Глава 1
Покушението за убийство не беше начина, по който Пайпър обичаше да започва следобеда си.
Като стажант-консул тя имаше много отговорности. За съжаление, една от тях беше да прекратява битки между свръхголеми и свръхмускулести идиоти. Убийствени идиоти.
Виковете бяха първото нещо, което чу, когато влезе през входната врата след училище. Чудесно. Закъсняла е само с десет минути. Как можеше само за десет минути да се случи това? Вървейки бързо и едновременно с това демонстрирайки невъзмутима увереност, че ще се справи – надяваше се отстрани да изглежда така – тя се насочи към звука. Другите гости на консулството се запътиха в обратна посока, а по лицата им се четеше различна степен на раздразнение, докато разчистваха сцената. Ако само можеше да остави двамата задници да се бият сами, но щеше да си има неприятности, ако някой умре – дори и да беше по глупава вина на жертвата.
В долната част на стълбището тя прецени мястото на инцидента. Двамата бойци стояха в центъра на медийната зала. Костеливият глас на единия я беше предупредил да очаква едър човек, но метър и деведесет татуирани мускули, бръсната глава и малки злобни очи, които изпълваха половината стая, надминаха въображението ѝ.
Противникът му обаче беше пълна изненада: ако беше по-висок от метър и петдесетте на Пайпър, тя щеше да си изяде ботушите. А това щеше да е гадно, защото тя обичаше ботушите си. Те имаха стоманени бомбета и стоманени подбедрици, още по-добри, за да рита задници с тях.
– Къде – поиска дребосъкът, като гласът му се засили във високите тонове на притеснението, – къде е той?
Пайпър се втурна със спринт през стаята. Шримпи не приличаше точно на боен тип, с изчистена външност и скромна жилетка с пуловер върху поло ризата си. Кой носеше жилетки? Той щеше да бъде смазан.
Гигантор изсумтя като павиан – страшен павиан – и се усмихна на Шримпи.
– Не знам за какво говориш, Етер. Къде е кой?
Ръцете на Етер се свиха в юмруци .
– Хей! – Изкрещя Пайпър.
Очите на Етер се насочиха към нея. Черни като смола ириси я загледаха. Тя срещна блясъка му и сърцето ѝ подскочи в гърдите. Тя натисна спирачките. Занасяйки се, без грам грация, тя промени траекторията си, за да се блъсне в страната на Гигантор. По-добре да ядоса Гигантор, отколкото Етер. Гигантор нямаше представа с какво си играе.
Тя отскочи от стената от мускули, едва предизвиквайки хъркане от страна на Гигантор, и запази равновесие. Придърпа ризата си обратно надолу, за да запази подобие на достойнство, и пристъпи встрани, за да постави малко по-малко самоубийствено разстояние между нея и бойците .
– Господа – каза тя твърдо, но спокойно и се надяваше, че галопиращия ѝ сърдечен ритъм няма да я издаде. – Нека сега бъдем цивилизовани. Какъв е проблемът тук?
Изражението на Етер не се промени от каменен гняв, но устните на Гигантор се свиха в присмех, докато я гледаше от главата до петите. Така че може би тесните ѝ, тъмни дънки с разкъсани колене и черната ѝ блуза с дантела отпред не бяха достатъчно професионални за стажант-консул. Или може би дългата ѝ до раменете коса, оцветена в черно и червено, не беше достатъчно гладка и руса за него. Жалко за него, че консулите нямаха дрескод. Тя можеше да го изхвърли на тротоара, без значение с какво е облечена – поне теоретично.
Тя се обърна към Етер.
– Можеш ли да ми кажеш какъв е проблемът? Нека да се разберем, добре?
Той разпери стиснатите си ръце.
– Не мога да намеря Шишу. Той знае къде е Шишу.
Тя сдържа облекчената си въздишка. Ако поговореха с нея, може би щеше да успее да разреши проблема, без никой да умре. Тя погледна към Гигантор.
– Кой е Шишу?
Човекът-гора отново се усмихна.
– Жаба.
Устата ѝ се отвори. Тя я затвори.
– Извинявай?
– Домашният любимец на Етер – жабчето. Симпатична малка жаба.
Пайпър се обърна към Етер, като едва успяваше да запази неутрално изражение.
– Ти имаш… домашен любимец жаба?
Етер кимна отривисто, а абаносовият му поглед се спря на Гигантор. Пайпър тихо прочисти гърлото си. Ако Етер беше това, което си мислеше, че е, той можеше да разкъса Гигантор на парчета с усилие, равностойно на това да обелиш портокал. Той беше чист гадняр, скрит зад жилетка с пуловер, и си изпускаше нервите заради домашна жаба? Тя отново прочисти гърлото си и се обърна обратно към по-големия, идиот-размирник, от двамата.
– А знаеш ли къде е жабата Шишу?
Гигантор кимна, проблясвайки със зъби към Етер.
Тя изчака миг и попита.
– Къде?
Още една усмивка. Той потупа стомаха си.
Пайпър примигна. Тя погледна към Етер, който я гледаше със също толкова празно изражение. И двамата погледнаха към Гигантор.
– Извинявай? – Попита тя несигурно .
– Жабата беше досадна. Рибит рибит. Не искаше да спре. Затова закусих преди вечеря.
– Ти… ти си изял жабата му?
– Не съм нарушил никакви правила. Нямаше кръвопролитие. – Той се усмихна. – Погълнах я цялата. Извиваше се по целия път надолу.
– Ти, Етер, не!
Етер се хвърли към Гигантор. Пайпър вдигна крак и заби коляното си в корема му. Той изохка, докато се преобръщаше назад. Гърбът му се удари в пода – и той отново се вдигна нагоре. От гърлото му се изтръгна животинско ръмжене, докато падаше в хищно приклякане, а погледът му се впиваше в нея.
Тя замръзна на място.
– Етер, нека останем…
Етер я прескочи. Тя се хвана за китките му, когато тежестта му я запрати надолу. Някъде над нея Гигантор ревеше от смях. Тя се сви на кълбо, подложи краката си под Етер, когато се удариха в пода, и го катапултира над главата си. Тя се претърколи на крака, но той някак си вече се беше изправил. Юмрукът му обхвана шепа от косата ѝ и в следващия миг тя полетя във въздуха. Удари се в масичката за кафе и краката ѝ я предадоха, изхвърляйки я на пода.
Тя се претърколи, докато Етер се обърна обратно към Гигантор, с убийство, изписано във всяка линия на тялото му. Смехът на Гигантор внезапно секна и мускулите му изпъкнаха, докато се подготвяше да се защити .
– Спри! – Изкрещя Пайпър.
И двамата бойци застинаха. Тя спря на половината път да се изправи на краката си, предпазлива от реакцията им. Кръвожадните берсерки обикновено не замръзваха при нейна команда. Етер и Гигантор се изправиха от агресивните си пози и се съсредоточиха в другия край на стаята. Пайпър проследи погледите им и усети как кръвта ѝ се смразява.
На вратата стоеше новодошъл, забулен в сенки. Към него се лепна заплаха, която говореше по-ясно от тъмните дрехи и кожените акценти в облеклото му. Тя не можа да различи лицето му, но усети докосването на погледа му, докато разглеждаше сцената.
– Какво правиш, Етер?
Пайпър потръпна, когато гласът му се плъзна през нея като гореща коприна, триейки се в костите ѝ.
Етер прочисти гърлото си. Очите му вече не бяха черни, а бледосини и широки.
– Аш – промълви той. – Озар изяде Шишу и аз…
– И това е твоя собствена проклета вина. Не нарушавай правилата, защото не си защитил своите. Без кръвопролития.
Етер се сви, без да смее да спори. Вниманието на Аш се насочи към Озар.
– Ти напускаш консулството тази вечер.
Озар примигна.
– Какво? Не, аз…
– Заминаваш. Тази вечер.
Озар сви рамене.
– Да… веднага.
Аш постоя на вратата още един миг. Пайпър не откъсваше поглед от пода, когато погледът му отново я прониза. Ако вдигнеше поглед, той щеше да види яростта ѝ и това щеше да е лошо. Проклет да е. Това беше нейна работа, не негова. Беше предотвратил убийство само с присъствието си, когато тя не беше полезна ни най-малко .
Едва когато Озар изпусна гигантска въздишка, Пайпър се осмели да погледне. Аш беше изчезнал. Озар и Етер си размениха погледи, изпълнени с кинжали, и се отдалечиха в противоположни посоки. Останала сама в стаята, Пайпър пристъпи към сплесканата масичка за кафе и огледа щетите. Като стажант-консул нейната работа беше да прилага правилата на консулството. Едно от тези правила беше да не се лее кръв. Никакъв бой. Да не се убиват други гости. Тя трябваше да предотвратява битките и да посредничи в споровете, преди да са излезли извън контрол.
Падайки на близкия диван, тя се обърна от доказателствата за провала си. Стаята беше обзаведена с всички възможни луксозни и безценни технологии, всичко това за удобство и улеснение на гостите на Консулството: телевизори с плосък екран, кожени мебели и системи за игри, които не бяха произвеждани от десетилетия. Какво направиха с тях? Разбиха ги в глупави битки .
Тя вдигна ръката си и докосна с два пръста лакътя си. Те се изцапаха с кръв там, където ръбът на масичката за кафе я беше одраскал. Никакво кръвопролитие.
Баща ѝ щеше да се разсърди.
***
Пайпър се облегна назад на стола си и сгъна ръце – всичко, за да не се сгромоляса. От другата страна на широкото махагоново бюро баща ѝ не промени изражението на лицето си – тоест, не се намръщи. Той винаги се мръщеше, особено когато тя беше в кабинета му. Вероятно защото винаги имаше проблеми, когато беше там.
Лампата на бюрото осветяваше половината му лице с жълта светлина и проблясваше от бръснатия му скалп, оставяйки другата половина на главата му затъмнена от сенки. Той опъна пръсти над бюрото.
– Кажи ми какво правим тук, Пиперел.
Тя помръдна. Само непознатите я наричаха Пиперел.
– В консулството ли, искаш да кажеш?
Той кимна.
Тя се поколеба. Знаеше отговора, но простотата на запитването подсказваше, че става дума за хитър въпрос.
– Основната ни функция е като посолство за гостуващата и емигриралата общност от демони. Второстепенните ни функции включват да действаме като общежитие и убежище за демони, които се намират в затруднено положение или се нуждаят от защита…
– Защита от какво? – Прекъсна я той.
– Хора. Други демони. От всичко, наистина.
– Други демони – повтори той. Тя се сви малко на мястото си. – И това включва нападение от други гости, докато са в консулството?
– Да – промълви тя, без да може да поддържа контакт с очите.
Някой ден би искала да проведе истински личен разговор с баща си. Но той не се занимаваше с лични разговори. Той се занимаваше само с бизнес. Куин Мадокс Грифитс можеше да е главен консул, върховния авторитет, отговарящ за триста консулства из целия континент, и опитен воин с обикновени и магически оръжия, но „възпитанието“ влизаше в списъка на уменията му някъде под невъоръжения смъртоносен бой и над подреждането на цветя. Не толкова далеч от тях.
Той почука с един пръст по бюрото.
– Като консули какво правим, Пиперел?
– Ние… поддържаме мира между демони и хора, както и между демони и други демони. – Това беше прост начин да се обобщи една сложна роля. Консулите бяха не само миротворци – те бяха също така преговарящи, посредници, съдии и изпълнители.
– Разкажи ми как опази мира днес, Пиперел.
Тя отдръпна рамене назад и повдигна брадичката си.
– Когато разбрах за ескалираща словесна престрелка, се приближих до замесените гости…
– Как изобщо се стигна до ескалация на ситуацията? Защо не се намеси веднага?
– Малко закъснях да се прибера от училище и… – Тя се отдръпна под тежестта на неодобрението му. Не беше нейна вината, че класа е закъснял. Марсело, консулът на дневна смяна, никога не чакаше и минута след четири часа. Тя прочисти гърлото си. – Обърнах се към замесените гости и инициирах обсъждане на обсъжданите въпроси.
– Оценката ти на ситуацията отбеляза ли липсата на емоционална стабилност на Етер?
Тя се пребори с желанието да се свие отново.
– Да.
– И все пак реши, че приятелската дискусия е най-добрия начин на действие, вместо да разделиш агресивните страни, преди да се стигне до физическа разправа?
Тя не можеше да се сдържи. Тя повяхна на стола си.
– Не мислех, че това ще е нещо толкова деликатно.
– Ето защо трябваше да извикаш консула. На чираците е позволено да се намесват само при словесни пререкания.
– Когато пристигнах там, беше само вербално.
Измина дълъг момент на мълчание, по-обвинително от изкрещените думи. Тя прехапа езика си. Начин да изтъкне собствения си неуспех да разсее виковете.
Баща ѝ се облегна назад.
– Основната ни цел като посолство не е да защитаваме демоните един от друг. Нашата цел е да защитаваме човешката общност, като регулираме и контролираме демоните. Ако не можем да контролираме демоните, ние преставаме да бъдем полезни и ще загубим подкрепата – и финансирането – на правителството. Без тяхната подкрепа ние нямаме власт.
Тя не каза нищо, защото вече знаеше това.
– Кой спря битката, която не успя да предотвратиш?
Тя сдъвка устните си.
– Друг демон, но те често се охраняват сами. Това е една от причините…
– Един демон е поел контрола. И то не какъв да е демон, а един от демоните, от които съществуваме, за да защитаваме общността. Виждаш ли проблема тук, Пиперел?
Тя кимна. Цялата система на Консулството беше доста безполезна, ако опасни демони контролираха други демони.
Куин я наблюдаваше в продължение на дълга минута.
– Не можем да си позволим никакви грешки точно сега. Посланиците на демоните ще пристигнат тази вечер. – Той извади папка с документи пред себе си и я разгърна. – Нямаш ли урок с чичо си?
Тя стисна зъби. Часът ѝ беше чак след петнайсет минути, което той знаеше отлично. Тя се изправи, разпознавайки освобождаването си.
– Да, отивам.
– Не допускай повече грешки, Пиперел. Повече от всеки друг чирак, ти не можеш да се бориш с демони. Трябва да предотвратяваш физически сблъсъци – всеки път. Или се научи как, или се откажи от чиракуването си.
Цялото ѝ тяло изстина.
– Но…
Той вдигна поглед.
– Ако не можеш да предотвратиш подобни инциденти, не можеш да бъдеш консул. Това е прост факт.
Тя стисна облегалката на стола, докато ръцете я заболяха, но на езика ѝ не се образуваха думи .
Куин се върна към документите си.
– Върви, преди да си закъсняла за урока.
Тя тръгна сковано към вратата и се отпусна навън. В коридора тя притисна двете си ръце към стената и наведе глава, борейки се с вълната на паниката, която се надигаше в гърдите ѝ. Да изгуби чиракуването си? Това не можеше да се случи. Тя не би позволила това.
Тя тръгна към задния край на имението през зали, облицовани с тъмен орех и украсени с маслени картини. Консулството, защото беше консулство, трябваше да задава стандарта за лукс, особено след като никъде другаде не беше останала много култура. И трите етажа, включително и мазето, бяха богато украсени. На двата горни етажа имаше осемнайсет стаи, а в мазето – още десетина стаи за гости в хотелски стил. Само на основното ниво имаше две всекидневни, изискана кухня, офиси, салони, зали за срещи, библиотека, зала за спаринг, лазарет и др. Разкошен кът за сядане и рецепция изпълваха мраморното фоайе в предната част на къщата – място, което ѝ беше твърде познато. Като чирак тя прекарваше твърде много време на рецепцията.
Горният етаж ѝ беше любим. Като жилище на служителите на консула, той беше убежище за живеещите там консули и техните семейства – не се допускаха демони. В нейното консулство живееха само тя, баща ѝ и чичо ѝ. Другите половин дузина консули, които работеха там, живееха достатъчно близо, за да пътуват.
Топлото сияние от вградените под шкафовете лампи осветяваше кухнята, когато тя влезе. Около дългата маса за хранене и огромния квадратен остров се носеха сенки. Някъде в пещерния килер я чакаше лепкав шоколадов лек за тревогата ѝ – само че вратата на килера вече висеше полуотворена, зейнала като отворена паст.
Тя спря, взирайки се в сенките. Последното нещо, което искаше точно сега, беше компания. Мръщейки се, тя заобиколи острова и посегна да отвори вратата докрай.
Топлите ръце кацнаха на кръста ѝ и тя се задави от изненада.
Ръцете се плъзнаха надолу, за да се увият по бедрата ѝ и да я придърпат назад към твърдото тяло. Горещ дъх обля ухото ѝ.
– Здравей, красавице – промърмори мъжки глас.
Пайпър отхвърли лакът назад с достатъчна сила, за да счупи ребро. Нападателят се измъкна, сякаш се движеше на забавен каданс, а пръстите му преминаха по гърба ѝ, докато се оттегляше. Тя се завъртя с юмруци, готови за удар.
Младият мъж с блуждаещи ръце небрежно се измъкна от обсега и се подпря с лакът на плота. Ако сексапилът беше художник, той беше неговият шедьовър. Златистокафявата кожа покриваше мускулите и се преливаше върху острите плоскости на скулите му. Косата му беше невъзможно платинено руса, много по-светла от кожата му, веждите му – тъмни, а миглите му – по-гъсти, отколкото би трябвало да има всеки мъж. Те обрамчваха очите с екзотичен кехлибарен оттенък като тъмна патина, нанесена върху древно злато.
Пайпър му хвърли най-отвратителния си поглед.
– Лире, не можеш ли някога да си държиш ръцете настрана?
– Не – отвърна той с интензивния си дълбок глас. В изражението му нямаше извинение, а само усмихнато забавление от нейния дискомфорт. – Просто си толкова лесна. – Клепачите му се спуснаха. – И аз също.
Тя се изправи от агресивната си позиция и го огледа обидно, като се вгледа в невъзможния му стил на метросексуален, кръстосан с намек за готик. Той се справяше и го правеше добре. Широките кожени маншети с метални шипове не би трябвало да изглеждат добре до елегантната му сива риза с навити до лактите ръкави. Верижката, която се простираше от бедрото до джоба, наистина не подхождаше на дизайнерските му дънки, но беше така. По дяволите, човекът знаеше какво прави. Чист, сигурен и очарователен, но с онзи толкова секси привкус на лошо момче – точно такъв, какъвто би се харесал на почти всяко момиче. А това тяло, съчетано с това лице? Много малко жени отказваха на Лире.
Изненадващо, но той не изглеждаше обиден, че тя е една от тези няколко. От друга страна, той никога не пропускаше възможност да се похвали с наличността си.
– Можеш ли да си намериш друга, която да тормозиш? – Изръмжа тя. – Не съм в настроение точно сега.
Устата му се изкриви.
– Винаги съм в настроение.
Преди тя да успее да измисли реплика, втората половина от отбора на мечтите се измъкна от килера с кутия крекери в ръка. Гърбът на Пайпър се скова.
Аш едва ѝ хвърли поглед, докато прекосяваше кухнята към хладилника. Тъй като нямаше за цел да плаши двама кръвожадни демони, аурата на заплаха, която носеше, беше приглушена, но все пак неоспорима. За разлика от Лире той нямаше онази култивирана привлекателност от типа „малко съм лош, но можеш да ми се довериш“. Аш беше изцяло лош. Облечен в черно от главата до петите, част от него кожена. Косата му беше дори по-невъзможна от тази на Лире – виненочервена, толкова тъмна, че беше почти черна. Беше достатъчно дълга, за да виси в очите му, а лявата ѝ страна беше сплетена покрай главата му с вплетена кървавочервена копринена ивица. Свободният край висеше до рамото му – единственият цвят в целия му ансамбъл. Дори очите му бяха хладни, сиви като буреносни облаци.
Тя издиша с малко прекалено голяма сила.
– Аш – поздрави го тя. Искаше да е учтива, но излезе плоско и гневно.
Бавният му, остър поглед се обърна. Тя замръзна, едва се осмеляваше да диша, защото той сякаш се взираше право в нея, разглобяваше я парче по парче, сякаш знаеше всяка нейна тайна. Тя потръпна, чувствайки се по-насилена от погледа му, отколкото от докосването на Лире.
Тогава той пъхна в устата си бисквита и опасния момент се разпадна. Тя затаи дъх, когато той кимна така непринудено в отговор на поздрава, сякаш не се беше намесил в делата ѝ и не я беше накарал да изглежда като некомпетентен идиот преди по-малко от час.
Ръката на Лире се плъзна около кръста ѝ, докато той се възползваше от разсейването ѝ. Пръстите му се плъзнаха внушително по страната ѝ.
– Би ли си махнал ръцете? – Тя се отдръпна и се загледа, докато той се засмя и отново се облегна на плота. – Току-що имах сериозни неприятности и ми се иска да имам повод да ударя нещо меко и посиняло.
Веждите му се повдигнаха.
– Това с жабата не се хареса на началника, нали?
Раменете ѝ се свиха.
– Знаеш ли?
– Всички знаят. – Той сви рамене. – Това не е толкова важно. Етер е емоционален глупак. Мощен, но глупак.
– Баща ми смята, че това е голяма работа. – Тя се почеса по лицето и се опита да не хленчи. – Защо Етер изобщо има домашен любимец – жаба?
– Той самият е доста амфибиен, знаеш ли. Той ще се справи с това. Тази жаба беше адски досадна. – Той се плъзна малко по-близо. – Но ако имаш нужда от утеха, кажи ми.
Тя отблъсна ръката му, преди да успее да я достигне.
– Престани да се заиграваш, Лире. Аз съм в сериозна беда, не разбираш ли?
– Още не съм имал възможност да се облажа – оплака се той. – Какво толкова има в една жаба?
В отговор тя хвърли студен поглед към Аш. Все още хрупайки крекери, той отвори хладилника, за да обмисли съдържанието му. Тя се намръщи на гърба му, след което се промъкна покрай Лире в килера. Взе един шоколад от огромната купчина на най-горния рафт и се върна на острова.
– И така? – Притисна я Лире. – Каква е голямата работа?
– Просто е толкова лошо време – промълви тя, докато разкъсваше опаковката. – Би било сериозно лошо за консулите да изглеждат безсилни днес. – Тя отхапа огромна хапка, като почти изстена, когато шоколадът се разтопи на езика ѝ.
Лире я наблюдаваше как яде шоколада с малко по-голяма интензивност, отколкото обикновено.
– И какво е специалното в днешния ден?
Аш отново се появи от хладилника с кутийка сода в ръка. Това не беше честно. Дори и с кутия розова сода и крекери, той все още беше страшен.
– Значи е тази вечер? – Попита той. – Ще го изнесат от консулството преди сутринта?
Главата ѝ се подръпна от изненада. Той срещна погледа ѝ, безизразен.
– Какво ще преместват? – Попита Лире.
Тя се бореше да не се свие под погледа на Аш. Откъде знаеше той? Разбира се, човекът имаше репутацията на посветен в почти всяка тайна, но само шепа хора знаеха, че класифицираният обект, същият, който се обсъждаше на поверителната среща тази вечер, е скрит в самото консулство. Посланиците, които щяха да пристигнат след няколко часа, дори не знаеха, че обекта на спора е в страната, камо ли в имението.
Тя почти каза, че не е в правото си да го обсъжда.
– Не знам – отговори тя вместо това, следвайки смътния инстинкт, че той ще го изтръгне насила от нея, ако знае, че тя знае.
Очите му се стесниха за миг. Подозираше, че тя лъже, но не каза нищо. Просто изяде още един крекер.
– Аз… трябва да отида на урока си. – Докато излизаше от стаята, тя погледна назад. Аш стоеше до ъгъла и се взираше в нищото. Преглъщайки тежко, тя се зачуди какви ли други тайни е разкрил по някакъв начин, защото тя имаше няколко, които не искаше никой да знае.
Назад към част 1 Напред към част 3
