Глава 30
Двама мъже в тъмни костюми стояха на вратата и само едно нещо в тях се регистрираше: сребърните значки на полицията, които висяха от шиите им на фини верижки, а гравираните пентаграми в центровете им блестяха като намигащи очи.
Ужасът се стовари върху мен като вълна от задушаваща вода. Отново бях на петнайсет, седях в килията на участъка, а над мен се извисяваха агенти на полицията, в чиито безмилостни погледи се четеше осъждане.
Мъжете влязоха в дома ми, като по-възрастният от тях ги поведе. Беше висок, косата му беше подстригана семпло. На носа му стояха очила с телени рамки, а под мишницата му имаше папка. Партньорът му, агентът, когото Рикр беше нападнал, беше по-млад от мен, с бронзово-кафяв тен, къса мохайка и блестящ поглед.
– Сейбър Ориен? – Изиска строго по-възрастният, като вниманието му се насочи към прашката, която носех.
– Да – прошепнах, търсейки обичайното си безстрашие – но бях невъоръжена и ранена, а те бяха в моя дом, в моето пространство.
– Аз съм агент Харис. – Той направи жест към партньора си. – Това е агент Парк. Тук сме, за да…
– Ей, аз дори не заслужавам представяне?
Въпросът прозвуча зад гърба на агентите, а заедно с него трети мъж заобиколи другите двама. За разлика от тях атлетичният му метър и осемдесет висок ръст беше облечен в обикновено яке и дънки, кафявата му коса беше разрошена, а лицето му – младежко и почти наивно открито.
Сините му очи се срещнаха с моите, светли от любопитство – и под тази дружелюбна откритост се криеше остър поглед, който предупреждаваше за хитрост.
– Аз съм Кит – каза той и ми се усмихна. – Всъщност съм агент Морис, но ме наричай Кит. Аз съм…
– Не работя по този случай – изсъска агент Парк.
– …водещият следовател за наградата на Призрака. Писах ви преди няколко дни.
Този човек също беше агент от полицията? И водещ следовател?
Прониза ме нов страх. Агентът, отговарящ за наградата на Призрака, беше в дома ми – и също така същият този мошеник, когото той преследваше. Зак се криеше в банята ми, на една ръка разстояние от откриването. Щях да бъда обвинена в убийство и укриване на най-издирвания престъпник във Ванкувър.
Агент Харис прочисти гърлото си.
– Мис Ориен, тук сме, за да обсъдим смъртта на Арла Колинс, лидер на вашия завет и ваш ръководител по рехабилитация. Къде бяхте вечерта на седемнадесети юни?
– Тук – отвърнах лаконично. – Докато не отидох в дома на Арла, за да говоря с нея за моята рехабилитация.
– Там, където намери тялото на ръководителя на завета си – вмъкна се Морис, докато минаваше покрай мен в дневната ми, сключил ръце зад гърба си. – Което всички вече знаем.
– Това не е вашият случай – отново избухна агент Парк.
– Ще бъде – весело каза Морис и се завъртя с лице към другите двама агенти. – Съдебният лекар вече определи смъртта на Арла Колин като нападение от нечовешко, немитично същество. Тоест, феи. А вашият заподозрян е видял моя заподозрян в тази близост. Моят заподозрян, както може би си спомняте, е изключително могъщ друид, известен с това, че владее доста силна магия на феите.
Агент Харис вдигна очилата си на носа.
– Нямате доказателства, че Призрака е замесен в това…
– Все още не, но нямате и доказателство, че Сейбър тук може да краде сърцата на хората от гърдите им. Така че, ако нямате нищо против да побързате и да ѝ зададете всички онези излишни въпроси за това къде е била през коя нощ, бих искал да я попитам за действителния страшен митичен убиец и къде може да се намира в момента.
Старши агентът сви челюстта си. Младият му партньор се втренчи в Морис.
Тръгвайки отново с лице към мен, агент Харис извади лист хартия от папката си.
– С настоящото ви връчвам призовка да се явите на разпит в участъка във Ванкувър в рамките на седемдесет и два часа. Ще приключим разпита ви там, без никакви – той хвърли нов поглед към Морис – прекъсвания. Дотогава няма да пътувате извън района на Ванкувър.
Взех хартията, като се борех да не я смачкам в юмрука си.
– Ще се видим скоро, мис Ориен. – Агент Харис се обърна. – Тя е изцяло ваша, агент Морис.
Морис се усмихна на гърба им, докато излизаха. Той ги последва до вратата, подаде глава през прага, сякаш за да се увери, че наистина си тръгват, след което здраво затвори вратата. Обърна се, облегна се на дървото и свъси вежди.
– И така – изрече той – къде се крие?
Зъбите ми се счупиха, но преди да успея да отговоря, вратата на банята зад мен щракна. Завъртях се и стомахът ми се сви, когато Зак се появи, вече облечен с тениска. Той огледа агента в другата част на стаята.
Морис направи драматичен поклон, без да се отдръпва от вратата.
– Ти ме повика, о, подъл друиде?
Зак изхърка.
– Отне ти много време да се появиш.
– Аз съм зает човек. И нямаш представа колко неоснователни сигнали за случайни пичове с качулки трябва да сортирам всяка седмица. Не вися точно на ръба на седалката, за да ги чакам. – Той сви рамене. – Сега съм тук. Това е важното. Имаш ли нещо против да ми обясниш защо точно съм тук?
– Искам да се увериш, че тези двама идиоти са разбрали, че Лейни Колинс, дъщерята на жертвата, е имала връзка с Джейсън Брин, бивш затворник, и именно той е отключил феения убиец, отговорен за всички смъртни случаи в този район през последните две седмици.
– А. – Морис прокара ръка през косата си. – Не е ли изчезнала Лейни Колинс през последните два дни?
– Ще намерите телата ѝ и на Джейсън Брин северно от планината Бърк на кръстопътя на феите. – Зелените очи на Зак заблестяха. – За съжаление тялото на Лейни е било разкъсано от мърша. Но зъболекарските ѝ документи и вещите ѝ ще потвърдят самоличността ѝ.
Тялото ѝ е било осакатено? Откъде знаеше това? Освен ако не се беше погрижил трупът ѝ да е прекалено повреден, за да може да се определи причината за смъртта.
– Дообре – промълви Морис. – И дали насочвам разследването в тази посока, защото това се е случило в действителност, или защото искаш полицията да мисли, че се е случило?
– Всичко, което ти казах, действително се е случило и оставям на вас да попълните липсващите части.
– Колко щедро. – Морис обмисли това за миг, след което се усмихна злобно. – Не мога да се сетя за други агенти, на които бих се забавлявал повече от Харис и Вини.
Усмивката на Зак беше още по-зловеща.
– Разкарай се.
Не можех да си държа езика повече.
– Какво, по дяволите, се случва с вас двамата?
Пронизващите зелени очи и почти толкова живите сини очи се втренчиха в мен. Нито един от двамата мъже не каза нищо.
– Моля те – каза Морис след миг, отдръпвайки се от вратата – кажи ми, че си гледала „Тъмният рицар възкръсва“.
Гледах го с празен поглед и той въздъхна.
– Добре, ама просто изчакай да се явиш за призовката си до последната минута. Ще ми трябват тези седемдесет и два часа. И Зак, не се показвай, докато не приключим с това. – Той повдигна вежди. – Всъщност, не се показвай завинаги. Това ще улесни живота ми.
Зак измърмори забавно и Морис се измъкна през вратата, като я затвори тихо след себе си. В апартамента ми настъпи тишина, а аз продължавах да се взирам във вратата, като главата ми се въртеше.
Сега вече знаех защо Зак ми беше казал да изпратя онзи сигнал на горещата линия и да включа агента, който отговаря за наградата му. Знаех и как Зак беше определил, че е безопасно да се върна у дома. Призракът имаше репутацията на недосегаем, но не подозирах колко далеч е стигнал, за да се увери, че никога няма да бъде арестуван.
И благодарение на него и на домашния му агент аз също бях избегнала ареста. Засега.
– Сейбър – каза тихо Зак.
Не. Не се случва. Бях излязла от равновесие, замаяна, залитнала. Не можех да се справя с него, с предателството му и с отговорите, които ме ужасяваха. Не и точно сега.
Дръпнах вратата, която Морис току-що беше затворил, втурнах се надолу по стълбите и излязох на влажния нощен въздух. Когато заобиколих ъгъла на конюшнята, задните светлини на колата на агентите се отдалечиха по дългия път. Гледах ги, докато изчезнат, после се обърнах към фермата, чиито прозорци светеха приканващо.
Хартията изскърца и аз осъзнах, че все още държа призовката от полицията. Сгънах я и я прибрах в джоба си. Седемдесет и два часа. Достатъчно ли беше това време, за да може агент Морис да докаже, че Джейсън е извършителят, а аз съм невина?
Ръката ми се спусна към гърдите ми, където лежеше златният медальон. Джейсън и Лейни, а най-вероятно и Арла, бяха единствените хора, освен мен и Зак, които знаеха за Дулахан. И всички те бяха мъртви. Бях убила Лейни. Дулахан беше убил Джейсън и Арла.
Но Арла…
Притиснах върховете на пръстите си в гръдната кост. Джейсън можеше да даде името на Арла на Дулахан, но той беше умрял поне седмица преди нея. Защо създанието щеше да чака повече от седмица, за да отнеме живота ѝ? Лейни не би могла да го направи; тя не беше разбрала, че Дулахан е на свобода, докато не ѝ споменах за кръстопътя, и до последно беше убедена, че аз съм отговорна за смъртта на майка ѝ.
Кой друг е знаел, че Арла е замесена, дори и периферно, в появата на Дулахан?
Напявайки зловещата мелодия на баладата за Дулахан, се понесох към овощната градина, надявайки се нощният въздух и ароматът на листа и млади плодове да прочистят съзнанието ми. Дърветата се затвориха около мен, спретнати редици с широки клони, които скриваха тъмното небе.
– И душата ти Дулаханът ще поиска – изпях под носа си.
– Малка вещица.
При този мъркащ глас се обърнах рязко. Лалакай се беше облегнала на ствола на една слива, а дългата ѝ коса беше преметната през едното рамо. Изумрудените ѝ очи блестяха в тъмнината, докато ми се усмихваше.
Челюстта ми се стегна.
– Какво искаш?
Тя се отдръпна от дървото, а бедрата ѝ се поклащаха.
– Само да благодаря на вещицата, която спаси друида ми от сигурна смърт.
– Не го направих нито за теб, нито за него.
– Не? – Тя се приближи до мен, като поглаждаше косата си, опряна на рамото ѝ.
Задържах се, когато тя спря неприлично близо. Беше малко по-висока от мен и аз протегнах шия, за да се вгледам в безупречното ѝ лице.
Клепачите ѝ се спуснаха наполовина – срамежлив поглед.
– Заради себе си ли го спаси, малка вещице?
– Ами ти? – Отвърнах на удара. – Ти го изостави.
– По необходимост. – Тя отметна дългата си коса от рамото си, за да падне по гърба ѝ. – Силата на Дулахан ме караше да изпадам в ярост и ако бях изгубила контрол, може би щях да поразя собствения си любим друид.
Спомних си безразсъдната свирепост на мечешката фея и не можех да я нарека лъжкиня, особено след като се беше върнала, за да довърши Дулахан с мощна магия, която нито аз, нито Зак притежавахме.
Хладните пръсти на Лалакай докоснаха лицето ми, като ме хванаха неподготвена. Тя ме погали по бузата, а безплътните ѝ очи изпълниха погледа ми.
– Както вече казах, малка вещице – изръмжа тя гърлено – силата ти е изненадващо сладка. Удоволствие за всяка фея. Твоят спътник-обръщач има завиден късмет, че те е взел за себе си.
– Рикр не ме е взел за себе си.
– Не? Тогава съм свободна да опитам? – Ръката ѝ се уви около тила ми, а другата ѝ ръка се плъзна по талията ми, придърпвайки ме към меките си извивки. Копринените ѝ устни докоснаха ухото ми. – Мога ли да те опитам, малка вещице?
Формулира го като въпрос, но хватката ѝ ми подсказа, че отказът не е опция. Нямах оръжия и едната ми ръка беше в прашка. Тъй като нямах по-добър вариант, свих здравата си ръка в юмрук.
По горещата ми кожа се разнесе студен полъх, сякаш някой беше включил климатик.
„Предупредих те, лешояде.“
Ниското ръмжене се промъкна през съзнанието ми и Лалакай се обърна, като ме повлече със себе си.
Бял койот с лазурни очи стоеше между две дървета, а козината му беше толкова бледа, че изглеждаше синкава в тъмнината. Беше вдигнал ханша си, а устните му се бяха отдръпнали, за да покажат кътниците му. Това беше най-голямата форма, която някога бях виждала да приема Рикр.
– Ах – въздъхна Лалакай, а ноктите ѝ прободоха страните на гърлото ми, опасно близо до югуларната ми артерия. – Твоята заплаха ме изненадва, преобръщачо. Сигурно осъзнаваш, че едно жалко слабо същество като теб не може да претендира за нищо, което желая?
„Пусни я.“ – Ниският глас на Рикр се разнесе в главата ми като арктическа вълна. – „Няма да те предупреждавам отново.“
Сърцето ми се разтуптя, докато се опитвах да измисля начин да се измъкна от хватката на Лалакай, преди Рикр да предприеме драстични действия. Той не можеше да се мери с нито един от феените спътници на Зак, особено с този. Трябва ли да извикам Зак? Ще ме чуе ли?
– Толкова властен – издекламира Нощният орел. – Треперя от страх.
Муцуната на койота се изпъстри с ярост. Хладен вятър се разнесе из овощната градина.
Лалакай ме придърпа към себе си, а устата ѝ прокара пътека по бузата ми.
– Хайде сега, преобращачо. Няма да се бавя повече. Ако искаш да ме спреш, покажи силата си.
Рикр изръмжа.
– Не? – Влажният ѝ език се плъзна по ъгълчето на устата ми, но не можех да помръдна с острите ѝ нокти в гърлото ми. – Тогава ще ѝ се насладя…
Бледосинята светлина експлодира през овощната градина на вълна от минусов студ.
Взривът от ледено сияние ме отхвърли назад, заслепявайки ме. Ръката на Лалакай се изплъзна от шията ми, ноктите ѝ одраскаха кожата ми, после ме хвана за рамото и ме дръпна отново към себе си, а болката пламна в наранената ми ключица. Зрението ми се замъгли, после се проясни.
Въздухът беше искрящ.
Малки кристалчета замръзнала влага се носеха между дърветата и блестяха. Земята беше покрита с лед, който се издигаше нагоре с назъбени, стъклени шипове. Дебели фракции покриваха дърветата, ледени висулки висяха от клоните, всяко листо беше замръзнало в бяло. Въздухът беше наситен с костелив хлад, сякаш не стоях в лятна градина, а на планински връх през януари.
– Казах ти, Господарке на сенките, че ако я докоснеш още веднъж, ще разбия плътта ти на хиляди парчета.
Познавах този нисък, ясно звучащ глас. Бях го чувала в главата си всеки ден през последните седем години – макар че никога не беше капел с такава първична заплаха.
Гласът му беше безпогрешен, но съществото, което стоеше пред мен, не беше Рикр. Очите му бяха бледосини, абсолютно същите, но…
Но той стоеше по-висок от мен.
Но раменете му бяха широки, кожата му бледа и гладка, а ледено-бялата му коса висеше на дълги кичури около лицето му.
А ръката му беше протегната, пръстите му се бяха свили около гърлото на Лалакай.
Взирах се в лицето му, твърде безупречно красиво, за да е човешко. Твърде остри скули, твърде бледи пълни устни, твърде гладка челюст. Слабо светещи лазурни знаци се движеха по лявата страна на лицето му и изчезваха под елегантната, но агресивна черна забрадка, която покриваше челото му. Над главата му се издигаха къси, прави рога, които блестяха като чисто злато.
Никой човешки лик не можеше да изглежда толкова спокоен и същевременно толкова напълно смъртоносен.
В този миг, в който арктическият студ се бе спуснал над овощната градина, той бе скъсил разстоянието между нас, а екзотичните му дрехи от бяла, черна и метално златна тъкан се въртяха около него от бързото движение. Той държеше Лалакай в смъртоносна сила – но тя само се усмихваше, а древната злонамереност, която се носеше от нея, беше също толкова силна, колкото и неговата.
– Ах – изръмжа игриво тя. – Приветствам те, Господарю на зимата.
Температурата в овощната градина спадна още повече, а назъбеният лед се сгъсти.
– Маскарадът ти на слаб шейпшифтър беше много забавен. – Изумрудените ѝ очи блестяха с предизвикателство. – Но се опасявам, че ще трябва да се намеся, преди да унищожиш момичето напълно. Моят друид е доста привързан към нея.
Рикр се усмихна с нежна, убийствена усмивка.
– А аз, Господарке на сенките, ще те заровя в леден океан за това, че се осмели да сложиш лакомите си ръце върху моя друид.
Историята продължава в
ОТДАВНА ЗАБРАВЕНИЯ ЗИМЕН КРАЛ
Кодекс на гилдията: / две
