Глава 29
Беула
Най-лесното нещо, което направих днес, беше да напусна работата си в клуба. Едва ли съм била служител там. Чувствах се виновна за това. Въпреки това те сякаш не се интересуваха, че няма да се върна.
Най-трудното нещо, което направих днес, беше да преместя вещите си на горния етаж. Джаспър ми беше дал жълтата спалня за гости срещу неговата. Каза, че няма да спя там, но искаше да имам собствено пространство. Опитваше се да улесни връзката ми с него.
Всеки път, когато си мислех за Хайди и за това, че ще се грижи за нея през следващите десет години, облекчението, което изпитвах, почти ме докарваше до сълзи. Вече нямаше да се притеснявам дали няма да и се наложи да напусне сигурния си дом. Мястото, което беше обикнала. Щях да обичам Джаспър, дори ако все още спях на долния етаж и работех на три места, за да плащам за грижите за Хайди, но желанието му да се грижи за нея ме накара да го обичам още повече.
Щях да бъда най-добрата асистентка на света. Щях да го компенсирам, ако това изобщо беше възможно. Ако нещо се случи между нас, щях да намеря начин да му се отплатя. Нямаше да му го кажа сега, но щях да го направя, ако дойдеше този момент.
Да вярваш в приказки не беше умно. Никога не бях живяла в такава, а да се доверяваш на когото и да било беше трудно. Не беше умно, но той ме накара да повярвам.
Стоях в жълтата спалня и разглеждах ограничения си гардероб, който не заемаше и една десета от пространството в шкафа. Можех да сложа легло в този гардероб и пак да имам място. Хайди щеше да си помисли, че това е най-готиното нещо, което е виждала.
Сега можех да я посещавам повече. И в събота, и в неделя. Още едно нещо, за което да обичам Джаспър. Той отиде в офиса и ми каза да остана вкъщи, за да преместя нещата си там, където искам. Утре щях да започна новата си работа. Опитах се да споря, докато той не каза „моля“. Така че се съгласих и останах вкъщи. Сега, след като бях преместила всичко, се чувствах изгубена и не ми оставаше нищо за правене.
Имахме нужда от хранителни продукти. Щях да направя това и да изтупам праха. След това можех да направя вечерята. Това би трябвало да ме занимава. Спускайки се надолу, чух гласове и спрях. Предполагаше се, че аз съм единственият човек тук. Дали Порша се беше върнала? Слушах внимателно, докато слизах по стълбите. Бяха момче и момиче. Не, бяха две момчета.
– Ще се обадя на Джаспър и ще разбера какъв е кодът на къщата с басейна – каза едното от момчетата. Отпуснах се малко, като разбрах, че това са само приятелите на Джаспър.
Последвах гласовете и ги намерих в слънчевата стая. Разпознах Стърлинг и Тейт. Момичето обаче никога не бях виждала. Беше висока, стройна и прекрасна. Дългата, тъмна, почти черна коса висеше на свободни къдрици по гърба ѝ. Високите скули и перфектният нос ѝ придаваха вид на богаташка.
– Ето я – каза Стърлинг и ми се усмихна. – Тъкмо щях да се обадя на Джаспър. Къщата с басейна е заключена, а ние сме гладни. Можеш ли да ми кажеш кода и да ни приготвиш обяд? – Усмивката му беше приятелска.
– Да, разбира се. 49287 е кодът – казах му.
– Искам да се излежавам. Изнеси обяда навън, моля. И бих искала едно мартини – каза момичето, като ме гледаше по същия начин, както Стоун. Само че тя изглеждаше по-раздразнена от присъствието ми, отколкото той.
– Добре – казах аз. – Мога ли да донеса и на някой от вас по едно питие? – Попитах.
– Бърбън – каза Тейт, след което ми намигна.
– Каквато и да е хубава бира, която Джаспър има – отвърна Стърлинг.
– Скоро ще донеса това – казах им и отидох да направя напитките им. В крайна сметка днес нямаше да ходя до магазина. От вида на жената се виждаше, че ще съм заета. Тя ми напомни за Порша. Щеше да е трудно да и се угоди и щеше да ме накара да подскачам.
Направих напитките, след което ги разнесох. Точно преди да вляза вътре, чух как Тейт извика името на жената. „Мейзи.“
Направих пауза и стомахът ми се сви. Това беше момичето, с което Джаспър беше скъсал, преди да се върне тук. Защо беше тук сега? Дали беше знаел, че тя ще дойде? Ако е знаел, защо не ми е казал?
Точно от това се страхувах. Неговият и моят свят. Ние не си пасвахме. Не приличах на нея и никога нямаше да приличам. Опитах се да не мисля за драстичните ни различия, докато приготвях салата с ягоди и авокадо, за да им я сервирам, докато приготвях паста за основното им ястие. Колкото и да се опитвах да отблъсна притесненията си, толкова повече те ме тормозеха.
Всеки път, когато изнасях нещо за тях, тя намираше нещо друго, което да направя. Имаше нужда от хавлиена кърпа, която да е по-плюшена от тези в къщата с басейна. Искаше мартинито ѝ да е по-мръсно. Имаше нужда от масло за тен. Тогава това беше грешен вид. Трябваше ѝ такъв с по-малко SPF. Искаше газирана вода. Мразеше авокадото. Искаше салата от спанак с кедрови ядки и ягоди. Беше ме побъркала.
Колкото повече искаше – или по-скоро изискваше – толкова по-малко време ми оставаше да мисля защо е тук. Денят мина бързо. Когато тръгнах навън с третата и поръчка за мартини, видях Джаспър, преди да го чуя. Поех си дълбоко дъх и си напомних да се усмихна. Излязох навън.
– Труднодостъпното нещо не е привлекателно, Джаспър. Ти искаше пространство. Ние имахме пространство. Не бъди смешен – каза Мейзи, звучейки развеселена от него.
– Ето я и Беула – каза Стърлинг с широка усмивка. – Донеси на Джаспър едно питие. Той има нужда от него.
Тогава Джаспър се обърна и ме видя да нося поднос с мартинито на Мейзи. Той погледна към напитката, после към мен.
– Ти цял ден ли го правиш?
Погледнах наоколо и видях, че всички са вперили поглед в мен.
– Да. – Сега ми се искаше да пропълзя до стаята си в мазето. Това беше нещо, за което не бях мислила. Да се изправя пред приятелите му за нас.
– Ебаси – каза той и се приближи, за да вземе подноса от мен. – Тя не е твоя проклета слугиня. Той хвърли подноса и питието полетя, като стъклото се пръсна навсякъде.
– Господи, Джаспър! Какво става? – Попита Тейт, излизайки от басейна, с широко отворени очи.
– Уговорката ми е, че идваш в къщата ми. Доведе я – каза той, сочейки Мейзи – и не си и помисли да ме питаш, по дяволите. Това е сделката. И да командваш приятелката ми, сякаш е твоя робиня. И понеже Беула е най-милият човек, когото познавам, тя го приема. – Той погледна назад към мен. – Ти ли ги нахрани?
Кимнах, като почти се притеснявах да кажа „да“. Той изохка.
– Боже, толкова съжалявам – каза ми той, преди да се обърне обратно към тях.
– Току що приятелката ти ли каза? – Попита Мейзи, като тонът ѝ от забавен се беше превърнал в гневен. Сега тя седеше изправена от легналото си положение. В очите ѝ имаше огън.
– Свята работа – каза Тейт с шепот, достатъчно силен, за да го чуем всички.
– Уау. Не очаквах това – добави Стърлинг.
– Трябва да си тръгнете. Събирайте си нещата и се махайте оттук по дяволите. Ние се разделихме, Мейзи. Не си ли спомняш това? Мислех, че е много ясно. Това, че идваш в дома ми без покана и се държиш така, сякаш мястото е твое, е типично за теб. Една от многото причини, поради които никога не бих искал да опитам отново. Върви си.
Той се обърна и тръгна към мен. Ръката му премина през раменете ми.
– Толкова ми е шибано жал – каза той, докато ни връщаше обратно в къщата.
– Ти хвърли питието. – Това беше всичко, което се сетих да кажа.
Той се засмя.
– Да. Може би за момент се изпуснах.
– Нямах нищо против да ги сервирам.
Той поклати глава.
– Може и да не си имала, но аз имам. Тя не би трябвало да е тук. Ти живееш тук, не работиш тук. Иска ми се да ми се беше обадила.
– Мислех, че знаеш.
– Ако някой някога влезе в тази къща и не съм говорил с теб за това, не знам. Не съм имал време да говоря с никого. Все още никой не знае за нас. Но вече ще знаят. Което е добре. Всички трябва да знаят.
– Тя е красива, но не е приятна. – Казах му.
– В началото беше. Търсех, надявах се, че тя е различна. Тя не беше такава. Беше фантастична актриса.
Можех да видя това.
– Ще се справя с тях. Не е нужно да ги виждаш отново. Ако искаш, просто се качи горе. Вземи си вана, отпусни се.
Освен Мейзи, това бяха неговите приятели. Ако имах някаква надежда да се впиша в неговия свят, трябваше да се впиша сред приятелите му. Да бягам от тях не означаваше да се впиша.
– Бих искала да остана. Те са твои приятели. Трябва да ги опозная.
Той ме проучи за момент. Изглеждаше несигурен. Загрижен. Не можех да го накарам да ме защитава през цялото време. Това щеше да му омръзне. Накрая:
– Добре. Нека се уверя, че Мейзи си е тръгнала. След това можеш да излезеш и да се присъединиш към нас. Няма да ги изгоня всичките. Само нея.
– Благодаря ти.
Мръщенето му се увеличи.
– Защо ми благодариш?
– За това, че ми позволи да намеря мястото си в твоя свят.
След това се засмя. Беше меко, а погледът в очите му казваше толкова много.
– Ти си моят свят, Беула.
Нямах думи, които да ми се сторят подходящи, за да отговоря на това. Вместо това успях да кимна и да се усмихна. Така, както чувствах дълбоко в себе си.
– Позволи ми да изляза и да се справя с Мейзи. После ще дойда да те взема. Стърлинг и Тейт ще могат да те опознаят като моя приятелка. А не като прислуга.
– Добре – съгласих се аз. Започнах да почиствам кухнята от по-рано, когато бях приготвила храната.
– Недей да правиш това – каза Джаспър, като се приближи и ме обгърна с ръце.
– Защо?
– Защото ти не си прислуга.
Облегнах се назад към него.
– Ако бяхме нормални. Ако ти беше нормален човек и това беше твоят апартамент, щеше ли да ми се караш за това, че почиствам, след като си забавлявал приятелите си?
Той беше тих, докато ме държеше. Дадох му време да помисли. Той никога не е бил нормален човек. Чудех се дали би могъл да разбере това. Знаеше ли изобщо как живеят нормалните хора? Бил ли е някога сред тях?
– Мисля, че разбирам какво искаш да кажеш. Ако това те кара да се чувстваш добре, тогава го направи. Няма да ти диктувам какво да правиш. Просто не искам да правиш нещата, защото си мислиш, че така трябва.
Кимнах. Защото разбирах. Дори дълбоко в себе си да не го разбираше.
Назад към част 29 Напред към част 31