Глава 9
Колите бяха навсякъде, когато бавно спрях на малкия паркинг пред апартамента на Стоун. До роувъра на Стоун имаше едно-единствено място за паркиране. Това беше странно, тъй като колите бяха паркирани от двете страни на покрития с тухли път, който водеше към входа на сградата. Няколко от тях блокираха другите коли, които редовно паркираха тук.
Спрях на мястото и изключих колата, след което чух звука. Това беше музика и хора. Очевидно затова всички дошли коли бяха тук. Протегнах ръка, за да взема чантата си от седалката до мен, и след това слязох от колата. Вървейки към вратата, чух още шум и осъзнах, че идва от покрива. Някой крещеше надолу към мен. Чух:
– Поръчахме ли му някакво забавление? – И погледнах нагоре, за да видя един човек, който ми се усмихваше с бутилка бира в ръка.
Входната врата беше отключена. Влязох в сградата и надникнах в отворената врата на апартамента на първия етаж. Хората вътре се смееха, а от по-навътре в апартамента се чуваха гласове.
Това беше много различно от тихата сграда, която бях напуснала по-рано днес. Зачудих се дали някой от останалите хора, които живееха в сградата, някога се е прибирал. Сега вече не се чудех.
От вратата излезе момче с черна коса, която стигаше до раменете му, и тъмнокафяви очи. Косата му беше прибрана зад ушите и леко накъдрена в края. Погледът му се спря върху мен и аз спрях. Не бях сигурна дали трябва да се представя, или просто да продължа да вървя.
– Ти трябва да си Беула – каза той, докато по ъгловатото му лице се разстилаше бавна и лесна усмивка.
– Да – отговорих, несигурна откъде знае това и се почувствах леко неловко, че нямам представа кой е той.
– Аз съм Мак. Това е моето място. Чух всичко за теб по-рано.
– О, да. Стоун ми каза, че ти и Марти живеете тук. Приятно ми е да се запозная с вас.
Дълбок и тих смях беше отговорът му, а аз се зачудих дали не съм казала нещо смешно. Не знаех какво би могло да бъде това. Опитвах се да бъда учтив.
– Когато нещата станат прекалено напечени с лудата кучка горе, можеш да се скриеш тук. Тя те мрази. Няма реална причина за това, но след като те видях, мисля, че съм разбрал това. – Тонът му беше приятелски.
– Благодаря… Мисля, че – казах аз, без да съм сигурна дали трябва да се съглася, че Пресли е малко извън нерви, или не. Реших да кажа истината. – Тя има погрешна представа за мен и Стоун.
Този отговор сякаш му хареса.
– Това е добре да се знае. Погрижи се за себе си сега и не бъди чужда.
Започнах да благодаря, но после се замислих, защото ми се стори излишно. Вместо това му помахах леко с ръка. Дребните разговори не бяха моето нещо.
Продължих нагоре по стълбите само за да открия, че вратата на втория етаж е отворена, а вътре също има още гласове и парти. Цялата сграда ли имаше парти? Нима тези хора нямаха работа, за която да се притесняват утре?
Качих се бързо на третия етаж, преди някой да е излязъл оттам, за да ме поздрави. Когато стигнах до последния етаж, тази врата също беше отворена, макар че гласовете не бяха толкова силни и отвътре не се чуваше музика. Не знаех с какво ще се сблъскам, след като Пресли вече беше започнала да споделя неприязънта си към мен с останалите в сградата. Мак сякаш не се интересуваше от мнението ѝ. Надявах се, че и останалите се чувстват по същия начин.
Пристъпвайки вътре, видях сребърни балони и транспарант с надпис „Честит рожден ден“ на входа. Цялата сграда ли празнуваше един рожден ден? Чувах смях, идващ от голямата стая и кухнята, но не се чувствах удобно да попитам чий е рожденият ден. Не ми бяха казали, че ще има парти, затова предположих, че не съм поканена.
Спрях, за да реша дали да се отправя направо към временната си стая, или да се появя, когато с ъгълчето на окото си видях движение. Погледнах надолу по коридора и открих, че Стоун е там. Беше се облегнал на стената с ръце, скръстени на гърдите, а очите му бяха вперени в мен.
Насочих се към коридора, за да му благодаря още веднъж за работата, а след това може би щеше да ми каже какво да правя. Тайно се надявах, че ще ми предложи да се отпусна в стаята си. Всички тези хора ме изнервяха.
– Виждам, че някой има рожден ден – казах, докато се приближавах към него.
Той се намръщи и погледна украсата на входа на апартамента си.
– За съжаление.
Този отговор не ме изненада. Стоун не изглеждаше да е от хората, които се радват на рожден ден в неговото пространство.
– Предполагам, че не си го планирал.
Той въздъхна и премести очите си обратно към моите.
– През повечето години напускам страната. Сам. Правя нещо, което искам да направя. Отмятам нещо от списъка си с желания. Но тази година… тази година останах. И Пресли направи това.
– Днес е рожденият ти ден? – Попитах, чувствайки се ужасно, че не знам. Никой не беше казал нищо. Дори Джералдин.
– Не. Рожденият ми ден е след две седмици. Пресли обаче се страхуваше, че ще изчезна, затова направи това по-рано.
Имах две седмици да намеря подарък, с който да му благодаря за всичко, което беше направил за мен, и да му пожелая честит рожден ден. Щях да помоля Джералдин за помощ. Тя щеше да знае какво му харесва. Чувствах се зле за него, защото изглеждаше, че на Пресли и е все едно дали ще се радва на партито, или не.
– Сигурна съм, че иска да е добре – казах аз, опитвайки се да запазя положително отношение към нея.
Той повдигна вежди.
– Това ли си мислиш наистина, Беула? Или просто се държиш мило, защото така правиш? Бих искал да знам какво наистина мислиш. А не това, което си мислиш, че трябва да мислиш.
Той питаше за моите мисли. Не бях сигурна, че някой някога ме е питал това. Кой би го направил? Не беше учтиво да притискаш някого по този начин. Но беше честно и истинско, а това бяха две неща, които ми липсваха напоследък.
Отворих уста и се приготвих да кажа какво мисля. Не беше хубаво, но беше правилно. Никакво захаросване, точно както той беше поискал.
– Пресли е егоистка и разглезена. Може да има някакви проблеми от детството, за които не знам, но това не оправдава поведението ѝ. Направила е парти, защото обича вниманието. Тя не се притеснява за никого, освен за себе си. – Устата ми се затвори и трябваше да се преборя с желанието да я прикрия от ужас. Нима някога съм казвала нещо толкова откровено? Без да се замисля за чувствата на другия човек?
Стоун се усмихна. Именно тази усмивка накара сърдечния ми ритъм да се забърза.
– Това е по-добре. Звучи истински, а не репетирано. Предпочитам честността. Брутална, сурова, но шибано истинска. В живота ми има достатъчно глупости.
Той се отдръпна от стената и застана пред мен. Тялото му се извисяваше над моето, а ароматът му беше тъмен и изкусителен, което ме накара да вдишам дълбоко.
– Вярвам ти. Имаш добра душа. Дори когато си честна, това не е жестоко. Това е рядкост в моя свят. Трябва да знаеш, че никога няма да се доближа до теб. Никога няма да се отворя пред теб. Разбираш ли?
Думите му от допълващи се бяха превърнали в нещо друго. Нима си мислеше, че искам да се сближи с мен? Дали съм излъчвала такова усещане? Може би начинът, по който миришеше, или начинът, по който се усмихваше, ме караха да се чувствам замаяна, но не се насилвах да му се натрапвам. Не се надявах на нещо повече. Стигнах до заключението, че коментарът му ме е обидил.
– Не си спомням да съм те молила за това. Вече съм се влюбвала веднъж и това ме съкруши. Не си търся заместник. – Запазих хладнокръвие на гласа си и бях доста горда от себе си за начина, по който отговорих.
Той се наведе надолу, като се увери, че очите ми са втренчени в неговите.
– Не, не си го направила – прошепна той, преди да се изправи и да тръгне по коридора към стаята си. Стоях там, докато вратата на спалнята му се затвори зад него. Той не се обърна, за да ме погледне назад. Остави ме само с тези последни думи.
Бях ядосана. Не трябваше да се чувствам разстроена от него. Дължах му твърде много. Но нуждата му да бъде брутално честен не винаги беше приемлива. Особено когато не знаеше за какво говори. Той не можеше да ми каже какво чувствам.
Завъртях се, влязох в стаята си и затворих вратата след себе си. Заключих вратата и изръмжах от неудовлетвореност.
Единственото нещо, което мразех в последните му думи? Той ме принуждаваше неволно да поставям под въпрос чувствата си. Питах се дали съм била влюбена в Джаспър. Дали е имало време за това. В действителност не познавах Джаспър, не съвсем. Бях разбрала, че той ме е измамил, дори и измамите да не бяха толкова големи. Въпросът беше, че той ме беше измамил.
Захвърлих чантата си на леглото, потънах в завивката и паднах назад, за да се вгледам в тавана. Всеки миг с Джаспър беше вълшебен. Той ме беше накарал да се чувствам така, както никога досега. Не исках да си мисля, че всичко това не е било истинско. Чувствах се истинска. Не исках да изгубя тези спомени, защото Стоун беше циничен. Спомените ми с Джаспър бяха нещо, което никой не ми отнемаше.