Глава 34
Джаспър
Нищо не ме е ужасявало така, както тази… тази неизвестност. Дори когато баща ми получи инфаркт. Никога не бях изпадал в такова отчаяние от възможната предстояща гибел. Преборих се с желанието да обърна колата на юг и да карам, докато стигнем до Флорида Кийс. Или на запад, докато стигнем до Калифорния. Или още по-далеч. По-далеч от това. От майка ми.
Не нейните лъжи ме плашеха. Казах на Беула, че е така, но не беше. Това бяха нейните тайни, с които се страхувах да се сблъскам. Тя не беше ядосана. Не се държеше така, сякаш да се държим за ръце е отвратително. Беше… различна.
Не пуснах ръката на Беула, докато пътувахме към дома. Трябваше да я почувствам и сега тя беше там. Че не съм я загубил. Това не беше свършило. Не беше имало възможност да започне наистина. Не бяхме прекарали нито една почивка заедно. Не бяхме танцували. Не бяхме ходили на среща.
Исках да я заведа в Париж, Италия и Испания. Да и покажа любимите си места. Да изживея живота си с нея. Може би сега трябва да караме към летището и да отлетим. Да заминем. Да защитим това, което имаме. Това, което бяхме открили. Нищо, което майка ми можеше да ми каже, нямаше да промени любовта ми към Беула. Нуждата ми от нея.
– Обичам те – каза тя тихо.
– Обичам те – повторих аз.
– Всичко ще бъде наред – каза ми тя.
Исках и аз да мисля така. Но дълбоко в себе си изпитвах страх. Никога не съм бил щастлив. Тя беше първият ми истински поглед към щастието и бях глупав да мисля, че ще го запазя. Не ми беше писано да имам това в живота си.
След като спрях на пътя, паркирах колата и погледнах право пред себе си. Това беше всичко. Трябваше да се доверя на това, което щяхме да разберем. Да се доверя, че Беула ме обича достатъчно. Че какъвто и ужас да разкрива майка ми в себе си, ние ще можем да го издържим.
– Да вървим – казах, като я погледнах.
Тя кимна.
Влязохме в къщата. Ръцете ни вече не бяха свързани. Тежестта и болката от загубата вече бяха там. Не можех да побера мрака, който вече ме заливаше. Щеше да е нещо, което майка ми беше направила. Нещо, за което се страхувах, че Беула няма да може да прости. Причина да избяга оттук.
Спрях и я хванах за ръката.
– Не ме мрази заради нея. Каквото и да е направила, моля те, обичай ме. Ще отидем далеч от нея. Не трябва никога повече да я виждаме. Просто… не позволявай нейните грехове да бъдат мои.
Беула ми се усмихна. Не нейната светла щастлива усмивка. Усмивка, която беше успокояваща, и тя постави ръка на лицето ми.
– Тя не може да ме накара да спра да те обичам.
Боже, надявах се да е така.
Влязохме вътре и намерихме Порша в голямата стая. На масата имаше кутия от обувки и чаша с поне два шота бърбън в нея.
Тя се обърна към нас и отпи.
– И двамата трябва да седнете. Едно питие също може да ви помогне.
Не взехме питие и не седнахме.
– Просто ни кажи. Да приключим с тези глупости – казах аз, а тревогата ми все още ме дращеше.
Тя вдигна вежди, сякаш не оценяваше, че и говоря по този начин, след което посегна към кутията и извади сгънато листче хартия. Наблюдавах я, докато отиваше към мен и ми го подаваше. Загледах се в него, докато тя ми го подаваше, за да го взема.
– Погледни го. После ще ти обясня.
С неохота взех хартията и разгърнах акта за раждане.
Четейки, първият ми въпрос беше защо майка ми е имала акта за раждане на Хайди? Но болестта, която ме грабна, след като прочетох името на Порша Едуардс като майка, почти ме повали на колене.
Поклатих глава и се отдалечих от нея.
– Не. Това, това не е истинско. – Светът ми се въртеше. Толкова много въпроси, на които не исках да получа отговори. Това беше още по-лошо. По-лошо от страховете ми по-рано.
– Бях млада и сгодена за баща ти. Живеех в малка къща с две спални, която дори нямаше централно отопление и въздух. Родителите ми бяха строги, религиозни хора и аз мразех света, в който бях израснала. За щастие, имах красота. Използвах красотата си, за да избягам от всичко това. Предстоеше ми да изживея своята приказка. Животът, който исках. Когато един мъж, когото смятах за чичо, дякон в църквата, човек, на когото всички се възхищаваха, ме изнасили. Бях изпратена да му занеса храна от майка ми. Тя каза, че той се чувствал зле и искала да постъпи по християнски и да изпрати храна. Исках сестра ми да я занесе, но и тя беше болна. През тази седмица тя беше повръщала. Никой не знаеше защо. Все още не.
– Аз взех храната, той не беше болен. Беше пиян и голям мъж. Беше на повече от шейсет години, но беше висок и поддържаше форма. Той ми каза разни неща. Опита се да ме накара да правя секс с него доброволно. Опитах се да му се противопоставя, да си тръгна, но накрая той спечели. Не казах на никого.
– Два дни по-късно сестра ми разбра, че болестта ѝ е била бременност. Беше бременна от най-красивия мъж в града. Той караше мотоциклет, живееше за момента, но в живота не вървеше наникъде. Сестра ми се беше влюбила в него. Той напусна града в момента, в който тя му каза. Родителите ми щяха да я изпратят да роди, а после да я принудят да го даде за осиновяване. Два дни по-късно сестра ми си беше тръгнала, оставяйки само извинителна бележка. Това беше скандал. За който я мразех. – Порша спря за миг и се замисли.
– Сега за нашето семейство говореше целият град и аз бях сигурна, че ще загубя приказката си. Но не го направих. Той все още ме искаше. Не му пукаше за сестра ми или за религиозните ми, луди родители. Бяхме сгодени и едва когато напълнях с килограми, които не трябваше да имам, разбрах, че съм бременна. Мислех, че е наше. От известно време правехме секс. Избързахме със сватбата и не казахме на никого за бременността. Вместо това отидохме в Париж. Там завърших бременността си. Далеч от неговите приятели и от нашия свят. След известно време щяхме да се върнем у дома и да вземем бебето със себе си. Но тя… не беше добре. Тя имаше тризомия 21, известна още като синдром на Даун.
– Не! – Силният вик на Беула ме проряза. Тя се отдръпна, клатейки глава. – Това е… Не! – Тя посочи свидетелството за раждане в ръката ми. – Това не е Хайди. Не. Това не е на Хайди.
Тогава майка ми я погледна. В очите ѝ се четеше съжаление. Тя беше унищожила Беула и това беше всичко, което чувстваше. Жал.
– Не бихме могли да задържим такова дете. Бях малка. Имахме общество и този живот, който трябваше да живеем. Пътуване, ами… тя щеше да е невъзможна. Обсъждахме да я настаним в дом. Но аз не можех. Тя беше бебе. Имаше нужда от майка. Така че намерих майката, за която знаех, че ще я обича. Ще се погрижи за нея. Ще се грижи за нея. Ще се отнася с нея като със своя. Намерих сестра си.
Бавно тази една дума взе сърцето ми и го разби, докато неверието и отчаянието ме поглъщаха.
Сестра.
– Памела беше моята сестра. Тя беше по-млада от мен. По-красива от мен, но имаше очи за най-лошото момче в града. Мислеше, че може да го спаси. През целия ни живот беше спасявала животни и ги беше обгрижвала. Това беше нейният начин. Намерих нея и невръстната ѝ дъщеря в един парк за каравани, живеещи в бедност в Алабама. Дадох ѝ дъщеря си и двеста хиляди долара. След това си тръгнах и никога повече не се свързах с нея. Това беше преди деветнайсет години.
Това отчаяние е кошмар, от който ще се събудя всеки момент, беше всичко, което можех да мисля точно тогава.
– Ти си я оставила. Как можа да я оставиш? – Каза шепнешком Беула.
Порша извади останалите предмети от кутията. Болнична гривна, снимки и няколко писма.
– Памела все още ми изпращаше писма със снимки през годините. Никога не съм отговаряла. Но ги пазех. Можеш да ги прочетеш.
Беула се взираше в предметите в ръката и, а аз исках да я грабна и да избягам. Трябваше да отидем в Калифорния. Трябваше да заминем.
Беула поклати глава, а после се отдръпна, сякаш Порша беше опасна.
– Не мога. Не мога да бъда тук. – Тя отново поклати глава и започна да си тръгва.
– Той е твой първи братовчед. Не исках да ти казвам, но вие ме принудихте, като направихте каквото и да е. Не съжалявам за това, което направих. Никога нямаше да бъда такава майка, каквато беше Пам. Никога. Хайди имаше по-добър живот с нея.
Беула спря и без да поглежда назад, отвърна.
– Съгласна съм. Тя избяга от живота си с чудовище, а вместо това трябваше да живее с ангел. Ти си ужасна, ужасна жена.
След това Беула си тръгна.
Гледах я как си отива.
– Не можеш да я обичаш по този начин. Това е кръвосмешение. Отвратително.
Бях твърде съкрушен, за да отговоря.
Последвах я, цялото ми тяло и умът ми бяха изтръпнали, знаейки, че малката радост, която имах, е изчезнала. Надеждата, която имах, беше изчезнала.
– Беула – извиках аз и тя спря. – Можем да избягаме.
Тогава тя се изправи срещу мен. По лицето ѝ се стичаха сълзи.
– Не можеш да избягаш от това. То е нещо, с което трябва да се сблъскаме. – Тя изпусна кратък плач. – Сбогом, Джаспър.
Душата ми тръгна с нея, когато тя се обърна и си тръгна.