Глава 6
– Мислех си, че когато каза, че си готов да поемеш поста си в корпорацията, ще отидеш в Бостън, Чикаго или дори в Ню Йорк за лятото. Не очаквах, че ще дойдеш тук и ще доведеш всички тези хора. Не можеш да очакваш, че ще те приемат сериозно във „Ван Алън Индъстрис“, ако всеки ден организираш топлес партита. Те няма да те уважават само защото баща ти те е посочил за изпълнителен директор след смъртта си.
Направих пауза. Порша говореше и въпреки че все още не бях влязла в задния двор, знаех, че това е Джаспър, с когото тя говори. Не осъзнавах, че „Ван Алън Индъстрис“ вече беше негова. Той не беше готов за това. От малкото, което бях преживяла около него, не можех да си представя, че високата стъклена сграда в Манхатън, известна като Ван Алън Индъстрис, сега е отговорност на един разглезен, купонясващ, двадесет и една годишен младеж.
– Не си спомням да съм те питал какво мислиш, майко. Нито пък баща ми. Но тогава ти беше толкова заета да чукаш професионалния тенисист в клуба, че не обръщаше внимание на завещанието и на промените на татко в последната минута. Така че, докато си губиш дъха да ми казваш какво мога и какво не мога да правя, не забравяй, че това е мое. Всичко това. На татко не му пукаше какво ще се случи с невярната му съпруга след смъртта му. Имаше време да промени решението си. Но не го направи.
Отдръпнах се от стаята. Това не беше моя работа. Уау! Разговорът им обаче беше шокиращ. Това не беше тема, която очаквах да чуя да обсъждат. Джаспър беше студен. Ядосан и студен към майка си. Ако тя беше имала връзка, разбирах болката му. Особено след като баща му беше починал от сърдечен удар. Но пълната емоционална дистанцираност в гласа му беше шокираща. Изглеждаше толкова непринуден и безгрижен. Външният вид беше измамен. Майка ми винаги ми го беше казвала.
– Няма да се защитавам пред теб. Съжалявам за това, което направих, но в брака ни имаше неща, за които ти не знаеше нищо. Ти си мой син. Искам да успееш. Това е всичко, за което става дума. Това е всичко, което се опитвам да кажа.
Той се засмя и това беше тежък смях. Не беше истински. Не можех да видя лицето му, но звукът ме накара да потръпна.
– Ти се тревожи за чаените си партита, тенис мачовете и разходките по магазините. Аз ще се справя с всичко останало. Не ми давай съвети. Ти не си човек, от когото бих се възползвал.
Настъпи мълчание, а след това се чуха стъпки.
– Джаспър, моля те – извика Порша, но в далечината се хлопна врата и аз разбрах, че той е излязъл навън към къщата с басейна.
Застанах на мястото, където трябваше да остана скрита, и не помръднах, докато не чух Порша да се отдалечава и да влиза в къщата. Изчаках пет минути, преди да отида до входа, който винаги използвах в задния двор, близо до кухнята. Не знаех какво е било това семейство преди Алфред Ван Алън да получи масивен сърдечен удар и да умре два дни по-късно, но знаех, че сега са напълно нефункционални. Съжалявах Порша, макар да не звучеше така, сякаш е взела мъдри решения. Съжалявах и за Джаспър, защото той очевидно беше възпитан да бъде човекът, който беше. Те го бяха създали.
Аз бях отгледана от жена, която за щастие поставяше децата си на първо място, преди всичко останало. Дори преди да има социален живот. Нито веднъж не я видях да се среща с някого.
– Бих забравила всичко, което си чула. Не беше твоя работа – каза откъм гърба ми дълбокият тембър, който сега разпознах като този на Уинстън. Започвах да си мисля, че той ме преследва, за да ме хване неподготвена и да ме постави на мястото ми. В неговия надменен, самонадеян свят аз бях слугата, на когото той можеше да гледа отвисоко.
– Наясно съм с това. Не беше нарочно. Просто се прибрах – избухнах към него.
Той леко сви лявото си рамо, седна на един шезлонг, после се облегна назад и сложи ръце зад главата си.
– Но ти слушаше. Можеше да си тръгнеш.
Беше прав. Можех. Започнах да твърдя, че ми пречат да вляза, но това звучеше неубедително дори за мен.
Вместо това си тръгнах от Уинстън. Не трябваше да му се обяснявам. Нямаше и да се опитвам.
– Той няма да те задържи. Тя те е наела, което го кара да те мрази. Без значение колко привлекателна може да си.
Това беше страх, върху който се опитвах да не се съсредоточавам, но след като чух това, което току-що – както той отбеляза, че съм подслушвала – Уинстън може би е прав. Ако той ме уволни, Хайди и аз ще се окажем на улицата. Как щях да я изхранвам? Не можех да си позволя здравното заведение, в което живееше, нито пък да я оставя да работи. Не съм сама. Тя не можеше да бъде оставена сама. Особено не на улицата.
Главата ми започна да бушува. Побързах да вляза вътре, за да избягам от Уинстън и неговите заплахи. Не можех да загубя тази работа. Тази работа беше всичко, което имах в момента. Работата тук беше да запазя Хайди в сигурен дом. Ако майка ми беше приятелка с Порша или Порша ѝ дължеше нещо, нямах представа каква е тази връзка, но знаех, че Джаспър няма да се интересува. Той мразеше майка си, това беше очевидно. Нямаше да му пука да помогне на Хайди или на мен.
– Закъсня – каза Порша, когато влязох в къщата. Всъщност бях дошла по-рано, но разговорът им навън ме беше спрял. Не можех да ѝ кажа, че съм ги чула.
– Съжалявам. Трафикът беше лош.
Тя ме погледна.
– Направих ти услуга, като те пуснах днес. Най-малкото, което можеше да направиш, беше да се върнеш навреме. Нямам нужда от това с теб. Ти си прислужница. Прислужницата. Върши си проклетата работа и спри да се държиш толкова проклето правоимащо. – Тя блъсна чашата си на масата, като накара течността да се разпилее и да капне на пода. – Изчисти това. След това се заеми със задълженията си.
Кимнах.
– Да, госпожо.
Тя излезе от стаята, а аз се втурнах да почистя бъркотията ѝ. Разбрах, че се е наранила заради това, което ѝ беше казал синът ѝ. Горчивината и гневът, които често извираха от нея, идваха от тази болка. Тя е имала нещастен живот. Беше спала с друг мъж. След като съпругът ѝ починал, тя била оставена на милостта на сина си. Представям си, че за жена като Порша, която живее в разкош, заплахата да и отнемат начина на живот е била тежка. Това, разбира се, не прави отношението ѝ към мен правилно. Но аз го разбирах.
– Тя е кучка, нали? – Това беше гласът на Джаспър. – Не е нужно да отговаряш на този въпрос. Знам какво си мислиш. Не мога да разбера защо си тук и работиш за нея, когато можеш да работиш на толкова много други места. Това лице – то може да те вкара през много врати.
Свърших да избърсвам разлятото ѝ питие от пода и се изправих с лице към него.
– Надявам се, че никога няма да ми се наложи да използвам лицето си, за да си намеря работа. А тази работа е прекрасна. Тя покрива нуждите ми и чувствата ми не се нараняват лесно. – Надявах се, че това е било правилното нещо, което съм казала.
Той ме изучаваше. Това ме изнерви, докато чаках да отговори. Струваше ми се много по-дълго от секундите, които отне.
– Значи искаш тази работа?
– Да.
Той сви рамене и въздъхна.
– Добре. С нея е трудно да се работи. Ако можеш да се справиш с нея, тогава ще се справиш. Снощи се справи като шибан шампион. Бях впечатлен.
Порша никога не ми правеше комплименти. Не бях сигурна дали е уместно да му благодаря, или не.
– Вършех си работата.
Джаспър се ухили.
– Да. Предполагам, че е така – беше отговорът му, след което излезе през вратата, насочвайки се към къщата с басейна. Наблюдавах как каза нещо на Уинстън, който се засмя, и спрях да гледам това. Уинстън се засмя. Всичко, което бях виждала, беше сериозното му лице. И незаинтересования начин, по който гледаше отвисоко на всички около него. Не го бях виждала да се усмихва. Лицето му, което беше зашеметяващо с намръщена физиономия, ставаше почти ангелско с усмивка.
Поклатих глава, спрях да му се възхищавам и отидох в кухнята. Там си имах списък с нещата, които трябваше да свърша днес. Да се взирам в Уинстън не беше едно от тях.
Назад към част 6 Напред към част 8