ГЛАВА 9
– Баща ми? – Повторих безучастно.
„Интересна теория.“ – Рикр разпери перата си. – „Предполагаш, че това е така, защото е известно, че друидът от Хелсгейт е направил територията си тук?“
Зак кимна.
– Друидът от Ливадата, с водна нимфа за партньор, не би могъл да оцелее тук дългосрочно сам. Но очевидно Мейрад е оцелявала отлично, щом е живяла тук със Сейбър. Ако и Килиан е бил друид, това означава, че двама друиди са държали тази територия – и това е по-логично, отколкото друидът от Хелсгейт да е някакъв вундеркинд.
Обгърнах се с ръце и се разтреперих.
„Ако той е бил съпруг на могъщо същество, склонно към кръвопролития“ – помисли Рикр – „тогава те щяха да са обезсърчителна двойка – един, който се отличава със защитни заклинания, и един, който превъзхожда в битка.“
Отърсих се от шока и се изправих на крака.
– Слушай, няма доказателства, че баща ми е бил друид. Друидът от Хелсгейт може да е бил някой друг. Може би е позволил на родителите ми да живеят тук. Може да е всичко.
– Имал ли е баща ти познат? – Попита Зак.
– Да… – Примижах, връщайки се назад. – Но всъщност не познавах тази фея. Той не прекарваше време с мен като Еланира – водната нимфа. Татко винаги е казвал, че ще мога да се запозная с неговия познат, когато порасна.
– Знаеш ли какво се е случило с фамилиите на родителите ти или защо те не са успели да спасят родителите ти?
– Винаги съм предполагала, че са мъртви. Еланира е отишла с родителите ми да търси скитника и тъй като не се е върнала… – Потърках челото си. – Не знам за познатия на баща ми. Както казах, не съм общувала много с него … но съм почти сигурна, че и той е мъртъв.
Не знаех защо бях убедена, че е мъртъв, но усещах увереност в стомаха си.
Рикр се замисли над думите ми.
„Това, че спътникът на баща ти не е бил подходяща компания за дете, според мен е още едно доказателство, че той е бил със силна и агресивна природа. Изглежда логично баща ти също да е бил друид и съпруг на могъщ воин.“
– Това изобщо не е логично! – Отвърнах гневно. – Това е просто предположение. Дай ми един факт в подкрепа на тази безумна теория.
Зак замълча за миг.
– Друидът от Хелсгейт е починал през същото лято, когато са починали родителите ти. Това достатъчен факт ли е?
– Откъде знаеш кога е умрял друидът на Хелсгейт?
– Бейн ми каза.
Обърнах се с лице към Зак. Той се взираше в далечината, а на бузата му потрепваше мускул.
– Откъде Бейн знаеше за друида от Хелсгейт? – Поисках.
– Друидът от Хелсгейт го предизвика веднъж и Бейн злорадстваше, че единственият друид на западното крайбрежие, който е имал смелостта да го предизвика, се е самоубил като глупак. Спомням си, че беше в края на лятото, преди осемнайсет години.
Баща ми и друидът от Хелсгейт бяха умрели по едно и също време и малкото ми семейство живееше на територията на друида от Хелсгейт. Как би могло това да е съвпадение? Не можех да измисля правдоподобно отрицание и това ме разтърси до дъното на душата ми. Първо моята магия. После майка ми. Сега баща ми.
Нищо не беше това, в което вярвах. Всичко, с което бях израснала, беше погрешно, а последната останала в мен опора на познатото се беше разпаднала.
– Какво не е наред? – Попита Зак.
Стрелнах го с поглед.
– О, нищо. Просто преглъщам факта, че нямам представа кои са родителите ми.
– И какво?
– Какво имаш предвид, и какво?
– Какво значение има това? Кое седемгодишно дете изобщо разбира родителите си? Получаваш отговори. Не искаше ли точно това?
– Това не е, което исках!
– Защо, по дяволите, не искаш? – Избухна той.
Стиснах ръцете си в юмруци.
– Защото ако и двамата са били друиди, значи са знаели колко опасно е това място. И са знаели колко опасно би било да тръгнат да търсят изгубен турист. Трябваше да са умни, силни и способни, а вместо това се самоубиха, оставяйки седемгодишната си дъщеря сама, без дори да знаят какво е.
– Не са знаели, че ще умрат.
– Рискуваха живота си заради напълно непознат човек. – Дишането ми се учести. – Как можеха да поемат този риск, когато не бяха направили нищо, за да се уверят, че ще бъда добре? Защо избраха някакъв турист вместо мен?
Гласът му се изостри.
– Направили са грешка, Сейбър.
– Не трябваше да…
– Те са се прецакали! – Той ядосано протегна ръка. – Всички се прецакват! Напълно ли си неспособна да простиш на хората, че правят грешки?
Поклатих се на петите си, изненадана от гнева му, и оголих зъби.
– Някои неща са непростими. Би трябвало да знаеш всичко за това.
– Не говоря за нас – изръмжа той. – Говоря за родителите ти. Защо се опитваш да унищожиш онова, което ти е останало от тях?
– Аз не…
– Просто им прости! Продължавай да пазиш спомените си! За бога, харесва ли ти да си възможно най-нещастна?
Ударих дланите си в гърдите му, избутвайки го назад.
– Какъв е твоят проклет проблем, Зак? Защо ми се караш?
– Защото тълкуваш всичко, което всеки прави, като лична атака! Имала си седем години с родителите си…
– Седем? Трябваше да имам…
– Е, това е, което имаш – прекъсна ме той, а зелените му очи пламнаха. – Така че престани да се опитваш да съсипеш всичко с твоята извратена игра на обвинения.
– Майната ти! – Изкрещях. – Ти не го разбираш!
– Не разбирам? – Той се върна обратно, право в лицето ми. – Бейн уби родителите ми пред очите ми, така че мисля, че знам за какво говоря!
Отдръпнах се назад, сякаш ме беше ударил.
Той увисна на мястото си за секунда, след което се отдръпна с промърморено проклятие.
– Мислех, че… – Гласът ми се пречупи. – Мислех, че не помниш родителите си.
– Това е единственият ми спомен за тях.
– Само този? – Опитах се да си представя, че единственият ми спомен за майка ми и баща ми е насилствената им смърт от ръцете на човека, който… – Бейн те е отвлякъл?
Той ме погледна, лицето му беше каменно, после се отдалечи.
Затичах се към него, като изпънах краката си, за да се изравня с неговото темпо.
– Зак?
– Това е обичай сред практикуващите тъмна магия – каза той категорично. – Те не искат да се занимават с намирането на партньори, бременност или бебета, затова „избират“ чираците си, като крадат деца.
Преглътнах болестта в задната част на гърлото си.
– На колко години беше?
– Не съм сигурна. Около пет.
– И… това е всичко, което си спомняш? Как Бейн ги убива?
Той удължи крачката си още повече, сякаш ако вървеше достатъчно бързо, можеше да остави всичко зад гърба си.
– Помня, че майка ми крещеше. Ни, Андрий, вин хоче забрати Захария.
Мелодичният език се лееше лесно от езика му, предаден в сух рецитал.
– Това… украински ли беше? – Попитах колебливо.
Той не отговори и докато вървях редом с него, през мен преминаха спомени. Чух гласа му за първи път, слаб акцент, който сгъстяваше гласните. Начинът, по който зениците му се бяха разширили от адреналина на страха, когато гласът на Бейн се разнесе по пода на хазартната зала. Изгарящата надежда в очите му, когато бяхме направили плановете си да убием нашите пазители.
За пръв път, откакто хвърли в краката ми счупения медальон от речен камък, си помислих, че може би този отчаян, опасен, изпълнен с надежда тийнейджър не ме е изиграл. Може би не се беше преструвал.
Защото не можех да си представя, че тази възрастна версия жадува за нещо по-малко от пълното унищожение на своя учител друид.
Вървяхме през поляната в мълчание. Когато наближихме пикапа, аз се насочих към хижата. Заедно спряхме пред стъпалата на верандата.
Разбрах защо моето идване тук и намирането на тази изгубена връзка с родителите ми беше разчупило хладния му контрол – защото той никога нямаше да получи подобно преживяване за себе си. Родителите му бяха сведени до един-единствен, ужасяващ спомен и нямаше какво да намери, нямаше връзка, която да възстанови след години. Той никога нямаше да има това, което имах аз сега.
Може би точно това беше причината, поради която се беше съгласил да ми помогне тази сутрин.
С тежки стъпки се изкачих на верандата. Вратата на хижата се очертаваше позната, но странно ужасяваща. Сърцето ми се прибра в гърдите, за да избяга от идващата скръб.
Преглътнах колебанието си и посегнах към дръжката на вратата.
„Сейбър!“
Ръката ми се отдръпна от острия, спешен зов на Рикр. Мекият, мощен прилив на земна енергия, който се носеше по земята, потрепери предупредително.
В далечния край на ливадата дърветата се разтресоха. Ято птици излетя със силни предупредителни викове. Косматите черни варги на Зак спринтираха през тревата към нас, а Рикр полетя след тях, размахвайки криле.
„Сейбър, бягай!“
Меката енергия на дома ми се изкриви с нещо тъмно и свирепо.
Зак и аз се движехме едновременно: той се стрелна към пикапа, а аз скочих от верандата с един скок. Той стигна пръв до пикапа, заобикаляйки бронята до страната на шофьора. Докато се хвърлях на пътническата седалка, той запали двигателя. Превключи на скорост и натисна газта. Колелата се завъртяха, задната част се завъртя, докато носът се изравни с обраслия път, който ни беше довел дотук.
Извих се на седалката си. Варгите бягаха към нас. Рикр ги изпревари, а перата му проблясваха.
От другата страна на ливадата нещо се промуши през дърветата.
Нещо огромно.
Глава, врат. Два крака, после още два. Тялото на съществото имаше текстурата на груба дървесна кора и формата на гъвкава хрътка с дълга, подобна на гущер опашка. Тънката му глава беше влечугоподобна, а от челото му като рога стърчеше гребен от дебели клони.
Обърна глава към нас, после сви дългите си крака и се впусна в атака, като огромната му крачка изминаваше разстоянието за секунди.
Назад към част 9 Напред към част 11
