Анет Мари – Книга 2 – Тъмна буря ЧАСТ 26

Глава 25

Силен вик събуди Еми. Тя отвори очи, мигайки от усещането, че е спала твърде дълго.
Грохотът на близките мъжки гласове продължи и тя долови плавните тонове на Широ. Тъй като никой не звучеше разстроен, тя не скочи, но объркване смръщи веждите ѝ. Защо бяха толкова шумни?
Свивайки се и подсмърчайки тихо от болките в мускулите, тя седна. Одеялото се плъзна отпред, разкривайки непознато прасковено кимоно с шарка от цветни листенца. Тя се намръщи. Не си спомняше да се е преобличала. Всъщност не си спомняше нищо друго освен това, че се беше облегнала на Широ, натежала от умора, докато чакаха Сусано да се присъедини към тях, за да напуснат острова на Орочи.
Тя разтвори кимоното си, за да разгледа торса си. Черният знак камигакари се открояваше рязко на фона на кожата ѝ. Единственият признак, че драконът едва не я е захапал наполовина, беше розовата линия, която се извиваше покрай гръдния ѝ кош.
Нагласяйки кимоното, тя се измъкна от одеялата и се огледа наоколо. Разпознаваше далечния край на стаята им в гостилница „Аджисай“, но панелните стени бяха поставени така, че да преграждат малко пространство за нейния футон. Приглади косата си, чудейки се колко ли време е спала. Гръдният ѝ кош все още се чувстваше кух и празен, изчерпан от ки.
– Сериозно? – Възкликна Широ от другата страна на тънката стена. – Сигурно се шегуваш.
С трептяща загриженост Еми се изправи на клатещи се крака и плъзна един панел настрани, за да влезе в стаята отвъд.
Трима йокаи седяха на пода около ниска масичка и тя бързо установи, че не е минало толкова много време, откакто е заспала. Широ, Юмей и Сусано бяха обилно увити в бели бинтове, платнените ленти бяха увити около различни части на ръцете и торсовете им. Тя можеше да види колко точно са превързани, защото никой от тях не носеше нищо друго освен хакама – дрехите бяха вързани ниско около бедрата им.
Бузите ѝ бяха залети от топлина. За кратко обмисляше да се оттегли обратно в отделното си пространство, но в този момент Широ погледна към нея и я видя. Подпрял едната си предмишница на вдигнатото си коляно, той се обърна наполовина и, като остави превръзките настрана, ѝ предостави отлична гледка към едната си добре мускулеста ръка и плоскостите на гърдите си.
– Ах, малката мико се събужда. Станала си по-рано, отколкото очаквахме.
– Ами – промълви тя, като погледът ѝ се стрелна през тях в търсене на безопасно място, където да спре – ти не беше особено тих.
Макар че тя упорито се опитваше да не го забелязва, Юмей и Сусано бяха също толкова хубави за гледане, колкото и Широ, със слаби тела и твърди мускули. Набързо фокусирайки се върху Широ, тя почти се върна в безопасната си стая, но после забеляза слабата, но отчетлива руменина по бузите му. Веднага се разтревожи. Дали беше с висока температура? Колко тежки бяха раните му? Изглеждаше, че той има най-малко наранявания – или поне най-малко превръзки, – но дали беше по-ранен, отколкото тя осъзнаваше?
Тя отвори уста да попита, но Сусано заговори пръв.
– Не отлагай – каза той рязко на Широ. – Загубил си рунда, Инари.
Еми примигна объркано, а устата ѝ все още беше отворена.
Широ се стъписа и взе от масата малка бяла чаша. Докато я връщаше обратно, Сусано блъсна друга чаша пред него. Широ изпи и нея.
– Какво… – Тя погледна от чашата в ръката му към масата. По плота бяха останали остатъци от храна и множество бели колби и малки чаши. – Това саке ли е?
Тя се запъти към масата и спря между Широ и Юмей. Миризмата на алкохол се разнесе над нея. Невероятният ѝ поглед се спря на Широ.
– Ти пиян ли си?
– Не съм пиян – каза той с усмивка. – Все още.
– Ако продължаваш да губиш, скоро ще бъдеш – сухо каза Юмей, вдигна една колба и наля още течност в чашата на Широ.
– Ти… – Тя поклати глава. Двама Куницуками, един Принц на сенките и достатъчно бутилки саке, за да напълнят вана.
– Защо ни гледаш така? – Широ извърна очи. – Казах ти и преди, че ние, йокаите, сме небрежни хора.
Тя се взираше в него, без да може да намери глас, с който да изрази пълното си недоверие. Не смятаха ли, че има по-важни неща за правене от това да играят игри с пиене?
Широ се обърна към останалите.
– Виждате ли този поглед? Тя ни съди.
– Може би тя съди за многократните ти загуби – предположи Сусано.
– Аз съм загубил само два рунда повече от теб. Истинският проблем тук е Юмей. – Широ се насочи доста агресивно към Тенгу. – Ти си загубил само веднъж. Измамник ли си?
– Нямам нужда да мамя. – Юмей отпи от питието си. – Прекарах хиляда години в пиене с моя дайтенгу. Човек не губи от собствените си генерали.
Сусано измърмори.
– Пил ли си някога със Сарутахико?
Юмей изсумтя съвсем леко – еквивалент на очевидна покруса за всеки друг.
– Само веднъж. Това не е грешка, която ще повторя.
– Мъдро решение. – Сусано хвърли поглед към Широ. – Никога досега не съм се напивал с теб, Инари. Не и през всички еони на нашето съществуване.
– Всичко има първи път.
Еми се канеше да говори, но изгуби ход на мисълта си, когато Сусано каза „еони“.
С питието си в едната ръка Юмей подпря лакът на масата и подпря брадичка на дланта си.
– Чий ред е?
Сусано бутна шишето със саке към него.
– Твой.
– Не, мой ред е – каза Широ. – Ти току-що свърши.
– Нима си изпил разсъдъка си? Сега е ред на Юмей.
Тя отново погледна през трите йокаи.
– Къде е Бяко?
– Той си тръгна по-рано вечерта – отговори Юмей, докато Широ и Сусано продължаваха да спорят. – Каза, че не можел повече да отлага изпълнението на задълженията си.
– Какви задължения?
– Повечето йокаи с определено положение носят задълженията на управляващ господар, който има територия и васали, които трябва да защитава.
Тя стисна устни.
– Но не и ти?
Той я погледна и за разлика от Широ и Сусано очите му бяха ясни и остри. Другите двама може и да бяха решили да се отпуснат и да пият повече, отколкото вероятно беше разумно, но Юмей не бе оставил бдителността си.
Или може би, осъзна тя, това беше защото Широ и Сусано пиеха, а Юмей не пиеше. Може би вече не разполагаше с огромна територия и армия от йокаи, но тенгу все още носеше на плещите си задълженията на пазител. Той щеше да защитава двамата куницуками, докато те имаха нужда от него.
Притиснала ръце към бедрата си, тя се наведе напред в поклон, без думи изразявайки своето разбиране и уважение. Когато се изправи, той я изучи, преди да кимне в знак на потвърждение.
Отне ѝ миг да осъзнае, че в стаята е настъпила тишина.
– Какво става с вас двамата? – Попита Широ.
Еми се обърна към него и погледът ѝ непокорно се плъзна надолу към разголения му торс. Бузите ѝ отново се разгорещиха.
– Нищо. Отивам да подишам малко свеж въздух.
Оставяйки тримата йокаи да си пийнат, тя забърза към плъзгащите се врати и се измъкна на алеята. Едва когато краката ѝ с чорапи докоснаха студеното дърво и леденият бриз я обля, си спомни, че времето не е подходящо за среднощна разходка навън.
Обгърнала се с ръце, тя упорито се отдалечи от вратите, без да иска да се върне вътре. Спря в далечния край на алеята и облегна рамо на една колона. От тъмното небе се спускаше нежна завеса от снежинки, която частично закриваше малката, покрита със сняг градина. Тя затвори очи в опит да се отпусне, но това само улесни съзнанието ѝ да възпроизведе гледките от вътрешността на стаята. Сусано и Юмей можеха да са повече от достатъчно привлекателни за всеки друг, но Широ беше този, който накара пулса ѝ да се ускори по най-неприятен начин.
През всичките еони на нашето съществуване.
Като се отърси от думите на Сусано, тя потърка лицето си с една ръка. Въпреки усилията ѝ се оформи друг спомен: Широ притисна устата си до нейната, след като тя бе излекувала нараняванията си. Целуваше я, сякаш не можеше да се спре, а докосването му изгаряше с необичайно отчаяние. Дали близката ѝ смърт го беше изплашила толкова много?
„Имам нужда да си с мен.“
Рязкото ѝ издишване образува облак бяла мъгла пред нея. Мислите ѝ се усукваха и преобръщаха, погълнати от притеснения, които нямаха нищо общо с предстоящите изпитания, притеснения, за които дори не би трябвало да мисли. Оставащият ѝ живот вече се измерваше само със седмици. Не би ли трябвало да се тревожи за нещо друго, освен за това какво Широ може да изпитва или не към нея?
Зад нея по дървената пътека се чуваха тихи стъпки. Тя се обърна и очите на Широ уловиха нейните. Той беше облякъл непознат бял костюм с дълги ръкави, но не го беше прибрал, оставяйки една част от торса си открита за студения въздух. Спирайки до нея, той преметна тежък син хаори през раменете ѝ. Тя с благодарност вкара ръцете си в ръкавите, потискайки треперенето.
– Отново забрави да помислиш за бъдещето, а? – Дълбок и гладък, гласът му се сливаше с меката нощ.
Тя изпъшка, без да иска да признае, че е прав.
– Свърши ли играта ти с пиенето?
– Признавам поражението си. Не мога да вървя в крак с тези двамата.
Отново опря рамо на колоната и се загледа в градината. Снегът лениво се спускаше от небето, за да покрие ниските храсти и изкусно подредените камъни.
– Ти се справи отлично, когато заряза Орочи съвсем сам – промълви тя. – Мислех, че сърцето ми ще спре.
– Нямаш право да се оплакваш, че съм те изплашил – каза той сухо. – Не и след като гледах как един дракон те захапва наполовина.
По гърба ѝ преминаха тръпки, когато си спомни за смазващия натиск и бавното задушаване, когато дробовете ѝ се сринаха. Имаше късмет, че е жива. И все пак с всеки дъх краткото време, което ѝ оставаше, ставаше все по-мрачно, сянка върху мислите ѝ, от която не можеше да се отърве.
– Какво ще стане по-нататък? – Попита тя тихо.
– Възстановяваме силите си, доколкото можем, през следващите няколко дни. Щом Изанами е изпратила васалите си да ни нападнат от засада, явно знае, че Сусано е избягал. Ще трябва да се придвижим бързо, за да стигнем до Сарутахико, в случай че Изанами реши, че ще е по-безопасно да го убие.
– Би ли го направила? – Попита Еми разтревожено.
– Ако Сарутахико умре, Узуме ще разбере веднага. Тя ще напусне Цучи и безмилостно ще преследва Изанами. От всички Куницуками Узуме е най-подходяща за намирането и побеждаването на Изанами. Мисля, че Изанами ще държи Сарутахико жив възможно най-дълго, само за да отложи гнева на Узуме. – Той сви рамене. – След това ще трябва да изчакаме мъдростта на Сарутахико за Моста към небето и как да попречим на Изанами да го отвори.
Тя зачопли с ръка една дървена тресчица на стълба.
– За да спасим Сарутахико, ще трябва да се борим с Цукиоми, нали?
Широ кимна, наблюдавайки падащия сняг.
– Сусано вероятно може да оцелее, но да победи Цукийоми? Съмнявам се в това. И аз ще бъда безполезен в тази битка. Срещу водата огънят винаги губи.
Страхът се откърти в корема ѝ при мисълта, че Широ с лисичия си огън ще се изправи срещу Амацуками на водата.
– Ще може ли Юмей да помогне на Сусано?
– Може би. – Той се намръщи и потърка с ръка челюстта си. – Тенгу е свързан с родните си планини, със самата земя там, по начин, който човек не може да проумее. Той черпи сила от своята територия и от Цучи и колкото по-дълго е отсъствието му, толкова повече отслабва силата му. Изанами избяга от него в Шираури, но Джорогумо можеше да го убие без твоята помощ.
– Юмей обаче едва ли ще се въздържи, ако Сусано има нужда от помощта му.
Той ѝ хвърли страничен поглед.
– Тогава просто ще трябва да измислим добър план, който да държи Юмей далеч от пряката линия на огъня на Цукиоми.
– Юмей и ти.
– Ти трябва да се пазиш от погледа на Цукийоми повече, отколкото аз. Дори и при елементарен недостатък, аз съм значително по-труден за убиване.
– Но ти трябва да оцелееш, за да…
– Трябва да оцелея. – Той се обърна с лице към нея, а очите му блестяха на меката светлина от прозорците. – Прекалено много искаш да захвърлиш живота си.
Тя откъсна поглед от него и скръсти ръце.
– Ти и Сусано трябва да оцелеете, за да спрете Изанами. Знам, че Аматерасу се нуждае от мен, за да може да слезе на слънцестоенето, но не…
Той я хвана за рамото и я завъртя с лице към себе си. Широките ѝ очи срещнаха изгарящия му поглед.
– Ти си нещо повече от тяло, Еми. Ти си нещо повече от съд за нечия чужда воля и сила.
– Но аз съм камигакари. – Тя премести тежестта си, като устоя на желанието да отвърне поглед. – Мой дълг е…
– Да умреш? Да предпочетеш моя живот пред своя? – Челюстта му се сви. – Аматерасу може и да е готова да те остави да умреш за нея, но аз не съм. Не смей отново да избираш моето оцеляване пред твоето.
– Но… какво…
В гласа му се прокрадна ръмжене.
– Трябваше първо да излекуваш себе си, вместо да сваляш оненджуто от мен.
Тя се отдръпна от него и се блъсна в стълба зад нея.
– Не знаех дали ще мога да се излекувам сама, затова махнах оненджуто, за да ти дам шанс да…
– Щях да го разбера.
Намръщена, тя упорито изправи рамене под неодобрителния му поглед.
– Да ти помогна беше всичко, което можех да направя. Ти щеше да направиш същото.
– Разбира се, че щях да спася твоя живот вместо моя. Ако умра, мога да се върна отново. Ти не можеш.
– Юмей каза, че няма гаранция, че един йокай ще оживее.
– Но е гарантирано, че човек няма да оживее.
– Широ… – Тя стисна устни. – Широ, ти знаеш, че няма да доживея слънцестоенето.
Очите му блеснаха.
– Така или иначе ми остават само няколко седмици. – Гласът ѝ се разтрепери и тя прочисти гърлото си. – Но знаех, че мога да сваля онджуто, така че как бих могла да избера нещо различно?
Той наклони глава и част от смущаващата му интензивност се разсея.
– Ти знаеше, че можеш да ги свалиш? Откъде си била толкова сигурен?
– Аз… – Тя погледна назад към градината. Издърпа кичур коса през рамото си и го прокара през ръцете си. – Когато говорих с Аматерасу, тя каза, че трябва да съм напълно отдадена, за да премахна проклятието. Мислех, че съм отдадена преди, но не беше така. Бях…
– Страхуваше се – завърши той тихо.
Тя кимна.
– От какво се страхуваше?
Ръцете ѝ се вкопчиха в кичура коса и тя захапа вътрешната страна на бузата си.
– От какво се страхуваше, Еми?
Тя се обърна с гръб към него и опря едната си ръка на колоната.
– Не исках да махна оненджуто, защото… защото се страхувах от това, което щеше да направи с теб. – Тя преглътна трудно. – Страхувах се, че когато спомените ти се върнат, ще се превърнеш в Инари и…
Тя сви рамене и изтръгна думите, като едва успя да прошепне.
– И Инари нямаше да има причина да се интересува от човешко момиче като мен.
Между тях настъпи мълчание. Докато секундите се проточваха все повече и повече, тя се сви в себе си, а в нея се надигаше ужасна болка.
– Съжалявам – прошепна тя. – Обещах да премахна оненджуто, но бях егоистка и глупачка и…
Ръцете му се плъзнаха около нея, хващайки я неподготвена. Той я обгърна отзад и пъхна лицето си в косата ѝ. Тя колебливо постави ръцете си върху неговите, придържайки ръцете му към кръста си. Пръстите ѝ докоснаха единствената останала примка на онджуто около китката му.
Той я държеше близо до себе си, а дъхът му разбъркваше косата ѝ. Тя се облегна назад в него, губейки се в топлината му, в близостта му. Защо докосването му я накара да се почувства толкова бодра, толкова въодушевена… толкова жива?
Устните му докоснаха ухото ѝ, когато най-накрая заговори, а думите му бяха меки, почти беззвучни.
– Не знам как ще се чувствам, когато спомените ми се върнат. – Ръцете му се стегнаха около нея. – Но знам, че се страхувам да те загубя повече от всичко, което може да ме сполети.
В очите ѝ се появиха сълзи.
– Широ…
Той щеше да я загуби независимо от всичко. Беше предопределена да умре, да бъде погълната от Аматерасу само след няколко кратки седмици. Но не биваше да му казва това. Той вече знаеше, така че защо ѝ казваше, че се страхува да я загуби? Какво искаше да каже?
Може би щеше да е по-добре, ако, когато спомените му се върнат, престанеше да се интересува от нея. Инари нямаше да се страхува от неизбежната смърт на едно слабо смъртно момиче. Инари нямаше да скърби за нея. На Инари нямаше да му пука.
Инари нямаше да я обича.
Но Широ я обичаше.
Сърцето ѝ застина. Точно това казваше той, без всъщност да изрича думите. Точно това имаше предвид, когато каза, че най-големият му страх е да я загуби. Как за толкова кратко време тя бе станала толкова значима за него? Как можеше да обича нея, смъртно момиче, чието единствено постижение беше да бъде съд на ками, когато той беше много повече?
Тя се обърна в ръцете му с лице към него. Пребори желанието си да се сгуши, да се скрие, но вдигна поглед към лицето му. През очите му се плъзнаха сенки. А под сенките дълбоко в тях се криеше проблясък на древна сила.
Тя вдигна ръка, пръстите ѝ слабо потрепнаха, докато върховете на пръстите ѝ не намериха ръба на челюстта му. Плъзна пръстите си нагоре по лицето му, докато не докоснаха червения символ на скулата му.
Докосването му беше забранено. Да бъде държана от него беше забранено. Чистотата ѝ беше най-големия ѝ приоритет, най-висшия ѝ дълг. Ако компрометираше макото но кокоро, хармонията на духа си, с нечисти мисли и желания, слизането на Аматерасу щеше да убие тялото ѝ. Ако изгубеше връзката си с Аматерасу, нямаше да може да премахне последното обвързване с оненджу и Широ нямаше да може да помогне на другите куницуками да спрат Изанами да отвори Моста към небето.
Всичко зависеше от нея и тя трябваше да защити чистотата си преди всичко. Ако не успееше, тя обричаше света на небесното, тиранично управление на Изанами.
Тогава защо не можеше да махне ръката си от топлата му кожа? Защо не можеше да се отдръпне от ръцете му?
От хилядолетия насам Инари е сам.
Думите на Изанами, и макар че тя изкривяваше реалността, за да заблуди Аматерасу, Еми беше видяла истината в тях: тя беше съзряла в Инари агонията на древната, горчива самота. Той не беше способен да обича човек, но Широ… Широ можеше. В крайна сметка спомените му щяха да се върнат, а с тях и вечната самота на Инари. Знаейки това, как би могла да се отвърне от него? Дори да имаше силата да избере чистотата си пред него, как можеше да му откаже единствения шанс да изпита нещо различно?
Това можеше да е единственият му шанс да обича – и определено беше единствения ѝ шанс, преди времето ѝ на този свят да изтече.
Пръстите ѝ се притиснаха към бузата му и тя бавно придърпа лицето му надолу. Погледът му я държеше в плен и кипеше от думи, които не искаше да изрече, а може би дори не знаеше как да изрази. Безсмъртен, който никога не е бил способен да обича – досега. Тя наклони глава назад и остави очите си да се затворят.
Устните ѝ намериха неговите и устите им се сляха нежно. Когато топлината се разпространи от средата на тялото ѝ и го изпълни, сърцето ѝ се разтуптя в гърдите, докато едва успя да диша.
Беше се отказала от всичко заради дълга, дори от живота си. Но това… това не можеше да пожертва, дори за да спаси света. С ръцете му около нея, с устата му върху нейната, с топлината и силата му, които я обграждаха, тя знаеше, че не е достатъчно силна, за да си тръгне от него.
Независимо от последствията.

 

Продължение в книга 3 от трилогията „Червената зима“: Безсмъртен огън

Назад към част 25

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!