Глава 28
Треперех, докато Дулахан ни разглеждаше. Макар да го наричаха безглавия конник, той сякаш имаше глава. Това, което нямаше, беше лице – в качулката му нямаше нищо друго освен празен мрак.
Фокусът му се спря върху Зак. Духовната сила на друида беше мед за феите, привличаше ги като пчели към цвете.
Дулахан вдиша – това беше единственият начин да опише начина, по който целият въздух се засмука към него. Чудовищният му жребец тропна с копита, а от ноздрите му се вдигна пара, докато хъркаше дълбоко в гърдите си.
„Твоето име.“
Гласът не беше звук, а усещане – думи под формата на назъбени нокти, разкъсващи самата ми душа.
„Кажи ми името си.“
Тялото ми се скова, неподправен ужас заличи сетивата ми. Обля ме студена пот, кожата ми пламна, огънят бе смекчен от една студена точка на гърдите ми.
„Изговори ми името си.“
С хленчещи крясъци двамата варги на Зак се втурнаха към дърветата. Лейни извика, докато нейният огнен саламандър бягаше с трескави, скокливи стъпки. Исках и аз да бягам, но краката ми не ме държаха. На крачка от мен Зак се наведе, стиснал глава, със затворени очи, докато дишаше.
Смъртоносното внимание на Дулахан беше приковано към друида.
„Господарке на сенките, Нощен орел, Лалакай. Кажи ми истинското си име.“
Татуировките с пера, които се спускаха по ръцете на Зак, се размиха. Фантомните крила се вдигнаха от раменете му и се разгънаха от гърба му, разпервайки се широко. Сенчеста форма се покри с тялото му, когато черният орел се отдръпна от него. Изумрудените очи на Лалакай заблестяха, а извитият ѝ черен клюн се отвори.
Разяреният ѝ писък разцепи нощния въздух, докато тя спускаше крилата си надолу, задвижвайки се нагоре. Тя отново свали крилата си и остриета от сянка се врязаха в Дулахан.
Тъмнината, която пълзеше около него, се издигна във вихрена преграда. Атаката на орловата фея я посрещна и се разсея в нищото.
„Лалакай, кажи ми истинското си име.“
Тя нададе още един пронизителен вик – след това удари крилата си. Издигна се във въздуха. По-високо. Още по-високо, а мъглата на кръстопътя забулваше широките ѝ пера. Силуетът ѝ се разми, после изчезна.
Загледах се нагоре. Тя… тя избяга?
До мен Зак гледаше към небето с широки, невярващи очи. Господарката му, неговият настойник, го беше изоставила.
„Друид.“
Крайниците му се сковаха. Очите му бяха безизразни, зениците му се разшириха, а малкото цвят в лицето му изчезна.
„Друид, кажи ми името си.“
Устата му се отвори, гърлото му работеше, сякаш се бореше с принудата да се подчини. От него се изтръгна дрезгаво хриптене.
Тръгнах към него, но притиснах устата му с ръка, преди да успее да проговори – но можеше ли фея да изтръгне името му от съзнанието му? Медальонът на гърдите ми беше като парче сух лед, замръзнал върху кожата ми. Правеше нещо, за да ме защити, но Зак нямаше нищо.
„Друид.“
Дори аз усещах съкрушителната сила на призива на Дулахан. Зак се разтресе, очите му се извърнаха назад. Той се нуждаеше от защита. Имаше нужда от злато.
Погледът ми се насочи към Лейни.
Тя се беше запътила към гъстите дървета, трепереща като уплашено еленче, а стъкленият ѝ поглед беше прикован към Дулахан и черния му кон, но когато усети вниманието ми, погледът ѝ се промени.
За миг очите ни се срещнаха.
– Тя! – Лейни изкрещя, сочейки към мен. – Вземи я! Името ѝ е Сейбър…
Ръката ми стисна по-силно устата на Зак, но не той беше човекът, когото трябваше да заглуша.
– Роуз…
Очите на Зак се обърнаха към мен, светнали от ужас.
– Ориан!
Невидимият поглед на Дулахан се обърна към мен – и цялото му внимание се насочи към мен. Отпуснах се в Зак, а ръката ми се изплъзна от челюстта му.
„Сейбър Роуз Ориен, дай ми живота си.“
Ноктите, които бяха разкъсали душата ми, сега пронизваха гърдите ми. Те се затвориха плътно, сърцето ми заби отчаяно, крайниците ми се свиха. Силата, която разкъсваше вътрешностите ми, ме дърпаше – но медальонът пронизваше кожата ми, невъзможно ледена, а магията на Дулахан се изплъзваше, сякаш не можеше да се закрепи добре.
Зак изхвърли ръката си навън.
Сребърната течност се разля от флакона в ръката му и полетя в широка дъга. Тя се разпръсна по мъха и от местата на съприкосновение закипя дим. Миризма на изгоряло масло и ръждясало желязо задръсти въздуха.
Конят на Дулахан отметна глава назад, а копитата му потропваха, докато хъркаше. Сивият дим се сгъсти, затъмнявайки формата му, и Зак ме хвана за ръката, докато се измъкваше на крака. Запътих се до него.
Черното конче скочи през навиващия се дим, с присвити очи и зяпнала уста.
Зак ме изхвърли, докато конят го блъскаше и го поваляше на земята. Аз паднах, претърколих се и се изкатерих на треперещи крака. Зак също се беше запънал, а един от кристалните артефакти на гърдите му светеше. Ръката му светна със златисто сияние, докато хвърляше заклинанието си за камшик в лицето на коня. Конят се надигна, а предните му копита изхвърчаха навън.
Не можеше да се бие с Дулахан, затова атакуваше коня на феята – но това нямаше да го защити за дълго.
Завъртях се на пета и спринтирах към Лейни.
Тя издърпа нещо от ботуша си и се изправи на крака. Осемсантиметровият кухненски нож проблесна, а пръстите ѝ стиснаха дръжката му. Извадих ножа си и натиснах спусъка. Четири инча стомана изскочиха с щракване. Зад мен конят на Дулахан изкрещя яростно, а копитата му забиха в земята.
Не изчаках Лейни да заеме поза, да заплаши, да се подготви за атака. Втурнах се, мълчалива и решителна.
Страхът разшири очите ѝ и тя посегна тромаво. Хванах китката ѝ с една ръка, а с другата забих късото си острие в горната част на бедрото ѝ. Тя изкрещя, когато кракът ѝ се подгъна. Избутах я надолу, забих коляното си в гръдната ѝ кост и избих ножа от ръката ѝ. Отхвърлих го и притиснах ножа си към ребрата ѝ.
По изкривеното ѝ лице се стичаха сълзи от агония.
– Просто ме убий вече.
– Няма да те убия. – Като държах ножа си върху нея, хванах заплетените вериги на гърдите ѝ и ги дръпнах над главата ѝ. – И не съм убила и Арла.
„Друид.“
Тежестта на гласа на Дулахан се стовари върху мен, като почти ме заби в земята.
„Кажи ми името си.“
Отблъснах се от Лейни, препънах се слабо, краката ми заплашваха да се подкосят. Със златни вериги в ръка оставих вещицата да лежи и се затичах към забуления в сенки дулахан и коня му, а Зак беше някъде отвъд тях. Не можех да видя блясъка на заклинанието на камшика му.
„Друиде, дай ми твое…“
– Знам името му!
Лудият вик на Лейни прозвуча на десет метра зад мен и стъпките ми на бягане се забавиха. Завъртях се, на половината път между нея и Дулахан.
Докато се изтласкваше на колене, в изражението ѝ се съревноваваха горчив триумф и сурова мъка.
– Този човек е Закария Ан…
Очите ѝ се разшириха, онази смесица от триумф и вина замръзна на лицето ѝ – триумф, че ще угаси живота, който се опитвах да защитя, и вина, че не е успяла да защити живота на майка си.
Тя примигна бавно. Ръката ѝ се вдигна, пръстите ѝ трепнаха около дръжката на ножа ми, забит в гърлото ѝ. Около раната шуртеше кръв. Тя се отпусна назад и седна на петите си.
Спуснах ръката си, като все още усещах как острието напуска ръката ми. Все още виждах как то проблясва, върти се от край до край в перфектна дъга, преди да удари гърлото ѝ.
Тя рухна на предната си страна, крайниците ѝ се разтрепераха. Ужасни хрипове и гаргара изпълниха иначе тихата гора.
Извърнах се от нея. Дулаханът, възседнал огромния си кон, наблюдаваше жената с невидимия си поглед. Въздухът около нас нахлуваше с бавното вдишване на съществото, сякаш то се наслаждаваше на желаното пристигане на смъртта.
Зад дългите крака на черния жребец Зак беше коленичил, притиснал ръка към главата си и с надигнати рамене. Откъснах една дълга верига от плетеницата, която бях взела от Лейни, и я смачках на топка.
Качулката на Дулахан се завъртя, докато той се фокусираше отново върху предпочитаната си жертва.
„Друид, Закария…“
Зак се скова, зовът на съществото го удари още по-силно сега, когато знаеше част от името му.
„…дай ми твоето…“
– Тук! – С вика си хвърлих огърлицата под коня. Тя се приземи върху коленете на Зак.
Пуснах още две верижки през врата си и стискайки последната, се хвърлих към стоманения отблясък на земята – ножа на Лейни. Грабнах дръжката и се затичах към Дулахан, докато увивах златната верижка около острието. Главата на коня се завъртя в моя посока.
С крака, летящи по мъхестата земя, скочих върху черния кон. Хванатите ми пръсти уловиха шепа от парцаливата тъкан, която висеше от тънкото тяло на Дулахан, и аз се изправих, докато конят се отдалечаваше.
Ръката ми се отдръпна. Замахна надолу.
Забих увития в злато нож в гърдите му. Той се заби, сякаш потъваше в твърда глина, а не в плът.
След това ноктести пръсти обхванаха гърлото ми.
При докосването на ръката на Дулахан за миг, само за миг, осъзнах колко глупава съм била да мисля, че смъртно оръжие може да навреди на това същество. Колко пълна глупост беше да мисля, че мога да оцелея при него, когато толкова много хора бяха загинали, когато дори могъщи феи бягаха от присъствието му.
Защото в мига, в който ме докосна, ме заля цялата сила на разяждащата му сила. Крайниците ми се схванаха. Сърцето ми спря – буквално спря, поддавайки се на бурята, която бушуваше в тялото и духа ми. Ледената тежест от злато около врата ми изчезна. Нищо не можеше да ме предпази от допира на съществото върху кожата ми.
Така беше умрял Джейсън. Ето защо медальонът му не го беше спасил.
„Отдай ми живота си, Сейбър Роуз Ори…“
Зак се хвърли от другата страна на Дулахан, хвана се за гривата на коня за лост и закачи златната верижка, която му бях хвърлила, на главата на съществото с качулка.
Ръката на Дулахан се насочи към него, невъзможно бързо, но не сграбчи Зак за гърлото.
Чернокожите му пръсти се впиха в гърдите на друида, изчезвайки в тялото му. Като държеше мен за гърлото, а Зак – за гърдите, Дулахан вдигна друида близо до забуленото си лице, докато вдишваше. Съкрушителният натиск на силата му се прехвърли върху друида.
„Ако не ми дадеш сърцето си, тогава ще го взема.“
В замъгленото си зрение съзрях златна линия, която проблясваше на фона на тъмната материя. Крайниците ми потрепериха. Бях слаба, но винаги съм била слаба. Бях победена – но никога не се предавах.
Хванах веригата, която Зак беше пуснал около врата на дулаха, и дръпнах. Златните звена се опънаха и за миг не се случи нищо – после веригата се плъзна.
Плъзна се като тел, която реже глина.
Плъзна се право през врата на Дулахан.
Съпротивлението на веригата изчезна и аз паднах, приземявайки се тежко по гръб, а златната верижка беше стисната в изтръпналите ми, треперещи ръце. Чу се глух звук, когато Зак се удари в земята от другата страна на коня.
Дулахан седеше на неподвижния си кон, тъмна фигура без глава. Ушите на коня бяха сплескани, огненооранжевите му очи се въртяха, краката му бяха прави и сковани.
Въздухът нахлуваше през поляната. Дулахан вдишваше.
Но той нямаше глава. Нямаше лице. Няма уста.
Той вдиша, а после изрева.
Ревящият вик ме блъсна, когато силата на съществото избухна от него в дива, неконтролируема приливна вълна. Мъглите на кръстопътя се размърдаха, полупрозрачните дървета се развълнуваха, лозите и техните цветя изсъхнаха и умряха.
От тъмното, мъгливо небе изплува тъмна фигура.
С широко разперени черни криле Лалакай се свлече надолу – красива жена с прошарена черна коса и призрачни криле на орлова форма. От ръцете ѝ се извисяваше острие от черна сила и когато срещаше безглавия Дулахан, го забиваше в гърдите на съществото.
Инерцията ѝ отхвърли Дулахан от коня му и двамата се сгромолясаха на земята. Черният кон отскочи и се втурна в галоп в мъглата.
Лалакай притисна Дулахан към земята с острието си. Черни пламъци бушуваха около двете феи – двама владетели на сенките и мрака. Тя го заби още по-дълбоко в него, а ноктестите му ръце потрепнаха и се дръпнаха към оръжието ѝ. Изумрудените ѝ очи пламнаха по-ярко, а извиващият се мрак около тях се завихри в стегнат водовъртеж, засмуквайки черния ѝ меч.
Дулахан се сви, после увисна – и увисна още повече, черните му одежди потънаха на земята, докато силата на Нощния орел поглъщаше тялото му, самата му същност. Въртящият се мрак избледня. Лалакай издърпа оръжието си от земята и се изправи, а крилете ѝ се извиха на гърба. Тъмните дрехи на Дулахан бяха празни, изтърканата тъкан се бе стоварила върху мъха.
Конникът без глава беше изчезнал.
Бавно се изтласках в седнало положение. На няколко метра от мен Зак лежеше по гръб, гърдите му се издигаха от груби вдишвания, а едната му ръка стискаше предната част на блузата, където Дулахан беше впил ръката си в него.
Ризата му не беше разкъсана. Нямаше кръв. Макар че съществото го бе задържало на земята с призрачната си хватка, то не бе повредило плътта на Зак.
Магията на феите беше ужасяваща.
Лалакай отвори ръка. Сенчестото ѝ острие избледня като тъмен дим, а фантомните ѝ криле се свиха на гърба ѝ и се стопиха в нищото. Тя се обърна, изучавайки задъхания си друид, после погледна към мен, красивото ѝ лице беше неразчетено.
С груба кашлица Зак се изпъна на лакти, после седна, сякаш беше толкова изтощен, че едва успя да направи това малко движение. Уморените му зелени очи се вдигнаха към моите. Можех да видя въпросите в погледа му – защо се бях върнала, за да го предупредя, защо се бях опитала толкова много да го спася, защо бях убила една жена, за да го защитя?
Гледах го обратно, твърде уморена, за да отговоря на неизречените му въпроси.
Особено след като нямах отговори.
Назад към част 28 Напред към част 30
