Глава 12
Преди да получа пълен пристъп на паника, входната врата се отвори.
– ДЖАСПЪР! – Ревът на Стоун отекна в къщата. Подскочих, тръснах глава, за да го видя как с яростно изражение прави дълги бързи крачки в салона. Никога не го бях виждала да показва такава емоция. За миг се откъснах от пълния срив, който бях преживяла заради сестра си.
Погледът му се насочи към мен и изражението му се смекчи.
– Добре ли си? – Попита той с все още суров тон.
Успях да кимна, защото не бях сигурна дали съм добре, а и се страхувах да му кажа обратното.
– Не, тя е много разстроена. Тя дори не дишаше. Всичко е по моя вина. Аз го пуснах да влезе. Забравих. Мислех, че ще ми дойде на гости. – Джералдин беше разстроена, а аз не успях да я успокоя. Бях забравила за решимостта си да запазя това лесно и безобидно заради нея, когато той беше казал, че иска да изследва ДНК-то на Хайди.
Дишането ми отново се задъхваше, напомняйки ми какво можеше да се случи. Колко лесно светът ми можеше да бъде отнет. Хайди беше всичко, което имах.
– Господи, ти си побеляла – каза Стоун, докато вървеше към мен с три бързи крачки и ме изучаваше. Свирепото му изражение не беше достатъчно, за да спре сълзите, които напираха в очите ми.
– Вън! Сега! НАВЪН! – Изръмжа отново Стоун, докато се обръщаше към Джаспър. Той напредваше към Джаспър толкова бързо, че се страхувах от това, което щеше да направи.
Джаспър не спореше, но посрещна погледа на Стоун със свой собствен, докато го подминаваше и се насочваше към входните врати. Стоун докосна рамото на Джералдин.
– Благодаря ти, че ми се обади. Нищо от това не е по твоя вина. Съжалявам, че той е довел това в дома ти. – Тонът му беше нежен.
Тя поклати глава и ме погледна.
– Не, не, не, трябваше да се сетя. Трябваше да…
– Направила си точно това, което е трябвало да направиш – увери я той, след което ме погледна. – Вземи Беула и ѝ направи чай. Тя ще се оправи. Тя е издръжлива.
Сякаш говореше на мен, а не на нея. Аз дори кимнах в знак на съгласие. Ще се оправя. Можех да се справя. Нямаше да се пречупя.
Сигурно се е нуждаел от това уверение. Леко кимване потвърди, че е съгласен, след което ни остави там и последва мястото, откъдето Джаспър беше излязъл. Гледах го как върви, всяка негова крачка имаше смисъл. Джаспър не беше слаб, нито пък дребен. Бяха сходни по размер. Но нещо в Стоун беше по-плашещо. Беше по-твърд от Джаспър и имаше по-мрачни мисли. Сякаш инстинктът за оцеляване беше по-силен у него, отколкото у другите хора. Чудех се дали детството му има нещо общо с това.
– Джаспър трябваше да очаква това – каза Джералдин с поклащане на глава, сякаш беше разочарована от избора му. – Хайде сега, скъпа. Нека да изпием малко чай. Добре е да се успокоят нервите. Хубавият ти тен е побелял.
Позволих на Джералдин да ме поведе обратно към кухнята, но се чувствах виновна. Това не беше битката на Стоун.
– Трябва да изляза навън и да поговоря с тях. Двамата с Джаспър са твърде близки.
Тогава Джералдин се засмя. Беше забавен звук и тя продължи да се смее, докато влизаше в кухнята.
– Седни – нареди ми тя с пръст към масата. – Стоун може да се справи с това. Джаспър дойде в дома ми, когато знаеше, че нетрябва. Това е проблем на Стоун, с който трябва да се справи, а не твой. Имаш нужда от известно разстояние. От това, което чух, се занимаваш със семейни проблеми, които са ужасно разстройващи. Предполагам, че Ван Алан са направили нещо ужасно. А от разговора, който подслушах току-що – тя направи пауза и ме погледна с чайника в ръка – онова тяхно момиченце не е умряло. – Изглежда, че чакаше потвърждението ми. Не можах да отговоря. Ако Джералдин знаеше за истинската самоличност на Хайди, тогава кой друг си спомняше за бебето, което Ван Алън погребаха?
Тя се намръщи.
– Най-лошият вид. Само най-лошите биха могли да направят нещо такова – гласът ѝ беше малко над шепот.
– Тя е най-добрият човек, когото познавам – изригнах внезапно, като имах нужда Джералдин да знае, че Хайди няма нищо общо с родителите си.
– Начинът, по който я обичаш, е доказателство за това. Кажи ми. От какво са били недоволни, за да дадат детето по такъв измамен начин?
Стоун се доверява на Джералдин. Тя очевидно познаваше Ван Алън и то от дълго време, щом помнеше раждането на Хайди. Надявах се, че това щеше да се превърне в моя работа. Щях да бъда тук с нея в продължение на години.
– Хайди има синдром на Даун – казах аз, знаейки, че в крайна сметка Джералдин така или иначе ще разбере.
Тя кимна.
– Трябваше да се досетя за това, когато говорихте за нея преди. Такъв тип красива душа доста често идва от такова дете. Радвам се, че майката, която си обичала толкова силно, е била и нейна. Порша ван Алън е… – тя се намръщи и каза: – Лошо семе.
– Тя е сестра на майка ми – обясних аз.
Джералдин ме погледна за момент, преди изражението ѝ да омекне.
– Две сестри, толкова напълно противоположни. Според мен Бог е дал на света две красиви момичета и е искал да бъдат отгледани от жена, достойна да се нарича майка. Хайди е трябвало да бъде с майка ти. В твоето сърце и в това на Хайди тя винаги ще бъде. Без значение какво ще решат да направят или кажат Ван Алън.
Тя се обърна, за да ни направи чай, а аз се загледах в гърба ѝ, усещайки някакъв мир от думите ѝ. Джералдин беше уникална дама. Искаше ми се да стана, да я прегърна и да ѝ благодаря за тези думи. За това, че ме изслуша. За това, че ми даде тази работа.
Тя се завъртя с изненадано изражение на лицето си.
– Доставката на коледната елха трябва да е днес! Дори още не съм направила сайдера. Мислиш ли, че можем да нанижем пуканки след това? Не искам да имам празна елха. Виктор ще трябва да вземе украшенията от тавана. Имам антики, нали знаеш – майка ми имаше красиви орнаменти, които са ръчно издухани. Изискани, казвам ви. Великолепни. Ще трябва да се отнасяш с тях внимателно. Но ще видиш – продължи да бълнува тя, като остави чая забравен на плота и отиде да започне да търси в килера запаси за сайдер.
– Нямаме нищо! Изобщо не съм готова за празниците! Клаудия ще трябва да ме заведе до града. Какво е елхата без миризмата на боровинков пай във фурната? – Звучеше паникьосано, докато тичаше из кухнята.
Скочих и тръгнах след нея, без да съм сигурна къде ще отиде по-нататък.
Голямата входна врата се отвори и Стоун влезе с намръщено лице. Спря се, когато видя Джералдин да бърза към него.
– О, Стоун! Ти си тук. Добре, добре, можеш да вземеш орнаментите. Те са на тавана, където ги прибрахме миналата година. Елхата скоро ще бъде тук. Клаудия ме води да взема в града консумативи за сайдер и боровинков пай. Ще бъдем в празнично настроени за нула време! Само почакай и ще видиш! – Тя плясна с ръце и направи малък подскок.
Очите на Стоун се вдигнаха от нея към мен.
– Изглежда, че е декември – изрече той.
Кимнах.
– Добре ли си? – Попита той.
– Да. Вече съм се съвзела. Съжалявам, че се счупих.
Той не изглеждаше доволен от отговора ми.
– Джаспър няма да се върне. Няма да има ДНК тест.
Въздишката, която освободих, ми даде голямо успокоение.
– Благодаря ти.
– Когато си готова да говориш с него, кажи ми.
– Добре.
– Хайде, Клаудия, скъпа, трябва да стигнем до града – каза Джералдин, докато се въртеше в кръг, търсейки нещо. – Къде е закачалката за дрехи? Имах една точно там, до вратата. Не можем да излезем в това време без палта, шалове и шапки. – Тя отново се притесняваше.
– Джери, сега е краят на юли и навън е четирсет градуса. Не ти трябва палто, нито пък трябва да ходиш до града за сайдер.
Тя изглеждаше объркана.
– О. Предполагам, че трябва да кажа на Клаудия- промълви тя и се обърна да си тръгне. Когато се обърна към библиотеката, Стоун премести погледа си към мен.
– Клаудия почина от рак през 1983 година. Тя беше по-малката ѝ сестра.
Погледнах назад към вратата, в която беше изчезнала.
– Ще си спомни ли това? – Попитах го.
– Не, докато не се върне на мястото си. Никога не ѝ напомням, че Клаудия и Виктор ги няма, когато е в това състояние. Няма смисъл. Тя си спомня за едно по-щастливо време, което ѝ липсва.
Назад към част 11 Напред към част 13