Глава 1
10 години по-късно…
Денят трябва да бъде специален, но той беше като всеки друг ден. Просто още един ден, в който съществувах, както всички останали през последните шест месеца. Да сведа глава и да правя всичко, което се искаше от мен, беше единственият начин да се уверя, че всичко важно за мен е в безопасност. Защитено.
Събуждах се всеки ден с мисия и надежда, че в крайна сметка животът ми ще се подобри. Че сегашното ми положение не е завинаги.
– Беула, за Бога, можеш ли да побързаш с кафето ми и да започнеш да оправяш стаята на Джаспър, преди той да се е прибрал? Не съм го виждала повече от осем месеца. Стаята му трябва да е перфектна. Не че той ще остане дълго – обади се Порша Ван Алън от трапезарията.
Порша не ядеше храна. Или поне не ядеше често. Тя пиеше кафе и пиеше вино. Заради това от мен не се очакваше да готвя за нея. Списъкът със задължения, които ми възлагаше да върша ежедневно, беше достатъчен, за да ме държи заета от момента, в който слънцето изгрее, до доста след като залезе.
– Да, мадам – отвърнах, докато приключвах с приготвянето на предпочитаното от нея кафе френска преса. За разлика от обикновената кафеварка, приготвянето на кафето отнемаше време. Освен това стъкленото приспособление правеше само по една чаша с всяко натискане. Това беше едно от многото неща, за които не бях чувала, докато не бях принудена да заема длъжността прислужница в дома ѝ. Когато майка ми ми даде името и адреса на Порша на листче хартия само ден преди да почине, никога не попитах коя е Порша. Бях толкова уплашена и в отрицание заради болестта на майка ми, че тогава това не беше важно.
На следващия ден след погребението на майка ми хазяинът дойде да ни каже, че дължим двумесечен наем за караваната, в която живеехме, и въпреки че много съжаляваше за загубата ни, трябваше да платим или да се изнесем. Същия ден бях взела Хайди със себе си на адреса на Порша Ван Алън, без да знам какво да очаквам. Домът ѝ, в който сега живеех и работех, не беше дори близо до това, което някога бях очаквала.
– Знам, че няма да остане дълго в къщата, но докато е тук, ще му направиш закуска. Ще го помоля да ти остави списък с това, което яде. Не мога да си спомня, защото никога не съм му готвила. Имаше някой, който го правеше. Баща му обичаше френски тост, помня това. – Думите на Порша се проточиха.
Тя вдигна поглед, когато ѝ подадох чашата с кафе, като я огледа с голямо внимание.
– Това изглежда по-тъмно от обикновено. – Тя се намръщи, въпреки че по лицето ѝ нямаше бръчки. Бях сигурна, че причината за това е ботоксът. Не бях сигурна на колко години е, но имаше син в колежа.
– Направих го по същия начин, по който го правя всяка сутрин. – Да споря с Порша никога не е било разумна идея, но понякога не можех да се сдържа. Като в този момент.
Тя започна да отваря уста, когато шумът от входната врата я спря. Силни гласове и смях се разнесоха по коридора, последвани от трополене на стъпки.
Смутена, погледнах назад към Порша.
Тя седеше с изправен гръб и слушаше.
– Той вече е тук! По дяволите!
Предположих, че „той“ е синът ѝ, тъй като никой никога не е влизал в тази къща без ключ. Дори не можеха да минат през портата за личен живот без код.
Тя подскочи и изглеждаше бясна.
– Той има компания. Трябва да се облека. – Забърза към задното стълбище, което водеше към основната спалня. – Нахрани ги. Погрижи се за тях – това бяха последните ѝ думи, преди да изчезне зад ъгъла. Черното ѝ кафе с френска преса беше забравено на масата.
Не бях готова да се изправя пред непознатия Ван Алън. Този, когото познавах, не беше точно приятен човек. Надявах се, че няма да ми се налага да виждам толкова често сина ѝ, докато е вкъщи. Може би само когато му сервирам закуската. Но това… това не беше онова, което бях планирала.
Минах по малкия коридор, който отделяше кухнята от трапезарията, и се скрих в кухнята, за да се скрия, докато синът ѝ и този, който беше с него, се качат горе. Може би той щеше да потърси Порша. Бог знаеше, че няма да търси в кухнята.
Когато влязох в кухнята откъм трапезарията, отсрещният вход се отвори.
– Майка ми не яде, но е знаела, че идвам, така че трябва да има нещо. Обслужвайте се, но ако тук има от пая с фъстъчено масло на госпожа Шарлот, той е мой. – Той се обърна към групата, която вървеше с него в кухнята.
Бях виждала семейни снимки из къщата. Знаех, че Джаспър Ван Алън е красив. Обаче да го видя на живо – русата му коса, разрошена, сякаш току-що е прекарал ръка през нея, и начинът, по който дрехите му прилягаха на високото му, стройно, но мускулесто тяло – това беше гледка за гледане.
Той се обърна от хората, които го преследваха, видя ме и спря. Погледът му бавно ме разгледа и аз се почувствах нервна. Не обичах да ме изучават. И нямах представа какво да му кажа. Все още не бях установила контакт с очите му, но зад него имаше три момчета. Можех да видя телата им, но не ги гледах.
– Вие не сте госпожа Шарлот – бяха думите, които той изрече и които най-накрая нарушиха внезапната и неловка тишина.
Не, не бях. Аз бях неин заместник. Тя се беше пенсионирала и се беше преместила във Флорида с внучката си.
Тъкмо се канех да му го кажа, когато той се разсмя кратко и нехайно.
– Предполагам, че няма да получа този пай с фъстъчено масло.
– Ако искаш закуска, мога да ти направя нещо – казах аз, надявайки се, че той ще разбере намека, че не искам да им готвя, и ще си тръгне.
– Коя, по дяволите, си ти? – Попита той с отвращение. – Порша не е от тези, които наемат горещи млади момичета, които не знаят как да правят глупости.
Бях си помислила, че е привлекателен. За миг. Този момент вече беше отминал.
– Беула Едуардс. Заех мястото на госпожа Шарлот, когато тя се пенсионира. – Исках да кажа още нещо – да му съобщя, че съм толкова добра, колкото и госпожа Шарлот. Но не бях сигурна, че това е вярно твърдение, затова просто си замълчах.
– Сериозно? Господи, майка ми пак ли е нагазила в шибания бърбън?
Момчетата зад него се засмяха, сякаш казаното от него беше забавно. Все още не бях погледнала към останалите. Изправяйки се и държейки раменете си назад, се обърнах със сегашния си гневен поглед, за да погледна останалите. Те бяха същите. Високи, атлетични, богати и високомерието им висеше върху тях като позлатена верига. Те не знаеха нищо за работата и глада. Не познаваха страха. Не познаваха нищо друго освен лесния живот. Обикновено не мразех никого по тези причини, но тази група ме караше да мисля, че да си елит е болест.
Забелязах, че един от тях не се смее. Той изглеждаше като тях и се обличаше като тях. Изглеждаше по-добре, отколкото беше справедливо като тях. Но той беше различен. Вместо да носи израз на забавление, той изглеждаше отегчен. Сякаш да удостои всички останали с присъствието си беше загуба на време. В известен смисъл изражението му беше по-унизително от смеха.
– Само мерло. Вечерно. От три до четири чаши в зависимост от настроението ѝ. – Исках да изглеждам толкова отегчена, колкото и тъмнокосото момче. Толкова незасегната и сякаш този разговор е загуба на времето ми. Защото беше.
Тогава Джаспър Ван Алън се усмихна.
– Ами, Бела, можеш ли да правиш омлети? Бекон? Или има ли нещо от това в тази къща?
Порша ме беше изпратила до магазина вчера с обширен списък с продукти за кухнята.
– Да, и за двете. И да, имаме тези неща.
– Тогава Порша трябва да е доставила храна – каза той, като се обърна, за да погледне назад към момчетата с него. – Можем да си занесем нещата в къщата с басейна.
Къщата с басейна не беше мястото, където Порша очакваше Джаспър да остане. Нито пък очакваше той да пристигне с гости. Не очаквах, че някое от тези неща ще я направи много щастлива. Щеше да изпука едно или повече от малките бели хапчета, които ядеше като бонбони, щом разбереше за плановете на Джаспър.
– Къщата с басейна не е подготвена. Майка ти очакваше да останеш в стаята си. – Не че и неговата стая беше подготвена, тъй като беше пристигнал по-рано.
Джаспър спря от отстъплението си и се обърна назад, за да ме погледне. Не ми хареса усмивката на лицето му, нито пък блясъкът на забавление с нотка на съжаление в очите му.
– Порша не е собственик на тази къща, така че бих казал, че няма значение какво очаква тя.
Той не ме просветли повече. Просто се обърна и излезе от стаята. Останалите го последваха. Стоях там и се чудех какво точно имаше предвид с това, защото безопасността на Хайди лежеше на раменете на Порша.
Назад към част 1 Напред към част 3