Глава 9
Застанала на ръба на долината, Еми се взираше в гледката пред себе си.
Чист, непокътнат сняг се спускаше по склона към мястото, което през лятото вероятно е било тучна ливада. Ранното утринно слънце огряваше снега, като го правеше ослепително бял. Тъмни дървета, покрити със сняг, покриваха страните на планините, които се издигаха до бели върхове. Ярко синьото небе заслепяваше очите ѝ, докато гледаше гледката.
Само като си помисли, че само преди час се е намирала на стотици километри в Шион. Студеният планински въздух имаше болезнена хапка, но слънцето огря лицето ѝ с топлина и тя реши да изчака още малко, за да потърси в чантата си палтото, което ѝ беше обещала Нанако.
След като двамата с Широ се присъединиха към Юмей извън територията на светилището, Тенгу не губи време да ги пренесе в района на Сумире с един-единствен, впечатляващ скок на магията. Макар да очакваше Юмей да ги телепортира с уникалната си способност, не очакваше, че след това той ще се срине, все още във формата на гарван.
На Юмей му отне половин час да се възстанови достатъчно, за да излети отново и да се плъзне над планините в търсене на светилището на Изанами. Чудеше се колко ли време ще му отнеме да го открие сред ширналите се върхове и долини. Въпреки че се намираха в правилния район, имаше много планини за претърсване, а тя не беше помислила да вземе карта. Може би Юмей щеше да попита местните йокаи за посоката.
Тя стисна устни. Като се има предвид съпротивата на средностатистическия човешки мъж да пита за посоката, тя по-скоро се съмняваше, че един толкова горд йокай като Тенгу ще се принизи до това.
Снегът заскърца под приближаващите се стъпки и тя погледна през рамо, когато Широ се присъедини към нея.
– Докато Юмей намери това светилище, ще трябва да лагеруваме – каза той. – Но наоколо няма истински подслон.
Тя духна върху ръцете си, за да ги стопли, и дъхът ѝ замръзна във въздуха.
– Жалко, че не е довел някоя от враните си да му помогне.
– Карасуто му трудно би пропътувало толкова далеч, но съм сигурен, че скоро ще доведе ново ято под своя власт. Те няма да са толкова силни, но ще могат да ни помогнат в търсенето.
Тя погледна назад към разбъркания сняг, където Юмей беше паднал. Никога не го беше виждала толкова отслабнал.
– Той ще се оправи, нали?
– Притесняваш ли се за Тенгу сега, малка мико? – Той отметна малко сняг от рамото си. – Не се тревожи за него. Беше голямо разстояние да скочиш с двама пътници, но той ще се възстанови бързо.
– Как го прави? Да се телепортира така?
– Сред йокаите той има изключително силна връзка с Цучи – обясни той, визирайки духовното царство на йокаите. – Цучи не е трайно свързан с този свят. С изключение на някои опорни точки – като дома на Юмей – той се променя и движи като прилив и отлив. Когато Юмей иска да пътува бързо, Цучи се огъва вместо него, като го премества на друго място в земното царство.
Тя примигна, опитвайки се да обхване идеята. Нищо чудно, че точността не беше идеална.
Широ погледна през долината.
– Ще отида да потърся по-добър подслон. Искаш ли да почакаш тук?
Тя кимна и обърна лице към слънцето.
– Тук е топло.
– Няма да съм далеч.
Тя го наблюдаваше как изчезва в гъстата гора зад нея, преди отново да се обърне към долината. Свали чантата си от рамото и я постави в снега, а върху нея сложи лъка и колчана си. Пръстите ѝ докоснаха гладкото дърво на лъка. Беше просто, но елегантно оръжие. Дали принадлежеше на Кацуо, или той го беше взел от запасите на сохеите?
Приклекнала на петите си, тя потърка ръце, за да се стопли, и се загледа безучастно в искрящия сняг в долината. Никога досега не беше била толкова далеч на север.
Тревогата трепна в гърдите ѝ, докато се чудеше какво ще се случи, когато намерят светилището. Ще трябва ли да разпитват служителите на светилището? Дали Юмей отново щеше да заплаши, че ще убие невинни хора? Не искаше да допусне подобно нещо, но не беше сигурна, че имат голям избор. Не разполагаха с време да убеждават учтиво хората да разкрият това, което знаят.
Що се отнася до това каква би могла да бъде тази информация, тя дори не можеше да започне да гадае. Изанами пращаше хората тук да умрат – за кръвна магия, както подозираше Широ, или за нещо друго? Предположи, че е, за да подхранва магия, достатъчно силна, за да държи Куницуками в затвор, но ако е с друга цел, тогава отново нямаха никаква следа за местонахождението на Куницуками.
Времето изтичаше. До слънцестоенето оставаха само тридесет и два дни. Как щяха да намерят четирите Куницуками и да разкрият заговора, който Изанами бе замислила за по-малко от пет седмици? Тя вече се притесняваше колко време ще отнеме тази единствена задача – да намери светилището, да убеди слугите да ѝ кажат какво знаят, да проследи къде са отишли изчезналите хора. Дали ще загубят дни или седмици тук, без да стигнат до нищо?
Клепачите ѝ се спуснаха, умората я завладя. Беше пропуснала цяла нощ сън и не знаеше кога ще може да си почине отново. Широ може и да търсеше закътан лагер, но тя не можеше да си представи как ще спи в снега – не и ако планираше да се събуди отново. Времето тук беше значително по-студено, отколкото в Шион. Зимата не само беше пристигнала в тези планини, но и се беше настанила над земята.
Докато стотици тревоги се надпреварваха в главата ѝ, тихи звуци нахлуха в мислите ѝ. Главата ѝ се надигна, но в долината пред нея нищо не помръдна. Въздухът беше неподвижен, приятното спокойствие на зората все още владееше вятъра.
След миг тишина тя отново го чу – странен, висок шепот. После ясно се чу писклив, детски смях.
Тялото ѝ изтръпна от ужас. Йокай? Но не, Широ не би я оставил сама, ако наблизо имаше йокаи. Да не би да е човек? Може би тези планини не бяха толкова отдалечени, колкото предполагаше. Предпазливо тя се изправи и направи няколко колебливи крачки покрай дърветата в посока на звуците.
Шепотът продължаваше – бълбукане на високи гласове, които говореха с нещо, което звучеше като вълнение. Еми се промъкна към звука, като оглеждаше дърветата и снега за движение.
– Така не се прави!
Думите прозвучаха ясно сред шепота. Еми отново замръзна. Гласовете звучаха толкова близо, но само дърветата и един камък, висок едва два метра, прекъсваха покривката от недокоснат сняг.
– Не, Май, не така. Правиш всичко погрешно.
Когато пискливият глас се извиси над останалите за втори път, звучейки толкова близо, Еми осъзна, че няма как да говори човек – наблизо нямаше никой – което означаваше, че трябва да чува йокай. Тя погледна назад към лъка и стрелите си, които седяха безполезно върху раницата ѝ на двайсетина метра от нея.
– Ще ти покажа – провикна се гласът.
Преди Еми да успее да се оттегли, нещо изскочи иззад камъка и се приземи върху него. Второ нещо скочи след него и се вкопчи в първото. Съществата бяха високи само метър и половина, с неясно човекоподобни тела и диви кичури червена коса на прекалено големите си глави.
Второто сграбчи дебелото клонче, което държеше първото. По средата на движението големите му яркозелени очи се насочиха към Еми. То се вцепени. Този с пръчката триумфално вдигна наградата си, преди също да я забележи.
И двамата йокаи замръзнаха с очевиден шок на странните си кръгли лица.
– Това е човек – прошепна единият от тях.
– Какво прави човек тук?
– Не знам.
– Мисля, че ни вижда.
– Хората не ни виждат.
– Но то гледа точно към нас.
– Какво да правим?
Двамата йокаи я гледаха безмълвно, а тя им отвръщаше, също толкова изгубила представа какво да прави, колкото и те.
– Може би, ако не мърдаме – прошепна онзи с клонката, – то ще си отиде.
– Ами ако не стане?
Осъзнаваха ли, че тя ги чува? Тя примигна неколкократно, събирайки разсъдъка си, докато изучаваше малките същества. Главите им, наподобяващи бобчета, бяха твърде големи за телата им, а неподдържаната им коса само подчертаваше несъразмерните размери. От пурпурните им кичури стърчаха листа и клонки, а бледите им тела бяха облечени в зелени листа, които не би трябвало да съществуват толкова късно през годината.
Тя предпазливо се наведе в поклон.
– Извинявам се, че ви безпокоя.
– Човекът говори с нас.
– То се поклони. Това е много учтиво.
– Трябва ли да отговорим?
– Трябва да говориш с него.
– Не, ти го направи.
– Добре. – Онзи с клонката прочисти гърлото си и възкликна властно: – Човек! Ти си навлязъл в нашата територия!
Тя се изправи от изненада.
– О, това беше добре направено – каза вторият.
– Благодаря. – То размаха клончето си. – Човек! Ти си виновен, че си влязъл в нашата земя. Какво ще кажеш в своя защита?
– Хм. – Тя погледна между тях. – Не знаех, че това е ваша територия. Едва пристигнах.
– Невежеството не е оправдание! Трябва да бъдеш наказана!
– Наказана? – Повтори тя нервно. Йокаят изглеждаше безобиден, но това не означаваше нищо.
– Мисля, че се страхува – прошепна вторият. – Добра работа.
Притежателят на клонките се усмихна триумфално.
– Трябва да се подчиниш на определеното ти покаяние, иначе ще те накараме да си платиш.
Погледът ѝ обходи долината за някаква следа от Широ.
– Е, какво наказание?
Йокаят примигна с огромните си очи и се наведе към спътника си.
– Какво е наказанието?
– Не знам. Това беше твоя идея.
– Но и аз не знам.
– Ех. – Съществото посочи клонката в ръката на своя събрат. – Това е човек. Накарай го да ни покаже как.
– Но аз знам как!
– Не, не знаеш.
– Видях ги как го правят.
– Просто кажи на човека да ни научи!
Йокаят изсумтя и насочи клонката си към нея.
– Човек! Ще ни научиш на нещо човешко в замяна на престъплението си.
– Човешко… нещо?
– Да. – То удари клонката в малката си ръка като бейзболна бухалка. – Виждали сме хората, които се спускат по планините на пръчки, и искаме да се научим как.
Думите на йокаите потънаха в съзнанието ѝ за няколко мига. Хора, които се плъзгат по планини на пръчки?
– Имате предвид… каране на ски?
– О, хм. – То погледна към спътника си. – Да! Ски! Научи ни!
Ишида беше споменал, че в този район има ски курорти. Дали тези йокаи са видели хора да карат ски и са решили, че искат да опитат сами? Свръхреалността на момента забави мислите ѝ и тя се зачуди дали не сънува.
– Откажи и ще те накажем, човече! – Заплашиха пискливо йокаите.
Тя въздъхна и пожела Широ да побърза да се върне. Той щеше да знае как да се справи с тези йокаи.
– Не можеш да се спуснеш от планината без ски.
– Имаме пръчки. – То вдигна клонката си.
– Ските са плоски пръчки с гладко дъно. Това ги прави хлъзгави, за да могат да се плъзгат по снега.
– Вие отказвате да ни научите! Ние ще ви накараме да съжалявате!
Мръщейки се, тя погледна към склона на долината и обратно към малкия, ядосан йокай, който размахваше клонче. Изглеждаше, че придобива все по-голяма увереност. Може би щеше да успее да ги изплаши? Ако пък те имаха някаква магия, тя бързо можеше да се окаже над главата си.
– Не мога да те науча да караш ски – каза тя, – но вместо това мога да те науча да се пързаляш с шейни. Това е много по-забавно.
– Шей… ни… ? Какво е това?
– Това също е човешка игра, при която се спускаме по планините – каза тя тържествено.
Двамата йокаи наведеха глави един към друг, шепнейки си. Притежателят на клони се изправи.
– Приемаме! Научи ни на тази игра „шей-ни“.
– Първо ще ви трябва голямо, плоско парче дърво. – Тя протегна ръце, за да покаже колко е голямо.
– Хм. – Йокаят потупа замислено брадичката си с клончето. – А, знам!
То скочи от камъка и спринтира към най-близкото дърво. Скочи и се заби с главата напред в дървото, изчезвайки.
– Ах. Ем. – Останалият йокай разтревожено въртеше ръце и я гледаше. Докато чакаше, още две червенокоси глави предпазливо се измъкнаха иззад камъка. Еми потисна изсумтяване. Значи те бяха четирима, а не двама. Прекрасно.
В миг на движение йокаят отново изскочи от дървото. В ръцете си носеше гигантско парче кора, което превъзхождаше дребното му тяло. То скочи върху камъка и хвърли кората в снега пред нея.
– Достатъчно ли е това, човече?
Тя вдигна парчето, доста впечатлена, че дребното същество може да носи парче кора с размери два на три метра. Беше по-силно, отколкото изглеждаше.
– Мисля, че да.
Приклекнала в снега, тя започна да издърпва най-грубите парчета от кората. Йокаят се приближи, а тримата му спътници запълзяха след него.
– Какво правиш?
– Трябва да е гладка, за да може да се плъзга – обясни тя, докато откъсваше друго парче кора.
– Гладка? – Йокаят се протегна и сложи ръка върху кората. Дървото се затопли под ръцете ѝ и се замъгли в погледа ѝ. Пред очите ѝ то се превърна в елегантна, гладка дъска. – Като тази?
– Д-да – заекна тя. Тя прокара ръка по нея, изумена. Наистина магия. Сигурно е било умно, че не е разгневила съществата. – Хм, преди да продължим, мога ли да попитам каква част от тази земя е ваша територия? За да не навляза пак случайно?
– Където дърветата пуснат корени, земята ни принадлежи! – Възкликна йокаят. – Всеки знае това.
– О, разбирам – промърмори тя. Юмей вероятно не би се съгласил с претенциите им върху всички гори по света.
– Но Май – прошепна един от останалите – ти забрави мъгливата долина.
Водачът на четиримата малко се поуспокои.
– О, да, мъгливата долина. Тя не е наша. Но не бива да отивате там!
– Не бива?
– Не. Определено не. – То я огледа от главата до петите. – Ти си твърде мека. Ще умреш.
Един от йокаите се наведе към водача и прошепна в ухото му.
– О! О, да. – Съществото се изправи до пълния си ръст. – Човек! Ако ни научиш на тази игра с шейни, ще ти позволим да останеш в нашата земя, за да не се налага да отиваш в мъгливата долина.
– Това е много щедро от ваша страна – каза тя внимателно. – Какво лошо има в мъгливата долина?
– Никой, който отиде в долината, не излиза отново. – То кимна решително. – Особено хората. Ти не си лош човек, затова ще ти позволим да останеш тук вместо него – ако обещаеш да ни се подчиняваш.
Долина, в която хората са изчезнали, за да не се върнат никога повече? Тя стисна устни.
– Къде е долината? Не искам да отида там случайно.
И четиримата йокаи едновременно посочиха на север.
– Натам. Винаги е мъгливо. Не навлизай в мъглата и ще бъдеш в безопасност. – То изпъчи гърдите си. – Ние ще те защитим.
– Благодаря ви.
Всички се усмихнаха един на друг, изглеждайки невероятно доволни от себе си.
– Покажи ни играта! – Заповяда лидерът.
Принуждавайки се да откъсне мислите си от зловещата мъглива долина, тя пренесе дървената дъска до ръба на склона и я постави върху снега. Никога не беше карала шейна, но беше виждала други деца да го правят. С малко усилие огъна предния край на тънкото дърво, за да образува ръб, то беше гъвкаво като листа кора, с който беше започнало, макар че вече не приличаше на кора.
– Седнете на дървото – каза им тя – и се изтласкайте напред. Тогава ще се плъзгате, както правят хората.
Четиримата йокаи се втурнаха ентусиазирано към импровизираната шейна и скочиха върху нея. Еми избута силно задния край. Гладкото дърво се плъзна в движение, когато гравитацията го улови. Йокаите изпищяха възторжено, когато набраха малко скорост. След няколко метра обаче инерцията им намаля и шейната спря върху снега.
– Не сме се плъзгали надолу по планината! – Възкликна ядосано водачът. – Измами ни!
– Не, не – каза тя бързо и се промъкна през дълбокия като теле сняг, за да се присъедини към тях. – Вие просто тежите много по-малко от хората.
Тя се намръщи на шейната и сравнително лекия наклон, после внимателно разгледа осветената от слънцето долина долу, гладка с изключение на извита гърбица в центъра като нисък, продълговат хълм. Може би трябва да се придвижат по-надолу по склона и да опитат там, където беше малко по-стръмно.
– Тежка си – каза внезапно йокаят. – Можеш да помогнеш.
– Какво?
– Качвай се!
– Аз… не, не бих могла…
– Качвай се сега или ще те накажем за непослушанието ти!
Тя устоя на желанието си да извърне очи. Бяха ужасно властни, за да са толкова малки. Предполагаше, че няма нищо лошо в това, че полегатият склон и хълмът в дъното поглъщат инерцията им. А и това вероятно щеше да е единственият ѝ шанс да опита да се пързаля с шейни, преди възможностите ѝ да опита нови неща да изчезнат завинаги.
При тази мисъл в нея прошепна скръб, но тя бързо я прогони и се приближи до шейната. Йокаят скочи от нея и тя седна, като държеше единия си крак в снега, за да не се движи шейната. Червенокосите същества се качиха заедно с нея, като две от тях скочиха безстрашно в скута ѝ, а другите две се закачиха за гърба на кимоното ѝ. Тя примигна към върховете на главите им, зашеметена от факта, че върху нея са седнали странни, диви йокаи.
– Готови ли сте? – Попита тя, събирайки мислите си.
– Да вървим, да вървим!
Преглъщайки тежко, тя използва крака си, за да подкара шейната в движение. Те се плъзгаха бавно, набирайки малко скорост. Стискайки предната част на шейната, тя се наведе напред и скоростта им се увеличи, а вятърът погъделичка косата ѝ. Шейната набра скорост и леденият вятър се допря до бузите ѝ.
Точно когато носът на шейната се спусна надолу, тя осъзна, че яркото слънце и снегът без сенки са прикрили действителния наклон на склона.
Шейната се спускаше по стръмния склон, набирайки скорост. Конската ѝ опашка се развяваше зад тях, а широките ѝ очи се насълзяваха от вятъра. Светът се размиваше, докато те се носеха към дъното на долината.
Дивият, екзалтичен смях на йокаите прозвуча над рева на вятъра в ушите ѝ. Докато шейната се носеше по гладък сняг, едва докосвайки земята, страхът ѝ се разсея. Тя изпусна собствения си смях, когато през нея премина адреналиновото вълнение. Те се спускаха по склона, когато долината се изравни. Гърбавият хълм се издигаше пред тях, но те се движеха твърде бързо, за да може изкачването да ги спре. Изстреляха се нагоре по склона на хълма.
И тогава се издигнаха във въздуха.
Шейната излетя изпод нея и пронизителен писък се изтръгна от нея, когато съзря тъмната ивица скали от другата страна на хълма, блестяща на слънцето.
И тогава тя се приземи в потока с огромен плясък.
Арктическата вода я погълна, а болезненият студ скова мускулите ѝ. Тя се удари в каменистото дъно и се мяташе панически, преди да се оправи. Изплува от дълбоката до кръста вода. Ледената течност се изливаше от нея и тя се задъхваше, хвърляйки се към скалистия бряг. Трябваше да се измъкне от водата. Вече усещаше острите нокти, които я хващаха за краката, и чуваше как Хана крещи в главата ѝ.
Хващайки се за камъните, тя се измъкна от потока, задъхвайки се. Пълзеше далеч от брега, докато ръцете ѝ не издържаха и тя не се свлече в снега.
– Успяхме! – Изпищяха четиримата йокаи, възклицавайки развълнувано един през друг. – Успяхме!
– Човек! – Извика щастливо водачът. – Сега ще се пързаляме отново! Човече, ти ли си… – Последният звук излезе като уплашено изтръпване.
Преглъщайки въздуха и треперейки от глава до пети, Еми вдигна глава, а зъбите ѝ шумно тракаха.
– Какво, за Бога, правиш?
Тя примигна бавно, когато търсещият ѝ поглед откри черна хакама на няколко крачки пред нея. Тя вдигна глава, за да срещне невярващ рубинен поглед. Издигнат над нея с ръце на хълбоците, Широ поклати недоверчиво глава.
Нещо тупна върху нея. С притискане на малки крачета и четирите йокаи се стовариха върху гърба ѝ.
– Това човече е наше! – Изпищя агресивно водачът, като я плесна по върха на главата с малка ръчичка. – Отиди да си намериш свой човек.
Невярващото изражение на Широ се изплъзна и очите му се свиха до прорези, докато се фокусираха върху йокаите.
– Тя е моя.
– Ние я намерихме първи! Тя ни принадлежи! – Непознатата ки изпепели въздуха. – Няма да ти позволим да ни я отнемеш!
– Тя ми принадлежи. Използвай носа си, беснико.
– Какво? Какво правиш…
И четирите йокаи подсмърчаха шумно.
– Човекът мирише на кицуна – прошепна един от тях.
– Човекът трябва да му принадлежи.
– Не е честно.
– Но ние го намерихме.
След шумна въздишка водачът заяви раздразнено:
– Приемаме предварителните ви претенции.
– Добре. А сега слезте от нея. – Той тръгна напред и йокаят отскочи. Хващайки я за ръцете, той я издърпа нагоре. Тя се опита да подпре краката си.
Той я грабна в прегръдките си, без да обръща внимание на пропитите ѝ дрехи. Тя се притисна в топлината му и се разтрепери още по-силно.
– Кодама! – Изръмжа той. – Ти повреди моя човек. Искам компенсация.
Един мъничък глас измърмори:
– Не сме го повредили.
– Намокрихте я в студа. Хората са крехки и тя се нуждае от топлина, преди да се разболее. Отплатата ти е да донесеш всички сухи дърва, които можеш да намериш, на мястото, където трите камъка се срещат със скалата. Знаеш ли това място?
– Да – изпищя неохотно йокаят. – Ще донесем дърва.
– Не губете време. Върви! – Излая той и йокаят подскочи уплашено, преди да се втурне през снега.
Като я държеше плътно до себе си, Широ тръгна обратно по склона на долината. Тя се опита да задържи челюстта си неподвижна, но тракането беше неудържимо.
– Идиотка мико – изръмжа той. – Защо се занимаваш с кодама? Изглеждат безобидни, но са коварни малки импове с опасна магия.
– Недей да говориш – изсумтя той, когато стигна върха на склона.
Тя изтръпна от тона му и скри лицето си във врата му, който сега беше почти толкова мокър, колкото и дрехите ѝ. Мократа ѝ коса се удряше в гърба ѝ при всяко движение. Ако имаше възможност да помисли първо за това, щеше да очаква Широ да ѝ се изсмее, че е глупава и е паднала в потока. Защо той изглеждаше толкова ядосан?
Той спря достатъчно дълго, за да вземе лъка и чантата с принадлежностите ѝ, преди да се стрелне към дърветата. Гората се втурна покрай нея, а в очите ѝ проблясваха сенки и петна от яркото слънце. Скоро той отново заслиза и спря. Тя вдигна глава, за да ги открие в центъра на кръгло пространство със скална стена от едната страна и три големи камъка, образуващи стена от другата страна. Дърветата се накланяха над мястото, наподобяващо купа, а надвисналите им клони добавяха още един слой изолация. Само тънък слой сняг покриваше килима от паднали листа.
В центъра вече беше подредена купчина малки клони и клонки. Дали кодамата ги беше сложила там? Толкова бързо?
Широ хвърли ръка към купчината пръчки. Огънят изскочи от дланта му и се втурна по клоните, като мигновено ги превърна във весело пращящо огнище. Заля я топлина.
Той я остави на крака и тя се заизкачва към пламъците, трепереща от глава до пети, докато държеше ръцете си към огъня. Зад нея той отвори чантата ѝ и я прерови. Измъкна резервната ѝ униформа на мико и нещо, което трябваше да е палтото ѝ. Тежка черна вълна, с форма, която смътно наподобяваше хаори до коляното, с ред копчета с примки от далечната страна – палтото се сгъваше върху себе си като роба, преди да се закопчае, което увеличаваше топлината.
Той разтвори палтото и ѝ го подаде.
– Съблечи се.
Тя вдигна глава.
– К-какво?
– Съблечи се – каза той нетърпеливо. – Съблечи тези мокри дрехи.
– Б-но…
– Не спори с мен. – Изражението му се втвърди. – Съблечи ги, преди да съм ги свалил от теб.
Отдръпвайки се от него, тя примигна бързо срещу сълзите. Той вдигна палтото по-високо, докато не увисна между тях, осигурявайки ѝ уединение. С треперещи ръце тя развърза оби, като изтръпна, когато хакамата се разхлаби около бедрата ѝ. Стиснала зъби, тя ги смъкна и излезе от тях, като свали кимоното си. Бързо грабна дрехите си за смяна и ги облече, като изтръпна, когато капките, полепнали по кожата ѝ, намокриха новите дрехи.
След като се облече отново, тя влезе в палтото, което той държеше отворено. Той я обгърна, преди тя да успее да вмъкне ръце в ръкавите, и я зави с вълната толкова бързо, че тя успя само да изпищи от изненада. Вдигна я на ръце, подгъна долната част на палтото и я сложи точно пред огъня. Остави я, взе мокрите ѝ дрехи и ги хвърли по близките клони, за да изсъхнат.
Докато се сгушваше в палтото си, студът почти не ѝ се струваше важен. Тя не можеше да откъсне поглед от него, от остротата на движенията му, гневът в тях беше болезнено очевиден. Изведнъж ѝ се прииска да беше взела Кацуо със себе си. Със слаби пръсти смъкна мокрите си ботуши и ги бутна към огъня.
Широ приключи с подреждането на дрехите ѝ и се върна при нея. Издигайки се над нея, той се намръщи, търсейки лицето ѝ. Намръщената му физиономия се задълбочи и тя се сгърчи, а раменете ѝ се свиха.
Той се наведе и отново я сграбчи. Вдигна я на ръце, падна с кръстосани крака на мястото, където беше седнала, и я придърпа в скута си. Ръцете му я обгърнаха и я придърпаха плътно към себе си.
– Широ! – Изпъшка тя, опитвайки се да се отдръпне, докато лицето ѝ се нагряваше от руменина.
Ръцете му се стегнаха и той изръмжа:
– Ще те пусна, когато устните ти вече не са сини.
Примигвайки объркано, тя престана да се съпротивлява и му позволи да я притисне към гърдите си. От него се излъчваше топлина, която се процеждаше през палтото. Свита във вълната, с огъня на гърба си и с неговата топлина около себе си, тя усети как треперещите ѝ тръпки намаляват. Болезнените ѝ мускули се отпуснаха и тя плахо облегна глава на рамото му. Затвори очи, а носът ѝ се изпълни с неговия горски аромат, подплатен с нотка дим, която нямаше нищо общо с огъня.
– Кицуна? – Изпищя един глас.
Широ обърна глава. Еми надникна през ръба на палтото, за да види четиримата червенокоси йокаи, които стояха доста назад от огъня. Пред тях седеше още една купчина клони.
– Ще се възстанови ли човекът? – Попита колебливо водачът.
– Ако не се възстанови, ще изгоря гората ви до основи.
Лицата им пребледняха.
– Широ, това не беше по тяхна вина – прошепна тя. – Не бях видяла рекичката…
Погледът му проблесна към нея и той изръмжа. Тя затвори устата си толкова бързо, че зъбите ѝ заскърцаха.
Той погледна обратно към кодамата.
– Махай се.
Те се разбягаха, хвърляйки жалки погледи към Широ, докато изчезваха в стволовете на най-близките дървета.
– Малки вредители – измърмори той, а ръцете му се стегнаха около нея, като хватката му беше почти болезнено стягаща.
– Широ…
– Не започвай – изпъшка той. – Какво си мислиш? Това не са безобидни малки деца, с които да си играеш. И да се плъзнеш по хълма – да паднеш в потока в този студ… – Той отново изръмжа. – Хората са толкова крехки. Трябва да бъдете по-внимателни.
Тя се насили да се отпусне. Ръцете му се отпуснаха малко, което ѝ позволи да диша по-лесно. Хората наистина бяха крехки в сравнение с йокаите и тя най-сетне разбра откъде идваше лошият му нрав. Той се коренеше не в гнева, а в страха. Той не знаеше точно колко крехки са хората, а да се измокри до кости в студа без подслон беше опасност от непозната величина.
– Съжалявам – прошепна тя, опряла буза на него, подпряла глава под брадичката му. – Те ме заплашваха и аз не знаех какво друго да направя, освен да се съглася с исканията им.
Гърдите му се повдигнаха под нея, преди да издиша.
– Не трябваше да те оставям сама.
Тя искаше да възрази, че не се нуждае от постоянен надзор, но знаеше, че е по-добре. Когато ставаше въпрос за йокаи, тя наистина имаше нужда от помощ.
Измъквайки едната си ръка от палтото, тя бързо издърпа връзката за коса и разтвори косата си по гърба, за да изсъхне. Тъкмо когато се канеше да отдръпне ръката си, очите му уловиха нейните, лицето му беше толкова близо. Споменът за последния път, когато бяха толкова близо, я заля. Погледът ѝ рефлекторно падна към устата му.
Осъзнала какво е направила, тя прибра ръката си обратно в палтото и го задържа плътно затворено около себе си, изчервявайки се горещо.
– Изглеждаш малко по-жизнена – отбеляза той, без да коментира твърде очевидното ѝ взиране в него. – Ружът помага.
Бузите ѝ се разгорещиха още повече и тя се намръщи срещу него.
– Какво помага?
– Беше бяла като сняг, когато излезе от ручея. Сини устни, оцъклени очи. Изглеждаше на косъм от смъртта.
– Студът не означава мигновена смърт за човек – каза му сухо тя. – Устните ти също щяха да са сини, ако се беше потопил в тази вода.
– Не и аз. Студът никога не ме притеснява.
Тя повдигна вежди.
– Е, почти никога. – Той се усмихна криво на скептичния ѝ поглед. – Огънят е в кръвта ми, малка мико.
Завръщането на усмивката му предизвика облекчена усмивка на лицето ѝ. Нейният кицуне се беше върнал към нормалното си състояние. Тя не знаеше как да се справи с агресивно-защитния му лош нрав.
– За какво се усмихваш?
– Н-нИщо.
– Още ли ти е студено? – Той отново я придърпа по-близо. – Имаш ли нужда от по-голям огън?
– Не, добре съм – каза тя бързо, без да иска да обясни, че заекването ѝ не е от треперене, а от страх, че той може по някакъв начин да прочете мислите ѝ. За да го отклони, тя попита: – Какво точно представляват кодамите?
– Дървесни призраци. Сами по себе си те не са нещо, от което да се притесняваш, но в голям брой имат плашещи сили, особено в родните си гори. Предполагам, че са били много развълнувани от идеята за собствен човешки любимец.
– Домашен любимец?
– Ако беше сама, вероятно щеше да се озовеш в Цучи за няколко десетилетия, пленена като техен слуга и приятел за игра, докато им омръзнеш.
– За десетилетия? – Прошепна тя и отново почувства студ. Притисна се по-близо до него.
– Нима хората не разказват истории за йокаи, които отвличат деца и какво ли още не? Това вече не се случва често, но историите са доста точни. Някои йокаи искат да изядат хората. Други… – Той сви рамене. – Макар че съм изненадан, че са предположили, че си обикновен смъртен, а не…
Неочаквано наведе глава по-близо до нея и ноздрите му се разшириха.
– Всъщност не миришеш толкова силно на ками, колкото преди няколко дни. Почти не мога да го открия.
– Гуджи Ишида ми даде нов омамори, за да прикривам ки – отговори тя, като се опита да се наведе, но не успя да се измъкне от ръцете му.
– Хм. – Той пъхна носа си в косата ѝ и вдиша отново. – Нищо чудно, че кодамата не е забелязал. Един йокай би трябвало да внимава много, за да улови аромата на ками сега.
– Широ! – Тя се изви, отдръпвайки глава от лицето му, докато бузите ѝ пламват отново.
– Какво?
Тя стисна челюст, без да иска да изтъкне, че да я мирише не е съвсем учтиво – и без да иска да забележи, че пулсът ѝ отново се ускорява. Мислено се огледа за нещо друго, което да каже.
– Какво ще кажете за историите за Тенгу, в които отвлича хора и ги държат в капана на фантастични светове?
Изправяйки се отново, той се разсмя развеселено.
– Тези приказки не са съвсем верни. Цучи би изглеждал като фантастичен свят за човек, нали? А можеш ли да видиш Юмей да отвлича хора? На него не би му пукало. Някои от неговите карасу обаче са размирници. Не бих ги подминал да отвличат хора.
– Неговите гарвани сякаш искаха да изядат само мен.
– В наши дни карасу са различни. Преди векове те са били по-силни. – Той разсеяно наблюдаваше танцуващите пламъци. – В отдавна отминали времена Тенгу е бил владетел не само по име. Той е управлявал земите си с генералите си карасу зад гърба си и с армии от зверове, които са го призовавали.
Промяната в речта му – гласът му стана по-дълбок, а думите му – меки и елегантни – веднага привлече вниманието ѝ. Несъсредоточените му очи гледаха назад във времето и в дълбините им се раздвижи нещо древно.
– Какво се промени? – Попита тя с неутрален тон, като се мъчеше да запази тялото си отпуснато въпреки силното си съсредоточаване върху него.
– Умори се от взискателната досада на управлението – отговори той с онези бавни, плавни тонове, а вниманието му все още беше насочено към пламъците – към един минал свят, който само той можеше да види. Макар да ѝ говореше, той сякаш не осъзнаваше напълно присъствието ѝ. – Неговите генерали заминаха да търсят собствената си слава, а той се усамоти в планинската си долина, за да остави войните да се водят без него, все така бдителен и никога не съвсем забравен.
– Какъв е бил тогава? – Промълви тя.
– Безмилостен, със сигурност. Темпераментът му се е смекчил от времето, прекарано в тиха самота, но остроумието му не е притъпено.
– Кога се срещнахте за първи път?
– За първи път? Не знам… – Погледът му внезапно се фокусира, а веждите му се набръчкаха в объркване. Очите му паднаха върху нейните и за един ужасяващ миг празният му поглед не съдържаше разпознаване.
– Широ? – Прошепна тя.
Той примигна.
– Еми?
Тя издиша несигурно.
– Добре ли си?
– Какво… – Той огледа кръговия къмпинг, изглеждаше объркан и изгубен. – Какво казах?
– Говореше за Юмей и какъв е бил преди. – Когато той не каза нищо, тя попита предпазливо: – Не си ли спомняш?
– Спомням си, че го казах… – Той я освободи от едната си ръка, за да може да разтрие лицето си с ръка. – Спомням си, че говорих, но каквито и спомени да са били свързани с тези думи, те вече отново са се изплъзнали. Всъщност не мога да си спомня…
Тя се усмихна слабо, опитвайки се да скрие притеснението си.
– Но ти си си спомнил за една минута. Това е още една стъпка към възвръщането на всичките ти спомени, нали?
– Точно така…
Тя се притисна до него, опря глава на гърдите му и се надяваше той да не е видял страха ѝ. Объркването му и начинът, по който я беше погледнал, сякаш беше толкова объркан между предишния и настоящия си живот, че дори само за миг не можеше да разбере коя е тя… Болезнена тревога я изкриви.
– Звучеше, сякаш си се срещал с Юмей преди – прошепна тя. На колко години беше Широ? Много повече от сто години, това беше сигурно.
– Не мисля така… Вероятно просто съм познавал репутацията му. Може би съм го срещнал мимоходом, но ако беше нещо повече, той щеше да ме помни, дори и аз да не го помня.
– Може би тогава не си бил много запомнящ се. Малка кицуна с една опашка или нещо подобно.
Той изпъшка за кратко и се ухили.
– Може би.
– Чудя се колко ли страшен е бил Юмей, когато е бил военачалник?
Веждите му се вдигнаха нагоре.
– Не мислиш ли, че сега е страшен?
– Исках да кажа по-страшен.
– Вероятно е много по-страшен. Мисля, че тогава всички йокаи бяха по-страшни, особено за хората. Хората вече не вярват в нас.
Тя наклони замислено глава.
– Не ми ли каза веднъж, че йокаите са по-силни, когато хората вярват в тях?
– Трудно е да имаш власт над някой, който дори не знае, че си там.
Тя се засмя тихо, че загадъчният му коментар е имал за цел само да я изкара от равновесие. Широ беше добър в това да я изкарва от равновесие.
Очите ѝ се притвориха, докато слушаше пращящия огън. Ужасът прошепна през нея, разнасяйки хлад по тялото ѝ въпреки топлината наоколо. Рано или късно тя щеше да премахне последните две примки на онджу и да освободи спомените му от обвързващото проклятие. Какво щеше да се случи тогава? Доколко спомените му щяха да го променят? Доколко щеше да се различава от мъжа, за когото знаеше, че е човекът, който бе говорил за древен, подстрекаващ към война Тенгу?
Ами ако, когато спомените му се върнат, той я забрави?
Ако това се случи, тя просто ще трябва да го приеме. Спомените му бяха по-важни. Освен това, ако я забравеше, тя нямаше да му липсва, когато си отидеше. В гърдите ѝ се появи болка.
Умората се разпространи в нея, насърчена от топлата утеха на ръцете на Широ, които я държаха близо до себе си. Полубудна, тя се унесе, докато слушаше как сърцето му бие под ухото ѝ. Докато сънят я унасяше към забравата, внезапно ѝ хрумна една мисъл.
– О! – Тя седна толкова рязко, че едва не изпусна палтото си. Дръпна го, за да се предпази от прилива на студен въздух.
– Какво става?
– Почти забравих. От срещата ми с кодама излезе нещо хубаво.
– Какво е това? – Попита той със съмнение.
Тя се усмихна мрачно.
– Юмей няма нужда да намира светилището Хинагику. Аз знам къде първо трябва да потърсим изчезналите хора.
Назад към част 9 Напред към част 11
