Глава 14
Порша напълно ме игнорираше, когато и донесох кафе и купа пресни ягоди. Беше ядосана – на мен или на Джаспър, не бях сигурна. Вероятно и на двамата.
Нямах време да се тревожа за това. Джаспър искаше да се срещне с мен за бизнес, което не разбирах точно. Освен ако не искаше да каже, че има повече задължения за мен или че иска повече хранителни продукти. Макар че не можех да си представя, че е така. Бях снабдила добре кухнята му в къщата с басейна.
Когато дойде време да се срещна с Джаспър, той беше вътре в къщата с басейна, затова почуках, вместо да вляза вътре.
– Влез – извика той.
Отворих вратата и го видях на секционния кожен диван с компютър в скута, десният му глезен се опираше на лявото му коляно, за да подпира компютъра, а в ръката му имаше чаша кафе.
Той се усмихна.
– Точна. Добре. Моля, седни.
Отидох и седнах на стола, който беше срещу дивана. Имаше голяма дървена бъчва, която някога е била пълна с уиски „Makers Mark“ според черния етикет отстрани. Сега тя беше масичка за кафе.
– Тази сутрин с Порша мина толкова гладко, колкото си представях. Знам, че се надяваше на по-категоричен отговор. Но ако има такъв, опасявам се, че никога няма да го узнаем. Не затова обаче те помолих да се срещнеш с мен тук.
– След закуска бях тук, за да прегледам имейлите и безкрайните сметки, инвестиции и кореспонденция с „Ван Алън Индъстрис“, които са постъпили само през тази седмица. Това е много бумащина, за която нямам време. Джед Бенкхед се занимава с всичко след смъртта на баща ми. Личният секретар на баща ми стана секретар на Джед. Тя трябваше да стане моя, когато бях готов да поема изцяло работата догодина, но преди два дни съпругата му влезе при Джед и Бетани, секретарката, голи на бюрото на Джед в офиса в Чикаго – той направи пауза и отпи от кафето. – Трябва да обичаш брака и щастливите истории, а? Както и да е, все още не мога да управлявам индустриите на Ван Алън. Все още се уча; сега работя в офисите в Савана, за да се науча, които са най-малките от трите и най-новите. Сигурен съм, че ще има жалба за сексуален тормоз от страна на Бетани, когато Джед я пусне да си ходи. Още глупости, с които той трябва да се справи. Но тук, в Савана, имам нужда от помощ.
– Същинската сграда служеше за място за срещи, когато персоналът от другите офиси идваше в града, за да се срещне с баща ми, след като той се премести тук. След кончината му не е била използвана много. С това се занимавам аз. Премествам хора тук, за да го превърна в действащ офис. Офис, за да може „Ван Алън Индъстрис“ да разшири дейността си в южните щати и да има централно място. Имам нужда от помощ при организирането на всички купища документи, които са били пренебрегвани в офиса тук. Разбира се, търся квалифициран административен асистент, но засега ми трябват само няколко допълнителни ръце. Знам, че ти трябва друга работа. Нощната работа няма да ти е достатъчна, ако искаш да задържиш Хайди в дома, в който е в момента. Бих искал да работиш в офисите по три часа на ден от понеделник до петък. Разбира се, ще продължиш да изпълняваш задълженията си тук. Готов съм да ти плащам по петдесет долара на час, което ще е средно около 750 долара на седмица. Това би ми помогнало и ще реши настоящия ми проблем, както и ще помогне на теб.
Седемстотин и петдесет долара на седмица беше много. Щеше да е повече, отколкото ми трябваше, за да се грижа за Хайди, когато се прибави към доходите ми от почистването. Ако запазя нощната си работа, ще мога да отделям пари за колеж.
– Предлагате ли ми това с намерението да се откажа от вечерната си работа? – Попитах.
Той се намръщи.
– Надявах се да го направиш. Тази сутрин изглеждаше изтощена. Но аз не изисквам от теб да правиш каквото и да било. Това зависи от теб.
– Мога да намаля работното си време там, ако управителят няма нищо против. Ако работя там няколко вечери седмично, ще мога да спестявам за колежа.
Той кимна.
– Достатъчно справедливо.
Беше толкова лесно. Той ми даваше начин да изкарвам повече пари. Не изискваше нищо от мен. Поех си дълго и спокойно дъх. Първият пълен дъх от три дни насам. Хайди щеше да се справи. А сега щях да имам възможност да получа дипломата си за медицинска сестра.
– Благодаря ти, Джаспър. Много ти благодаря.
Той се усмихна. От онзи вид усмивка, от която бях сигурна, че на повечето жени им се завива свят. Мен ме накара да се почувствам малко замаяна. Това обаче беше нещо лошо. Не можех да гледам Джаспър по този начин. Той беше моят шеф. Имаше властта да ме сломи. Усмивката му, начинът, по който носеше чифт дънки, и изваяните му гърди, които все още можех да си представям ясно след безкрайното му парти край басейна, нямаха никакво значение за мен.
– Можеш да започнеш от утре. Обаче след като свършиш вътре, можем да се качим до офиса и да ти покажа всичко. Да те запозная с персонала там.
– Добре – казах, докато се изправях. – След два часа трябва да съм готова да тръгна.
– Много добре. Ще се видим тогава.
Докато бързах да изляза от къщата с басейна, не можех да сваля глупавата усмивка от лицето си. Щях да се оправя. И двете щяхме. Тази седмица щях да направя кексчета. Хайди никога нямаше да разбере, че имаме причина да празнуваме, но това беше повече от добре.
Този Джаспър беше толкова различен от онзи, за когото го мислех, когато пристигна. Той беше изцяло делови и зрял там. На партито, което беше организирал, беше много по-различен Джаспър. На партито той беше разглезеното дете с доверителен фонд, което няма за какво да се притеснява в живота. Този Джаспър ми харесваше много повече. Просто не можех да разбера избора му на приятели.
Следващите два часа отлетяха, докато бързах да свърша всичко, след което се преоблякох в единствената хубава рокля, която притежавах. Майка ми беше ушила тази бледосиня рокля за мен три месеца преди да се разболее. Беше я направила за мен, за да отида на интервю за работа в банката. Работа, която не получих, защото имах нужда от почивни съботи, за да се грижа за Хайди.
Мама щеше да е толкова развълнувана от новата ми работа. Щеше да и хареса, че съм носила нейната рокля. Сребърните равни обувки, които бяха правилният ми размер и които запазвах за специални случаи, също бяха купени от нея. Нахлузих ги и пръстите на краката ми ми благодариха.
Бързо се насочих към вратите, водещи към къщата с басейна, за да се срещна с Джаспър, като се разминах с Порша, докато слизаше по стълбите с бялата си тенис екипировка. Косата ѝ беше прилежно вдигната на конска опашка. Но тя се мръщеше към мен.
– Защо си облечена така? – Изсумтя тя.
– Отивам в офиса с Джаспър. Той има нужда от мен, за да организирам и подам документи.
Тя извъртя очи.
– Разбира се, че му трябваш. Той е точно като баща си. – Тя се промъкна покрай мен и скъпият парфюм, който носеше, изпълни въздуха.
Исках да се защитя и да ѝ кажа, че Джаспър всъщност има нужда от мен, за да организирам за него. Но тя си беше тръгнала. Може би трябваше да се извиня по-рано.
Назад към част 14 Напред към част 16