Пролог
Ако раницата ми беше по- голямя, щеше да ми е по-лесно да скрия подаръците, които получих днес. Беше мило от страна на момчетата да помислят за мен. Особено ми хареса розовото мече с червено сърце „Бъди моя“ в ръката ми. Козината му беше толкова мека и красива. Никога досега не ми бяха подарявали нещо подобно. Шоколадовите бонбони и огърлицата във формата на сърце също бяха хубави, но мечето ми беше любимо.
Трудната част беше да ги прибера близо до себе си, за да ги скрия, докато пътувам с автобуса към дома. Трябваше да го направя, защото се страхувах, че някой ще ги вземе. Вече се бях подготвила да предам първо огърлицата и шоколадите, ако Хариет Бойд дойде да търси нещата ми. Тя беше шест сантиметра по-висока от мен и твърда като момче. Бях почти сигурна, че шофьорът на автобуса, госпожа В, също се страхуваше от Хариет.
Целта ми беше да се прибера вкъщи с розовото плюшено мече, което ми подари Дейви Итън. С другите подаръци можех да се разделя.
Дейви беше сладък. Беше също така богат и популярен. Представях си, че мечето струва много. Не приличаше на тези, които бях виждала в аптеката или в магазина за хранителни стоки през целия месец. Беше специално – такова, каквото никога не бях получавала и вероятно никога повече нямаше да получа. Затова държах мечето близо до себе си.
От трите момчета, които ми подариха подаръци за Свети Валентин, не харесах едното повече от другото. Всички момчета бяха мили с мен и изглежда ме харесваха. Знаех това, преди да ми подарят подаръци.
Мама ми каза да не се притеснявам за гаджета в трети клас. Но след като получих подаръците, си помислих, че може би трябва да си избера едно. Може би това щеше да им попречи да се карат за това кой да седне до мен на обяд.
Хвърлих бърз поглед около себе си. Никога не установявах визуален контакт с Хариет, ако това изобщо беше възможно. Гласът ѝ беше толкова силен, че знаех, че е само на няколко реда зад мен. Тя се подиграваше на някого за косата му.
Следваше автобусната ми спирка. Трябваше да стигна до спирката си и тогава щях да съм свободна. В безопасност от нейния тормоз и евентуалната кражба на подаръците ми.
Хариет не ме беше притеснявала много тази година. Имаше едно момиче, което седеше на три реда назад в автобуса, което имаше червена коса, а зъбите му стърчаха твърде много отпред. Хариет се държеше зле с нея. Искаше ми се да съм по-голяма. Или по-възрастна. Така щях да мога да се застъпя за момичето три реда по-назад. Но аз бях по-малка от Хариет и по-млада. Нищо от това, което казах, нямаше да я разколебае. А днес имах плюшено мече, което трябваше да се прибере безопасно у дома.
Автобусът забави ход и спря пред моята каравана.
Успях.
Погледнах назад към момичето, което Хариет тормозеше. Исках да кажа нещо, за да помогна на другото момиче. Но мечето в ръцете ми не ми позволяваше да направя нищо. Не че всичко, което можех да направя, щеше да помогне.
Бързо излязох от автобуса и забързах по чакълестия път, който беше осеян с дъбови дървета и случайни празни бирени кутии. Тревата беше обрасла, а от двете страни на пътя имаше натрупани мравки. Не изучавах дълго нищо от това, защото бързах.
Синята едноместна каравана, която наричах дом, беше избледняла от слънцето. Предполагах, че някога е била хубава, но това трябваше да е било преди години. Сега беше стара и повечето от сайдинга беше счупен или липсваше. Мама казваше, че караваната била всичко, което можела да си позволи като наем. В него имаше прозорци, които ни охлаждаха през лятото, а през зимата имахме капризен отоплител, който ни топлеше. Покривът работеше добре. Помислих си, че е добре.
Когато стъпих на обраслата трева пред караваната ни, входната врата се отвори.
– Беула! – Високият глас на сестра ми се носеше през двора, когато извика името ми.
Хайди все още не ходеше на училище, въпреки че възрастта ни разделяше само с три минути. Мама казваше, че след няколко години ще бъде готова за училище. Много се притеснявах, че Хайди никога няма да започне, но мама каза, че за нея има специални класове. Не бях виждала тези специални класове и се надявах, че мама е права.
– Нося ти изненада – казах на Хайди, докато я посрещах на половината път, когато тя изтича да ме прегърне, както правеше всеки ден. Хайди беше любимият ми човек – дори и пред майка ни. Тя беше щастлива независимо от всичко. Обичаше те дори когато имаше лош ден и се държеше грозно. Тя беше съвършеният човек и ми се искаше всички да са като Хайди. Чудех се защо мама казваше, че е бавна и че не се вписва сред останалите.
Тя плесна с ръце и изпищя от удоволствие.
– Какво? – Попита тя.
Харесваше ми да я правя щастлива. В момента, в който ми дадоха това мече днес, знаех, че Хайди ще го хареса. Пъхнах ръка в чантата с книги и извадих мечето.
Точно както си бях представяла, очите ѝ светнаха, когато го грабна и го прегърна силно. Заради изражението на лицето ѝ утре щях да кажа на Дейви, че ще бъда негова приятелка – той беше накарал сестра ми да се усмихне.
– За мен? – Попита тя с широко отворени очи.
Кимнах.
– Да. За теб. Честит Свети Валентин – казах и аз. Макар да знаех, че тя не разбира, както не разбираше и не се интересуваше как съм получила плюшеното мече.
Тя го прегърна, като прибра плюшеното мече под брадичката си.
– Обичам те, Беула – каза тя срещу ушите на мечето, което беше притиснала до устата си.
– Обичам те, Хайди – казах ѝ аз.
Усмивката ѝ беше толкова голяма, че и аз се усмихнах. Това беше усмивка, която само Хайди можеше да ти даде. Онази, с която, независимо какво не е наред със света, знаеш, че всичко е наред. Не съм имала спомен, в който Хайди да не е присъствала. Тя беше моята близначка. Моята сестра. Другата ми половина. Но тя беше различна. Тя не можеше да живее така, както аз живеех. Трябваше да го прави по различен начин. И всичко това, защото беше специален ангел, изпратен от Бог на земята. Знаех, че това е вярно. И знаех, че винаги ще направя всичко, за да се грижа за нея.