Епилог
Тъмнокафявите къдрици танцуваха на вятъра, докато смехът се носеше през двора. Усмихнах се, докато пиех чая си на задната веранда на дома ни. Обичах да слушам смеха им. Той не спираше да предизвиква усмивка на лицето ми. Прим наклони глава назад, за да погледне към големия си брат, докато той я буташе на люлката, която беше получила за третия си рожден ден миналата седмица.
Уилс беше нейният герой. От момента, в който можеше да се движи на два крака, тя следваше Уилс из къщата. Когато той тръгваше на училище, тя стоеше на вратата с големи крокодилски сълзи в очите и го гледаше как си тръгва. В момента, в който той влизаше през вратата следобед, тя тичаше към него с широко разтворени ръце.
Имаше момент, в който се страхувах, че няма да успее да опознае брат си. Че той завинаги ще бъде скрит от нея. Стоун беше тръгнал след баща си с всичко, което имаше. Насилието над деца беше първото му обвинение. Не само за Уилс, но и за насилието, на което е бил подложен той. След това бе представил доказателството за ДНК на Уилс.
До съдебен процес така и не се стигна и борбата приключи бързо. Не защото баща му отстъпи, а защото получи инсулт, който го постави в кома за шест месеца. През това време Стоун успял да получи временно попечителство над Уилс. Да го имаме при нас беше прекрасно, но все още ни преследваше мисълта, че това може да се окаже временно. Сега, когато имахме Уилс, загубата му не беше нещо, с което някой от нас можеше да се справи. Стоун работеше усилено, за да продължи да води дело срещу баща си. Хилда не реагираше на нито един от опитите ни да се свържем с нея. Тя не искаше да изгуби живота, който сега имаше в Малибу.
Когато баща му не се събуди от комата, а тялото му започна да се изплъзва, Стоун беше повикан, защото сегашната му мащеха не беше вписана в завещанието му като човек, който да вземе решение за изключването му от животоподдържащите системи. Стоун е. Той не можеше да се обади в този ден. Това беше нещо, за което трябваше да е сигурен, че е правилно да се направи. Той разговаря с няколко лекари. Всеки един от тях каза, че баща му бавно си отива и има все по-малка мозъчна активност. До такава степен, че ако някога се събуди, в най-добрия случай ще бъде във вегетативно състояние.
Стоун не заспа тази нощ. Седя навън на верандата.
Той взе окончателното решение и една седмица преди да родя дъщеря ни, бащата на Стоун беше погребан. Мащехата му не оспори завещанието, като видя, че получава къщата в Манхатън и двадесет милиона долара. Много повече, отколкото щеше да получи при развод. В предбрачния договор това беше много ясно.
Хилда отново подписа договор за попечителство над детето си. Този път на Стоун, когато съдилищата се опитаха да кажат, че Уилс законно отива при майка си. Уилс дори не поискал да види майка си. Започна да приема, че при нас е в безопасност. Че го обичаме и че тук той има дом. Скоро той започна да се държи повече като детето, което беше, отколкото като твърде голямо за годините си дете.
Хайди обичаше да идва при нас през уикендите и да прекарваме заедно празниците. Тя обожаваше племенницата и племенника си, а те обичаха нея. Имаше стая в дома ни, ако някога пожелаеше да живее при нас, но беше щастлива с живота си в „Сред испанския мъх“.
Вратата зад мен се отвори и аз се обърнах, за да видя красивия си съпруг да излиза навън. Той наблюдаваше игрите на децата с доволна усмивка. Очите му се преместиха върху мен.
– Как се чувстваш? – Попита той.
Вдигнах чашата си.
– Чаят от джинджифил, който Джералдин предложи, действа добре. Жалко, че не знаех, когато повръщах от Прим.
Стоун се приближи и притисна целувка към главата ми.
– Реши ли вече кога ще им кажем? – Попита той, визирайки децата.
Все още не бях решила, затова поклатих глава.
Той сви рамене.
– Когато си готова. Не бързай. Можем да ги оставим да си мислят, че надебеляваш.
Бутнах го и се засмях.
– Не е смешно – казах аз, без да се забавлявам дори малко.
– Харесва ми, когато си голяма и закръглена. Това е единственият момент, в който знам, че Джаспър не гледа жена ми и не си я представя гола.
– Той не прави това – отвърнах аз, след което извъртях очи.
– Да, по дяволите, прави го.
Децата обичаха чичо си Джаспър и аз бях благодарна, че отношенията между Стоун и Джаспър бяха възстановени. Те имаха нужда един от друг. Не бяха братя по кръв, но бяха братя във всяко отношение, което имаше значение.
Стоун седна на дивана до мен и ме придърпа в скута си.
– Ела тук. Трябва да те прегърна, преди да си станала прекалено тежка.
– Ако не те обичах, щях да те мразя – казах му.
– Не би могла да ме мразиш. Прекалено много ме обичаш.
Беше прав. По едно време той не вярваше в това. По едно време и аз не вярвах в това. Но животът има забавен начин да се развие по начин, който никога не си си представял.
Един ден в моя свят влезе едно момче и аз си помислих, че е най-грубият, красив и нелицеприятен човек, когото някога съм срещала. А сега не мога да си представя нито един ден без него до себе си.