беше сладка и мека. Искаше ми се да я прегърна, сякаш беше нежна, но не можех да се приближа достатъчно до нея. Това беше моментът, в който се почувствах напълно цялостен. Не бях разбит или наранен. С нея в прегръдките ми животът ми беше правилен.
Това беше любов. Сега вече знаех това, но това не означаваше, че любовта няма да свърши. Дори и да знаех това, никога не исках да свърша това с Райли.
Ръцете ѝ се плъзнаха нагоре по ръцете ми и аз се разтреперих от допира. Обгърнах я с ръце и я придърпах към себе си толкова близо, колкото можеше да се побере. Усещането за гърдите ѝ, притиснати към гърдите ми, предизвика в мен желание, което се страхувах да изпълня.
Повечето момичета, с които се бях срещал, се движеха лесно, но Райли беше наранена сексуално и се страхувах, че прекалено многото ще я ужаси. Затова се сдържах и това ми отне всички сили на волята.
Тя се придвижи нагоре, така че гърдите ѝ се допряха до мен, и от нея се изтръгна лек стон. Мария, майка на Исус, аз бях светец. Помолих се на Бога, че е по-добре някой ден да получа награда за това. Да я вдигна и да я заведа до леглото си беше единственото, за което можех да мисля.
Ръцете ми докоснаха голата ѝ талия, когато ризата ѝ се вдигна, и този път тя се размърда. Затова ги оставих да се придвижат по-нагоре и тя вдигна ръце, за да се увие около врата ми, давайки ми пълен достъп. Или поне така ми се стори.
Когато палците ми попаднаха под бандажа на сутиена ѝ и тя продължи да ме целува и да се притиска към мен, продължих, докато дланите ми не покриха меката гола плът, която накара и двамата да ускорят сърдечния си ритъм. Дишането ѝ се засили и тя започна да се задъхва, като се държеше за раменете ми, сякаш можеше да падне.
Това беше повече, отколкото можех да си представя с някой друг някога. Само с нея. Прекъснах целувката, за да мога да си поема дъх, докато ръцете ми продължаваха да галят нежната плът, която се бе втвърдила под допира ми.
– Обичам те – казах ѝ. Думите бяха изречени, преди да успея да ги обмисля. В този момент бяхме затворени в нашия малък свят. В безопасност от другите и от гадостите, които животът ни поднасяше.
Тя не отговори веднага, но очите ѝ се затвориха и тя опря чело на рамото ми. Плъзнах ръцете си по гърба ѝ и я притиснах към себе си. Стояхме така, докато дишането ни се забавяше, а топлината от телата ни се смесваше, за да ни накара да се почувстваме като един, а не като двама.
Това беше мястото, където исках да бъда. Никъде другаде не се чувствах толкова добре. Никой друг не би ме накарал да се чувствам така, както Райли Йънг.
Смел. Силен. И способен да се справи със света.
– Аз също те обичам. Но това ме плаши – каза тя накрая, нарушавайки тишината около нас.
Тя не се плашеше лесно. Но аз разбирах страховете ѝ. Аз също ги имах.
Не беше нужно да разбираме всичко точно сега. Или дори утре. Имахме време. И трябваше да има отговор на този въпрос. Защото без Райли не бях цялостен.
Назад към част 50 Напред към част 52