Аби Глайнс – Полеви партита – След играта – книга 3 – част 8

„Искаш ли да се повозиш?“

ГЛАВА 7

РАЙЛИ

Тъкмо бях сложила Брайъни в леглото, когато на вратата се позвъни. Това беше единственото време през деня, когато можех да си почина. Не ми се налагаше да се грижа за баба, а и работата ми в училище беше приключила. Щях да имам няколко часа за себе си, преди да заспя. Така че звънецът на вратата означаваше гости, а аз не исках никой да ме посещава.
Да, това звучеше егоистично, защото вероятно някой беше дошъл да провери баба, но аз просто бях честна. Исках тишина и спокойствие. Това ми помагаше да се отпусна.
– Райли, това е за теб – обади се гласът на майка ми. Това не го бях очаквала. Никога не съм имала компания. Никога.
– Какво? – Отговорих, мислейки, че съм я чула погрешно.
– Имаш посетител – отвърна тя.
Добре, тогава може би съм я чул правилно. Кой по света би ме посетил? Знаех, че не е Лоутън, защото ако беше така, майка ми нямаше да е толкова спокойна. Никога нямаше да минат през вратата. Бях почти сигурна, че щеше да има крясъци. Тръгнах към вратата, опитвайки се да отгатна кой би могъл да е това, но никой не ми дойде на ум. Когато завих зад ъгъла и видях Брейди Хигенс да стои във всекидневната, замръзнах. Защо Брейди беше тук?
– Виж колко е станал висок – каза мама и се усмихна, сякаш посещението му беше най-хубавото нещо на света. Тя не осъзнаваше, че той е тук, за да говори за Брайъни и за това, което е чул. Мислеше си, че е приятелски настроен. Всички винаги си мислеха, че Брейди просто е мило момче.
– Защо си тук? – Попитах, без да искам да се занимавам с разговори.
– Райли. – Тонът на майка ми беше предупредителен. Но на мен просто не ми пукаше.
– Искам да поговорим, за разни неща – каза той с гласа си, аз съм мил, просто ми се довери.
– Това не е твоя грижа – отвърнах му аз. Той беше приятел на Гънър Лоутън. Бяха се сближили, а аз изобщо не му имах доверие.
– Райли – каза майката, опитвайки се да привлече вниманието ми. Аз я игнорирах. Това беше мой проблем. Тя трябваше да се оттегли от него.
– Всичко е наред, госпожо Йънг. Аз заслужавам това. Преди две години не се държах добре с Райли и взех страната на Лоутънови – каза той, като погледна към майка ми, а след това отново към мен. – Но искам да поговоря с теб сега. Разбери. Изслушай ме.
Не ми беше нужно да разбирам или да слушам. Кой, по дяволите, си мислеше, че е той? Щях да го помоля точно за това, ако това нямаше да накара майка ми да изпадне в пристъп.
– Животът ми е добър. Не ме интересува какво мислиш или вярваш ти или някой друг. Отдавна спрях да се опитвам да убеждавам когото и да било в каквото и да било. Просто си тръгни. Остави ме да живея.
– Райли, това е достатъчно. Бих искала да поговоря с теб в кухнята – каза майка ми със строг глас. Исках да ѝ кажа „не“, но не бях глупава.
Завъртях се на пета и се запътих към кухнята. Тя прошепна нещо на Брейди и аз извъртях очи. Тя му вярваше на хубавите момчешки глупости, както и всички останали. Уф. Стана ми лошо.
– Не мога да повярвам на начина, по който се държиш. Това момче дойде тук, защото ти вярва. Видял е Брайъни и иска да говори с теб. Да се поправи. Защо не можеш да му позволиш? Той може да бъде добър приятел. Казваш, че нямаш нужда от приятели, но имаш! Ти повече от всеки друг, когото познавам, се нуждаеш от приятел. Онова момче там е добър приятел.
Лицето ми беше горещо от гнева, който кипеше в мен.
– Онова момче там – изръмжах аз, сочейки с пръст по посока на хола – ме заряза и ме нарече лъжкиня преди две години. Той трябваше да ми е приятел, но никога не ме послуша. Никой тук не го е правил. Защо си мислиш, че сега ще му дам шанс? Защото иска да изчисти съвестта си? Ами, бу-бу-бу-бу. Не ми е жал за него.
Мама поклати глава и свали ръце от бедрата си, но в очите ѝ имаше мекота.
– Честно казано, Райли, кога ще се откажеш от цялата тази болка и горчивина? Да, ти беше наранена по възможно най-лошия начин и ми се къса сърцето, като си помисля за това. Но от всичко това ти беше даден прекрасен подарък. Знаеш го. Ти си прекрасна майка и си толкова силна. Но ти държиш тази болка и не допускаш другите до себе си. Това не е добър пример за Брайъни. Имаш нужда от приятел, скъпа. Време е да пуснеш някого вкъщи, а от всичко, което знам за Брейди Хигенс, той е наистина добро момче.
Е, глупости. Това беше ниско. Да вкараш Брайъни в това. Постарах се никога да не позволявам на ушите ѝ да чуят за миналото и за това, през което съм преминал. Исках да я предпазя от всичко това. Направих всичко по силите си, за да направя живота ѝ щастлив и пълноценен.
– Това не е честно. Брайъни не знае нищо от това.
Мама сви рамене.
– Може би не, но тя вижда езика на тялото ти. Един ден ще разбере, че носиш в себе си горчивина и болка. И че изграждаш стени около себе си. Тя ще се научи да прави същото.
Това беше онова, което ме сломи. Ако тя беше права, а майка ми рядко грешеше, не можех да живея със себе си. Бях в режим на самосъхранение. Не беше лесен живот, но след преживяното това беше единственият начин да се справя. Не се доверявах лесно. Или изобщо не се доверявах. Но това не означаваше, че искам Брайъни да живее като мен.
– Но защо Брейди? Как ще променя това, ако му кажа нещо? Той няма да ми стане приятел. Той има футболен отбор, за който да се тревожи, и стипендия за колеж. Моите разговори с него не допринасят за нищо.
Но ще облекчиш вината му – довърших в главата си аз. Което все още ми се струваше несправедливо. Исках той да се чувства виновен. Трябваше.
– Ти не знаеш това. Дай му шанс – отвърна майка ми.
Отидох да го изслушам, просто защото ако не го направех, майка ми нямаше да млъкне за това в продължение на седмици. Вероятно месеци. След тази вечер не исках да чувам повече името на Брейди Хигенс. Той може и да не беше на първо място в списъка на хората, които мразех, но беше в него.
– Добре – въздъхнах победено и се обърнах, за да се върна във всекидневната, надявайки се, че Брейди току-що си е тръгнал.
Не беше.
Той стоеше с ръце в джобовете на дънките си и ме гледаше. Очите ни се втренчиха и аз видях несигурност в тях. Той все още не беше сигурен дали ми вярва. Не ме интересуваше дали вярва. Не ме интересуваше дали някой вярва. Всичко това беше история.
– Можем да поговорим, но не тук. Не искам Брайъни да се събуди и да чуе нещо.
Той кимна.
– Разбрах. Искаш ли да се разходим?
Не. Исках да се потопя във ваната и да забравя, че е дошъл.

Назад към част 7                                                                Напред към част 9

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!