Глава 7
Беула
Събудих се в Мизерия, но не такава, каквато очаквах. Ръцете ми се хванаха за ръба на тоалетната чиния, докато повръщах за трети път. Студена пот покри тялото ми. Потънах на колене и отпуснах глава в ръцете си, след като приключих. Никога повече нямаше да пия алкохол.
Смехът, идващ откъм вратата, дори не успя да привлече вниманието ми. Не исках да помръдна. Главата ми се блъскаше толкова силно, че ако се помръднех, най-вероятно щях да свърша отново увиснала над тоалетната.
– Леко, трябваше да ядеш повече. – Твърде бодрият глас на Шей беше дразнещ. Как не беше увиснала над тоалетната? Тя пи повече от нас трите, взети заедно. Щях да я попитам когато мога да говоря и да не съживявам гаденето си. Но дори това беше трудно.
– Ето – пред мен се появи студена мокра кърпа. – Използвай я и се настани на студения мраморен под. Аз ще ти донеса малко вода.
Взех кърпата и покрих лицето си, свивайки се на пода, както тя предложи. Това беше като ужасен стомашен вирус. Аз обаче го бях предизвикала. При стомашния вирус поне си бил невинна жертва. Беше невъзможно да се самосъжалявам, когато ужасното състояние, в което се намирах, беше по моя вина.
Не можех да си спомня как изглеждаше дневната на Стоун или колко от алкохола му изпихме. Когато отново можех да се движа, трябваше да почистя и да попълня бара му. Напускането на това място беше неизбежно, но нямаше да си тръгна, без да се уверя, че е точно такова, каквото го е оставил. Болката в гърдите ми беше там, под цялото ужасно повръщане. Сега тя беше още по-силна. Бях болна и съкрушена. Да се чувствам само разбита определено беше по-лесно.
– Ауч, изглеждаш по-зле от мен – каза Шантел. – А аз си мислех, че съм в лошо състояние. – Опитах се да наклоня главата си назад, за да я погледна, но дори това беше твърде голямо движение. Вместо това похърках.
– Беше забавно. Струваше си болката. Може да не го чувстваш точно сега, но ще го оцениш, когато станеш и заживееш отново. Трябва да отида да тренирам. Ще се видим по-късно.
Опитах се да кимна и се заслушах, докато стъпките ѝ изчезнаха. Идеята за сутрешната ѝ тренировка ме накара отново да искам да повърна. Как можеше да се занимава с физическо натоварване след снощи? Сигурно съм пила повече от нея.
Стъпките се приближиха. Шей извика на Шантел да вземе боклука със себе си.
– Седни и изпий това. – Шей приседна до мен и ми подаде чаша вода.
– Не мога – изстенах.
– Трябва ти вода, за да се почувстваш по-добре. Хайде, можеш да се справиш.
Не се съгласих. Знам, че не бих могла да остана на пода в банята цял ден. Трябваше да стана и да продължа с живота си. Това беше единственото нещо, за което всички бяхме съгласни снощи. То беше и едно от последните неща, които си спомнях ясно. Не, танцуването на трите на балкона беше последното нещо, което си спомнях. Стенейки шумно, се изправих на четири крака и успях да се наместя в седнало положение.
– Приличаш ми на зомби от „Живите мъртви“ – каза Шей, смеейки се.
Аз също се и чувствах като зомби. Докоснах се до чашата с вода и отпих малка глътка. И още една. Трябваше да затворя очи, за да облекча ударите в главата си.
– Защо? – Попитах. – Защо направих това?
– Защото беше забавно. И за един малък прозорец от време ти забрави. Смееше се и танцуваше. Разработихме плановете ти за бъдещето. Макар че аз преосмислям преместването в Испания, за да бъдеш бавачка на богат вдовец. Това звучеше добре, когато пиехме, но сега не чак толкова. Езиковата бариера може да се окаже първият ти проблем.
Бях забравила този разговор.
– Защо избрахме Испания? – Попитах, превивайки се от звука на гласа си.
– Мисля, че каза, че мъжете там изглеждат по-добре от французите. Аз бях предложила Франция.
– О. – Това сигурно имаше смисъл снощи – не толкова сега.
– Мога да ти покажа жилищния комплекс, в който живях една година. Достъпен е и ще се чувстваш в безопасност там. – Смътно си спомнях, че Шей спомена за предишния си апартамент снощи.
– Трябва да почистя тук и да попълня бара. Можеш да ми покажеш комплекса след това, ако си на разположение тогава. – Изпих още, опитвайки се да се съвзема. Целодневният махмурлук не беше опция.
– Арената ни за партита вече е почистена. Можем да купим заместващ алкохол, докато сме навън.
– Добре – кимнах. – Благодаря за почистването.
Тя сви рамене.
– Идеята ми беше да пием и да ядем тук. Отивам в апартамента си, за да си взема душ и да се облека. Ако ти се яде, оставих ти закуски в кухнята. Снощи не изядохме всичко. Яж нещо, ще се почувстваш по-добре.
Не бях сигурна, че вярвам в това, но кимнах. Чакай. Хайди. Бях забравила. Трябваше да и занеса палачинки днес. Заради адския ми махмурлук вече бях закъсняла да тръгна днес. И времето ми изтичаше.
– Трябва да направя палачинки за сестра ми. Първо трябва да направя това. – Отне ми цялата сила, но се изправих. Имах твърде много работа и трябваше бързо да се отърся от нея.
– В кухнята са останали достатъчно сладкиши и глупости. Искаш ли да и занесеш това?
Отхвърлих предложението ѝ.
– Не, тя иска специални палачинки. Ще трябва да ги направя. – Измъкнах се от банята и се запътих към кухнята, за да натъпча сандвича в гърлото си с надеждата, че ще ме излекува по магически начин.
Преди да стигна до кухнята, входната врата се отвори и аз замръзнах. Още преди да погледна назад към входа, разбрах, че това е той. Не го очаквах да се върне толкова скоро. Нашата неловкост с Шей тук, за да стане свидетел, беше последното нещо, с което исках да се сблъскам тази сутрин.
Когато най-накрая се обърнах, очите ни се втренчиха. Да го видя толкова скоро ме болеше, но и ме стопли, докато без него чувствах само студ. Виждайки го, ми беше по-лесно да дишам.
– Болна ли си? – Проучи ме той внимателно.
– Не. Има махморлук благодарение на мен. – Шей тръгна по коридора към него.
Стоун едва погледна Шей, преди да се съсредоточи отново върху мен.
– Къде отиде да пиеш?
– Пихме на спокойствие. Господи – изрече Шей. – Не съм я водил на парти. Пихме точно тук, в скромната ти обител. Трябва да се отбележи, че тя беше принудена. Трябваше да извикам на помощ Шантел, за да я уговоря. Тя дори не искаше да седне на проклетите ти мебели, за да се нахрани, докато не беше твърде смазана, за да си спомни.
Стоун изглеждаше облекчен, вместо ядосан.
– Ще ви оставя двамата на мира. Изглежда, че имате да си кажете нещо. – Шей застана пред него и сложи едната си ръка на хълбока. – Мисля, че си гадняр. Само за да знаеш.
Пребледнях. Не ми харесваше, че го нарича така, но никога не съм си представяла, че ще му го каже в лицето.
– И ти дължа една бутилка Мейкърс Марк и Гус. С тази последна бележка тя излезе.
След като вратата се затвори зад Шей, Стоун не помръдна. Гледаше ме и не каза нито дума.
– Щях да се облека и да изнеса нещата си днес. Не знаех, че ще се върнеш.
– Трябва да поговорим – отвърна той.
Да, имахме нужда да поговорим. Трябваше да поговорим онази вечер, когато той си тръгна, без да каже нито дума.
Гърлото и устата ми бяха замръзнали. Нямах отговор. Можех само да стоя там и да чакам да каже нещо повече.
– Къде планираше да отидеш? – Той звучеше стоически.
Новият ми дом не беше негова работа. Исках да свия рамене и да си тръгна, но също така исках да остана близо до него още малко. Исках да погълна всеки детайл от лицето му, да го запомня.
Той въздъхна, когато не казах нищо. Преборих се с желанието да му разкажа плановете си и останах на мястото си.
Осъзнах, че Стоун е загадка и че никога няма да го опозная истински. Това не ми пречеше да се страхувам, че той винаги ще бъде в главата ми, в сърцето ми и в душата ми.
Назад към част 7 Напред към част 9