Глава 26
Джаспър
Бутилката с уиски пред мен беше започнала като начин да се откъсна от мислите си за Беула и с всяка чаша нещата ставаха все по-ясни. Сега бях изпил почти една пета уиски и знаех, че съм пиян. Трябваше да отида в спалнята си, за да се наспя, но не го направих. Изчаках я. Трябваше да я видя и да ѝ обясня за тази сутрин. За това колко шибано уплашен бях.
Стоун си беше тръгнал, след като отново се бяхме скарали. Каза, че ще се върне след седмица и че си имал свои грижи. Което разбирах. Беше избягал от баща си и от универсалните магазини и моловете на Ричмънд в цялата проклета страна, които един ден щяха да бъдат негови. Не знаех защо, но Стоун мразеше човека, който щеше да му даде богатството си. Само миналия месец той говореше, че ще избяга и ще се присъедини към родеото, което беше пълна глупост. Уморително, но и гадно. Той беше израснал по същия начин като мен и никой от нас не се качваше на някой луд бик.
Или бях по-пиян, отколкото предполагах, или бях толкова потънала в мисли, че не слушах, но Беула влезе в стаята, без да разбера.
– Джаспър? – Гласът ѝ беше несигурен. Мил и любезен.
– Ти се върна. Добре ли си прекара?
Тя се поколеба. Предположих, че е видяла бутилката с уиски. Седях там с пълната си чаша.
– Да. Беше хубаво. Насладиха се на другите лакомства, които ми каза да взема.
Как направих това? Как я обикнах? Как да го направя и да не я нараня? Можех ли да го направя? Тя беше толкова сладка. Страхувах се, че ще се объркам. Майната му на това. Какво щеше да стане, ако тя ме видеше такъв, какъвто съм, и ме изостави? Как щях да оцелея?
– По дяволите – промълвих аз.
– Какво?
Сложих чашата си и отпуснах глава назад, като затворих очи. Да не я гледам беше по-лесно. Не можех да се изправя пред това, което щях да кажа, докато го признавах. Защото точно заради това бях останал буден. За да и го кажа, преди да съм я загубил.
– Знаеш ли защо избягах тази сутрин? – Попитах я. По дяволите, тя може би вече е разбрала всичко това така или иначе.
– Не – беше неспокойният ѝ отговор. Това я изнервяше. Не исках да го правя.
– Напуснах, защото бях шибано ужасен – признах аз.
Тя не каза нищо. Чух я да размества краката си. Продължих.
– Ти ме плашиш. Никога досега не съм се страхувал. Не и от жени. Но ти, Беула Едуардс, ме плашиш до смърт.
– О – гласът ѝ беше тих и звучеше объркано. Не беше нужно да виждам лицето ѝ, за да разбера това. Тя все още нямаше представа.
– Аз не се влюбвам. Не ми е присъщо. Имах родители, които се мразеха един друг. Помислих си, че някога сигурно са били влюбени. И съм видял какво е направила любовта с тях. По дяволите, можех да бъда точно като баща ми и да се влюбя в някой толкова шибан, жесток и студен като майка ми. Останах настрана от това да изпитвам чувства към някое момиче и беше лесно. Беше лесно… докато не се появи ти. А ти дори не опита. Ти беше просто себе си и аз паднах толкова силно, че не мога да повярвам на себе си. Ти си различна – казах аз, като отворих очи и обърнах глава, за да я погледна директно. – Ти си различната, специалната, която пречупва един мъж. Кара го да иска повече. Кара го да иска живот, който е смятал, че никога няма да има. До теб никога не съм искал да обичам някого, Беула. Но ти… Искам да те обичам. Мисля, че цял живот съм чакала да те обичам.
Очите ѝ бяха широко отворени, а устата ѝ леко разтворена от изненада или шок. Беше замръзнала на място. Не помръдваше. Изглеждаше така, сякаш едва диша. Ако избягаше от мен или не искаше това, щях да страдам. Бях се напил с глупавия си задник и се бях хвърлил там, за да бъда стъпкан.
– Мен? – Най-накрая каза тя малко над шепота.
Отново го имаше. Нещото, което я правеше различна. Ако бях казал това на което и да е друго момиче, с което някога съм се срещал, тя веднага щеше да вземе думите ми и да избяга. Щеше да получи всичко, което можеше да получи от мен. Но Беула просто стоеше там. Не можеше да помръдне. Чудеше се дали исках да и кажа всичко това.
– Да, теб. Не мисля, че някога може да бъде някой друг.
Тя примигна и докосна слепоочието си, разтривайки челото си с ръка, след което поклати глава.
– Пиян ли си?
Тогава се засмях. Тя ме караше да се смея много. Нещо, от което имах нужда. Исках да бъда близо до нея по много причини, но радостта ѝ от живота беше част от тях. Тя ме правеше щастлив. Толкова дълго се бях преструвал, че бях забравил какво е усещането за истинско щастие. Тя обаче знаеше. Намираше го дори когато животът и беше гаден.
– Да, пиян съм. Но всичко, което току-що казах, е причината да съм пиян. Не мога да спра да мисля за теб. Не мога да спра да искам да съм близо до теб. Дадох ти работа в офиса ми, за да си близо до мен през деня. Дори когато се държах като копеле, това беше, защото бях привлечен от теб, а не исках да бъда. После прекарах повече време с теб, опознах те и това беше нещо повече от красивото ти лице. Беше красивата ти душа. – Зачудих се дали щях да измислям такава шибана проза, ако бях трезвен. Съмнявах се в това. Щях да съм толкова нервен, че нямаше да кажа и половината от тези глупости. Имах го предвид. Всяка дума. – Думите се лееха лесно с участието на алкохола.
Тя все още не помръдваше. Затова станах и отидох да застана пред нея. Достатъчно близо, за да мога да усещам топлината и, но не и да я докосвам. Тя наклони главата си назад, за да ме погледне.
– Аз също те обичам. Но… Не можем да направим това. Да се обичаме един друг. Когато изтрезнееш, ще разбереш това. Това – тя се огледа около себе си. – Ние живеем два различни живота в два различни свята. Това няма да се промени.
Бях се опитала да си го кажа. Стоун се беше опитал да ми го набие в главата. Но ако животът ти дава Беула само веднъж… как да си тръгнеш? Не исках да бъда баща си. Не исках да живея неговия нещастен живот. Исках да имам живот със слънце. Живот с Беула.
– Позволи ми да ти покажа, че мога да направя това. Моля те. Не мога просто да те оставя да се изплъзнеш през пръстите ми. Имам достатъчно късмет, че съм те открил. Няма да намеря друго момиче като теб. А в този живот имам нужда от теб. Ще направя всичко възможно, за да се нуждаеш от мен.
Тя отново примигна и въздъхна. Очите ѝ бяха влажни.
– Не вярвам, че това се случва. Страх ме е да повярвам. Когато се събудиш утре, ще съжаляваш, че си казал всичко това. Ще ти бъде неловко и… Имам нужда от тази работа. И двете работи.
Протегнах ръка и сложих ръката си на кръста ѝ, като нежно я придърпах към себе си.
– Няма да променя решението си. И със сигурност няма да съжалявам за това. Позволи ми да те прегърна тази вечер. Когато се събудиш в прегръдките ми, ще знаеш, че всичко ще бъде наред. Намерихме се един друг по някаква причина. Това беше съдба. Така е трябвало да бъде. Трябваше да бъдем.
Тя беше скована, но с думите ми бавно се отпусна и се успокои. Тялото ѝ се оформи срещу моето.
– Мисля, че понякога съдбата може да бъде жестока – прошепна тя срещу гърдите ми.
– Няма да позволя на съдбата да те нарани. Кълна се.
Назад към част 26 Напред към част 28