Глава 9
Застанала на колене в калта, вдигнах триумфално кълбото.
– Аха!
Стигнах дотам, преди горещата магия да се забие в ръката ми и да се изкачи нагоре по ръката ми. Непоносима болка подпали нервите ми – и главата на левиатана се наклони надолу, а пламтящите му очи от слонова кост се втренчиха в мен.
О-о.
Опитах се да пусна сферата, но ръката ми се беше вкопчила в нея, а мускулите ми отказваха да се отпуснат. Болката се разпространи по тялото ми, разяждайки всеки нерв, докато едва сдържах писъка си.
Челюстите на левиатана се отвориха, разкривайки заострени зъби и огромни извити кътници. Той изрева от ярост. Океанът се размърда, образувайки гигантска вълна. Водната стена се втурна към мен, удари се в ръба на кръга и се раздели около него. Океанът бушуваше покрай нас към брега и всичко потъна в мрак, тъй като водата отнесе електрическите светлини.
Нямах възможност да се тревожа за момчетата, тъй като масивните челюсти на левиатана се откъснаха на метър от лицето ми. Главата му беше почти толкова дълга, колкото бях висока, а гигантските му очи светеха отвътре.
– Няма да се подчиня.
Хъркащият глас разкъса сетивата ми и аз се разплаках. Сълзи се стичаха по лицето ми от мъчителната магия, която ме връхлиташе.
– Не искам да се подчиняваш! – Изкрещях. – Опитвам се да те спася!
– Коварният ти език не може да ме измами, вещице. – Клепачите му щракнаха отново, прекалено близо, горещият му дъх взриви кожата ми. Нямах представа как говори – устата му не се движеше заедно с речта му.
– Аз не съм вещица, глупава сляпа фея! – Прегърбих се, потръпвайки от агония. Колкото и да се опитвах, не можех да освободя сферата. – Върни се в океана и бъди свободен или каквото и да било друго. Какво чакаш?
Главата на левиатана падна на няколко сантиметра и се наклони, за да приближи едното си огромно око.
– Ти си човек.
– Знам това – изпъшках. – Не искам и не се нуждая от познат. Прекратих ритуала, така че си върни люспестия задник обратно в морето.
Звярът изръмжа, но на мен не ми пукаше дали съм го обидила. Всичко ме болеше и не можех да мисля. Единствената част от мен, която все още работеше, беше устата ми, подхранвана от гнева.
– Накарай го да спре – изстенах аз, крайниците ми трепереха, но ръката ми оставаше слята със сферата.
Главата на левиатана се изви настрани, после устните му се вдигнаха, оголвайки кътници.
– Така да бъде, човече.
Топлина премина през тялото ми като замайваща вълна. Под пръстите ми сребърната сфера се разпадна на прах. Лилавото сияние на кръга угасна – и каквато и магическа сила да беше задържала океана, тя изчезна.
Ледената вода се блъсна в мен. Докато се гмурках под водата, успях да хвана кожената връв на падащия кристал от падналата вещица. Потопих се под бурното течение. Размахвайки ръце, намерих с една ръка пясъчното дъно, подпрях се на краката си и се оттласнах нагоре.
Главата ми се откъсна от повърхността и отчаяно си поех дъх. Черната вода се разби в раменете ми и ме избута назад, докато забивах пети в пясъка. Подхлъзнах се и отново се потопих под водата.
Ръцете ме обгърнаха и ме издърпаха нагоре.
– Тори! – Аарон ни обърна настрани, за да намали съпротивлението на течението. – Добре ли си?
– Да – полуизпръхтях, полуизкашлях. Ледената вода дърпаше дрехите ми. Защо живеехме толкова далеч на север? Премествах се на Хаваите. Просто ме гледай.
Той ме повлече към брега. Когато наближихме брега, забелязах Езра и Кай да ни чакат. Хванаха ме за ръцете и ме измъкнаха от водата. Аарон се измъкна и седна на бетона, свил рамене.
Отместих мократа си коса от лицето си, проверих дали всичките ми крайници функционират, след което се уверих, че двата ми артефакта са прибрани на сигурно място в джоба ми. Оливия седеше на няколко метра от мен и кашляше. До нея седеше оранжевото животно, чиито кристални очи светеха със слаба жълта светлина. От гърба му бяха израснали две малки, полупрозрачни крила на водни кончета. Докато го изучавах, то оголи малките си кътници и изчезна от погледа.
– Изморен съм – просъска Аарон. – Тори, освободи ли феята?
– Да – изпъшках и притиснах ръцете си около себе си, когато започнаха да ме побиват тръпки. – Къде са момчетата от „Червен Рум“?
– Тези, които са оцелели, са избягали – отговори Кай. – Мисля, че са очаквали, че ще насъскаш левиатана срещу тях.
Кимнах, а зъбите ми тракаха.
– Ей, Аарон, имаш ли огън за запалване?
– Не точно сега.
Кай приседна до мен.
– Какво беше това, Тори? Защо влезе там?
– Ами, виждаш ли…
– Тори! – Одет избяга от тъмнината, следвайки пътеката към морския бряг. Сигурно е поела по дългия път надолу. – Ти го направи! Удивително!
Като спря, тя клекна, за да провери дали сестра ѝ е невредима. Оливия изглеждаше добре – с изключение на лилавата синина, която се издигаше на подутата ѝ буза. Ах. Хм. Може би съм прекалила.
Аарон ме издърпа нагоре и уви ръка около кръста ми. Притиснах се към него. Може и да беше току-що излязъл от водата, но кожата му винаги беше топла.
– Да се върнем в колата – каза той. – Можем да проведем разбор там.
Изкачихме се уморено нагоре по пътеката, а момчетата влачеха краката си. Накрая непроходимият стръмен скат се превърна в сравнително стръмен хълм, по който се изкачихме. Върнах се на паркинга и се запътих към колата на Аарон, като се чувствах така, сякаш петдесеткилограмова тежест се е сляла с раменете ми.
Когато Аарон отвори багажника си, вещиците промърмориха за сбогом, но направиха само три крачки към синия си седан, преди Кай да се озове пред тях с тъмните си очи, по-студени от водите на океана.
– Къде отивате вие двете? Имате много да обяснявате.
– Какво да обяснявам? – Каза Оливия слабо. – Морският владетел е свободен. Това е важното.
– Добър опит. – Той посочи към автомобила на Аарон. – Една от вас пътува с нас. Другата може да последва в кола.
Вещиците си размениха притеснени погледи.
Аарон измъкна от багажника една чанта и я разкопча.
– Езра?
Аеромагът протегна ръка, разкривайки следите от нокти, които се простираха от китката до лакътя му. Кръвта бе пропила в кожата. Аарон нахлузи марлята от аптечката, след което грубо я залепи върху раните.
– Това ще стигне, докато се върнем. – Подреждайки резервните дрехи, Аарон ми предложи анцуг. – Ето.
– Благодаря. – Взех го и с мъка разкопчах ципа на якето си.
– Тори, – каза Кай. – Какво направи с телефона ми?
Направих пауза и се канех да сваля якето си.
– Е… счупих го. Съжалявам.
– Счупи го? Как?
– Ударих Оливия в лицето с него.
Той извъртя очи, но се кълна, че устните му се усмихнаха.
– Моят е мокър – каза Аарон, докато сваляше мократа си риза. Беше доказателство за изтощението ми, че само няколко секунди разглеждах мускулите му. – Езра, не предполагам, че телефонът ти е оцелял при…
Той се отдръпна. Докато хвърлях мокрото си палто в багажника, го погледнах с любопитство. Той се взираше в мен. Кай също. Както и Езра. Израженията им бяха идентични смесици от объркване и ужас.
Погледнах надолу към връхната си дреха, напоена с миризлива морска вода. Нямаше изненада. Но…
Невярващо изпънах дясната си ръка. Върху дланта ми беше изписана ярко лазурна руна, която весело светеше. От нея се разстилаха навити линии и бодливи руни, които се изкачваха по ръката ми до рамото. По дясната страна на гърдите ми над ризата спираловидно се виеха светещи руни.
В паниката си издърпах подгъва на ризата си нагоре. Знаците се спускаха по цялата ми страна и изчезваха под панталоните ми. Свалих дънките си няколко сантиметра надолу. Руни се увиваха и по бедрото ми.
– Ти! – Оливия изкрещя, като ме посочи с трепереща ръка. – Ти взе познатата връзка за себе си!
Загледах я.
– Но, но аз го освободих…
– Това са руни на феи! Ти си лъжкиня…
– Оливия! – Одет хвана ръката на сестра си и я принуди да се спусне. – Сигурно е било инцидент.
– По дяволите, Тори – прошепна Аарон. – Какво си направила?
– Не знам. – Безумният ми поглед се стрелна от маркировката към него и обратно. – Помислих, че Фай – той каза – не съм искала да го направя. Беше случайност… – Очите ми се свиха, когато паниката ми се превърна в подозрение. Случайност? Може би не.
Отдръпнах се от колата и се завъртях в кръг, търсейки.
– Еко? Еко!
– Изгубила се е – отбеляза Аарон, без да успее да се справи с обичайния си лекомислен тон.
– Тори, това място не е с еко – предпазливо каза Кай.
Отметнах глава назад и изревах:
– Еко! Покажи се, извънгабаритен саламандър!
Не беше най-добрата ми обида, но тук бях на края на силите си.
– Такава наглост, наглецо.
Въздухът трепна над колата на Аарон и феята се материализира от нищото. Разперил криле, той увисна на няколко сантиметра над автомобила.
Аарон изруга и отстъпи назад, а ръката му се стрелна към дръжката на меча. Хвана го, но не го извади. Кай не издаде никакъв звук, но направи три бързи крачки назад, толкова шокиран, колкото никога не бях го виждал. Езра не помръдна, несъответстващите му очи бяха втренчени във феята, а изражението му беше страшно безизразно.
Посочих обвинително към Еко.
– Ти излъга! Каза, че ако взема реликвата от вещицата, морският владетел ще бъде спасен!
– Да, спасен от поробване от вещицата. – Еко се усмихна, показвайки зъбите си. – Наистина, ти го избави от унизителна съдба.
Жестикулирах яростно към светещите следи по цялото ми тяло.
– Тогава какво е това?
– Връзката, създадена между твоята душа и тази на Лирлетийад.
– Тогава ти излъга за…
Опашката му се размърда. Бодливият край се удари в задното стъкло на колата и го разби. Аарон се размърда, сякаш го бе ударил ток, и от гърлото му се изтръгна хрип. Очите ми се стрелнаха от случайното разрушение обратно към феята и здравословна доза страх охлади настроението ми.
– Не съм говорил лъжи. – Тъмните очи на феята ме прецениха. – Ти, а не вещица, държиш гнусната връзка. Ти, която нямаш силата да му заповядваш.
Ръцете ми се стиснаха.
– Ти ме измами.
– Не съм изрекъл никакви лъжи – повтори той с лигавия си акцент. – Лирлетийад вече беше обвързан с омагьосващото заклинание. То не можеше да бъде отменено. Някой трябваше да вземе магията.
Така че Еко беше изпратил мен, човек, който „няма власт да заповядва“ на морския владетел.
Аз оголих зъби.
– Ти си коварен…
Крилете му се разпериха широко. Той се свлече отгоре над колата и спря, като носовете ни почти се докосваха, а среднощните му сини очи изпълваха погледа ми.
– Ти си още младенец за моя вид – промълви той тихо. – От уважение към друида ще ти подаря този момент на обучение. Не унижавай името ми и не клевети характера ми, иначе няма да имам друга възможност, освен да издълбая честта си в плътта ти.
Преглъщайки трудно, твърде уплашен, за да издам звук, аз кимнах.
Пръстите му се сключиха около китката ми и искра от изтръпваща топлина прониза кожата ми.
– Дългът ми е платен. Повече няма да отговарям на призива ти.
Отново кимнах безмълвно.
Неприятната му усмивка се появи отново с проблясък на кътници, след което той спусна крилата си надолу. Когато се издигна в небето, въздухът се развълнува и затанцува. Тялото му потъмня, изгубено в трептенията. За един миг силуетът на огромния дракон, по чиито тъмни страни се вихреха галактики, се очерта на фона на звездите, а после изчезна от погледа.
Притиснах ръка към челото си, почувствах се замаяна.
– Знаете ли, аз наистина не харесвам феите.
– Как можеш да бъдеш толкова неуважителна? – Попита с треперещ шепот Одет. Тя и сестра ѝ се бяха вкопчили една в друга, сякаш току-що бяха станали свидетели на слизането на ангел. – Имаш ли представа колко могъща е тази фея?
Не. Не знаех и не ме интересуваше.
– Свята работа – възкликна Аарон. Той погледна отчаяно към счупеното стъкло на колата си. – Това е същият фея дракон, който лети с Призрака наоколо, нали?
Не казах нищо. Глупаво заклинание за клетва.
– Тори?
– Не мога да обясня – промълвих аз.
Аарон прокле.
– От тигана в огъня – сухо промърмори Кай. – Трябва да се обадим на Дариус.
– Телефонът ми е в чантата. – Запътих се уморено към колата. – Оставих го под седалката си.
Аарон ме хвана за лакътя и чак тогава осъзнах колко силно се бях наклонила на една страна.
– Добре ли си?
– Добре съм.
– Ти си бяла като лист.
– Добре съм. – Освободих се и отворих вратата на колата, като самото движение ме накара да се спъна. Следите, които светеха по ръката ми, се размиваха, докато зрението ми губеше фокус.
– Тори… – Аарон отново посегна към мен и аз упорито се отдръпнах от него, игнорирайки начина, по който земята се размести хаотично под краката ми.
– Тя ще припадне – каза Кай.
– Не бъди глупав – изръмжах, като се съвзех. – Никога през живота си не съм припадала.
Едва думите излязоха от устата ми, зрението ми потъмня и аз се строполих на паважа.
Назад към част 9 Напред към част 11
