ГЛАВА 14
Докато крещях, от земята се откъснаха още корени и се стрелнаха към гърдите ми.
Кехлибарената светлина проблесна. Светеща магическа линия се уви около средата ми и ме дръпна назад. Атакуващите корени се стрелнаха през мястото, където бях.
Паднах назад в Зак, ръката му се сключи около средата ми, докато той отстъпваше, а в другата си ръка държеше черния си меч.
Силата изсвистя във въздуха.
Черен орел с размах на крилата дванадесет фута се спусна от небето. Лалакай прелетя над елшовата горичка, а от крилете ѝ се изля мрак като тежка черна мъгла. Тя се изсипа над дърветата и те потрепериха от вътрешността на тъмния, зловещ облак. Силуетите на треперещите им листа замряха. Стенанията на разяреното дърво притихнаха, а убийственото намерение, опетнило земята, се разсея.
Тя се спусна да кацне и докато размахваше криле, облакът от мрак се разнесе в нищото. Елшите останаха неодушевени, а корените, които ни нападаха, сега бяха твърди, изкривени карикатури – включително и тези, които бяха пронизали Рикр.
Освободих се от ръката на Зак и се затичах към койота. Паднах на колене до него. Невиждащите му очи бяха замъглени от бяло.
– Рикр? – Прошепнах, а ръцете ми трепереха, докато нежно докосвах муцуната му. През носа и устата му не преминаваше дъх. – Рикр?
Зак се появи до мен, все още държейки абаносовия си меч. Притисна тъмното острие към най-близкия корен и го проряза. Подкрепих Рикр, докато Зак отрязваше корените, и когато вече нямаше дървени копия, го положих внимателно на земята.
– Рикр? – Опитах отново. Веднъж вече беше оцелял след ужасни наранявания. Балигор едва не го беше прегризал наполовина, но прободните рани и счупените кости бяха много по-устойчиви от копие в гърдите.
– Нещастен край. – Лалакай беше приела хуманоидната си форма и босите ѝ крака безшумно се разхождаха по каменистата земя, когато тя спря до Зак и погледна безжизнената фея. – Доста жалък, но все пак жалко.
– Лалакай – изпъшка гневно Зак.
Мъката ми изкристализира в твърда, пулсираща ярост.
Изправих се на крака. Ръката ми падна в джоба. Смътно си спомних, че казах на Зак, че знам, че ножът ми е безполезен срещу противници феи. Също толкова смътно ми беше безразлично.
Всяка частица от същността ми искаше да убие тази кучка за това, че унижава Рикр.
Всяка разкъсана частица от сърцето ми искаше да я убие за това, че го е обидила.
И всяка йота неизползвана магия в тялото ми щеше да го направи.
Ножът беше в ръката ми, а енергията на планината крещеше заедно с мен, когато се хвърлих към Лалакай.
Зак ме сграбчи около средата. Той ме дръпна назад, а аз изкрещях още по-яростно. Извих се в хватката му и щях да забия ножа в гърлото му, като го спрях миг преди да докосне кожата му.
– Пусни ме – изсъсках аз.
– Сейбър… – Зелените му очи бяха широко отворени, но не от страх. С изумление. – Ти току-що пое контрола над цялата планина.
Не разбирах и не ме интересуваше.
– Пусни ме.
Ръката му се отпусна – после вниманието му се насочи към нещо зад мен и по лицето му отново се появи шок.
Вълна от леден студ ме удари в гърба и се втурна навън.
Отдръпнах се от Зак и се завъртях.
Тялото на Рикр лежеше настрани, където го бях оставила – и около него се разширяваше пръстен от студ. Гледащите му очи светеха в лазурен цвят, а над и под лявото му око се виждаха странни знаци. Навитият, спираловиден рисунък се спускаше по лицето му и по шията, след това по рамото и по левия преден крак до лапата му.
Моделът пламна с пулсираща синя сила и температурата спадна. Мразовитост покри стърчащите от тялото му корени, после се сгъсти в назъбен лед. Замръзналата влага искреше във въздуха. По козината му преминаха трептения на синя енергия.
По белия лед, който покриваше корените, се появиха фини паяжини, след което ледът се разпадна на искрящ прах, а замръзналите корени се разпаднаха заедно с него. Светлината затанцува по раните му, сякаш от него течеше арктически син огън.
Той се раздвижи.
Бавно се претърколи по корем и се изправи на четири лапи, с широко разтворени крака. Очите му светеха невиждащо, докато магията трептеше по него.
Той вече не приличаше на койот. Формата му все още беше канидска, но сега приличаше повече на бял вълк, кръстосан с дългокрако ловно куче – и по-голям и от двете. Къси, остри рога, които блестяха като злато, се издигаха над челото му между косматите му уши.
Синята маркировка, която се спускаше по лявата му страна, помръкна, както и магията, която изтичаше от раните му. На местата, където магията е блестяла, нараняванията бяха заменени от непокътната козина. Дори кръвта беше изчезнала.
Последно избледня зловещото сияние, което осветяваше очите му отвътре. Магията се разсея и сините ириси без зеници се появиха отново.
Вълчият пес завъртя уши – после разтърси цялото си тяло като мокро куче след баня.
Вдишах, въздухът нахлу в отчаяните ми дробове, и осъзнах, че не съм дишала, откакто се обърнах, за да видя магията, озаряваща тялото му. Не беше минало много време – може би двайсет секунди, но ми се стори като цяла вечност.
– Рикр? – Изревах.
Той се обърна към мен, а късите му рога блестяха на слънчевата светлина.
„Страхуваше се, че съм загинал ли, гълъбче?“ – Попита той с лека изненада. – „Трогнат съм от загрижеността ти, но както вече те предупредих…“
Бледият му поглед се премести върху Лалакай, а гласът му се изостри в ледени остриета.
„Много съм труден за убиване.“
***
Служителят на рецепцията на малкия хотел ми се усмихна очаквателно.
– Имате само една стая? – Повторих, като се опитвах да не избухна. – Защо целият град е резервиран?
– Утре има състезание по планинско колоездене. – Тя леко, извинително сви рамене. – Някой е отменил резервацията си преди двайсет минути, което е единствената причина да имаме свободно място.
Потърках с ръка лицето си.
– Каква е тази стая?
– Едино легло с кралски размер и прекрасна гледка към планината.
– Мога ли да получа подвижно легло?
– Всички са в употреба.
Свивайки челюсти, погледнах през рамо. Пикапа на Зак стоеше на празен ход в зоната за сваляне и ме чакаше. Това беше четвъртият хотел, който бяхме опитали, и една стая беше по-добре от никаква стая.
– Ще я взема – казах, извадих портфейла си и подадох кредитната си карта. Тя въведе данните ми, въведе чифт карти за вратата и ми подаде пакетче с касовата бележка.
– Освобождаването е в единадесет часа утре – каза ми приятно тя. – Насладете се на престоя си в Хоуп.
Прекосих фоайето и се върнах навън. Дръпнах пътническата врата на пикапа и се качих вътре.
– Имаха една стая – казах на Зак, докато се въртях на седалката. – Резервирах я, но не е идеална.
Зак превключи на задвижване.
– Как „не е идеално“?
– Едно легло.
Очаквах да се усмихне подигравателно, но той само се намръщи. И двамата бяхме изтощени.
Паркингът беше пълен и Зак трябваше да обиколи сградата, за да намери място. Завъртях се, за да взема нещата си от задната седалка, и почувствах тих прилив на облекчение, че виждам Рикр жив и невредим. Той беше заменил величествената си форма на вълкодав за сравнително дребна норка и когато се протегнах за пуловера си, той скочи на ръката ми и се покатери на рамото ми.
Жонглирайки с пуловера си, празната бутилка вода и норката, изскочих от пикапа и затръшнах вратата. Зак ме чакаше с черната си раница, преметната през рамо. В нея имаше запаси за през нощта. Трябваше поне да си взема дрехи за това малко приключение.
Докато той крачеше към хотела, варгите му трополяха в обратна посока, невидими за хората, и тръгнаха да изследват града. Хоуп се беше сгушил в устието на каньона Фрейзър, достатъчно далеч от пустинята, за да няма вероятност да ни последва някоя упорита, жадна за друиди фея, но по-добре да се оглеждаме за неприятности.
Точно това предполагах, че е замислила и Лалакай. Черният орел беше невъзможно да се види в тъмното, а аз не я бях забелязала, откакто се върнах в пикапа и започнах едночасовото пътуване от Адската порта.
Стаята ни се намираше на главния етаж и аз поех инициативата, следвайки номера на вратата до 122. Отворих вратата с едно движение на ключовата карта и натиснах с лакът най-близкия ключ за осветлението.
Вдясно ме примамваше сравнително просторна баня, а вляво – гардероб. Леглото с размер на кралско запълваше по-голямата част от стаята, с лице към малък телевизор с плосък екран на бюрото. До прозореца седеше неудобен на вид фотьойл. Дори и хотелът да беше осигурил подвижно легло, то нямаше да се побере.
Може би трябваше да спя в пикапа.
Зак събу обувките си.
– Искаш ли първа да вземеш душ?
– Не, можеш да го вземеш.
Той се насочи направо към банята, без да си прави труда да огледа останалата част от стаята. Когато вратата се затвори зад него, отидох до леглото и седнах на ръба му. Рикр скочи от рамото ми и тръгна по одеялото, а мустаците му потрепваха.
В момента, в който душът започна да работи, а през стената се чуваше приглушеният шум на водата, се обърнах към него.
– Започни да говориш, Рикр – наредих аз.
Той ме погледна през рамо.
„На каква тема ще разговаряме?“
– Не се прави на глупак. Обеща да обясниш всичко, а това е най-добрият шанс да поговорим без публика. – Махнах към банята в знак на подчертаност. – Така че обяснявай.
Той се обърна с лице към мен и седна, а малките му ушички бяха наострени внимателно.
– Чакай. – Стиснах устни. – Първо се преобрази. Искам да направим това лице в лице – твоето истинско лице, а не лицето ти на ласкател с мънистени очи.
Той се облегна назад, угрижен.
„Моето какво?“
Въпреки че беше в животинска форма за всеки наш разговор, този беше различен. Исках да видя изражението му и да наблюдавам устата му, докато говори.
Сгънах ръце.
– Нямаме време да спорим, Рикр. Просто го направи.
„Макар и да беше благотворно чувство, за мен щеше да е неразумно да…“
– Рикр.
Гръбнакът му се изви от тона ми, после отново се отпусна. Той скочи от леглото – и от него се разнесе ослепителна синя светлина. Върху мен се стовари струя леден въздух и температурата се понижи. Примижах, опитвайки се да възвърна зрението си, но всичко беше станало бяло.
Всъщност… всичко беше бяло.
Дебел слой лед покриваше всяка повърхност в стаята. По бюрото и екрана на телевизора блестяха кристални фрактали. От осветителното тяло на тавана капеха малки, нежни ледени висулки. Груб слой замръзнал сняг покриваше завивките на леглото и фотьойла – и мен.
Дъхът ми се изтръгна на пух и прах, докато изучавах съществото, което носеше зимата със себе си, където и да се появеше.
Истинският облик на Рикр приличаше на човек, но неземната му същност се излъчваше от всяка молекула на съществото му. Това не беше просто невъзможната му красота, подсилена от изваяните му скули, тесния нос и деликатната уста. Не беше и гладката му, бледа кожа, безупречна като мраморна статуя. Нито пък чисто бялата му коса, толкова безцветна, че имаше синкав оттенък като сенки върху сняг, която висеше до малкия му гръб и беше вързана в долната част със златна връзка.
Не, това, което наистина разкриваше природата му, бяха деликатните златни рога с форма на зъб, които се издигаха над главата му. Това беше невъзможният блясък на бледите му лазурни очи, обрамчени от гъсти бели мигли. Беше ивицата от извънземни знаци, която се простираше от лявото му слепоочие до челюстта, после продължаваше през гърлото и отстрани на шията, за да изчезне под яката на бялото наметало, което носеше, а тежкият плат проблясваше, сякаш също беше покрит със студ.
Тези знаци бяха идентични с тези, които светеха по лявата му страна, когато бе излекувал раните си – или се бе върнал към живота. Не бях сигурна кое точно.
Погледът ми се спусна надолу, където разтвореното му наметало разкриваше дрехи, в които се преплитаха бели и черни материи със златни акценти и бродерии, после се върна нагоре, за да изучи непознатото лице на фея, чиято компания поддържах през последните седем години.
Очите му без зеници блестяха с жизнеността, която притежават всички феи, а деликатните знаци, спускащи се от слепоочието му, имаха същата синя преливка. Покривайки челото му, металически черна забрадка с агресивни линии имитираше формата на корона и подчертаваше ъглите на чертите му.
Изпуснах дълъг дъх, придружен от още една бяла пушилка, след което огледах наскоро зазимената хотелска стая.
– Предупредих те – промърмори той.
Изтръпнах от звука на гласа му в ушите ми, вместо в главата ми – или може би треперех от силния хлад във въздуха.
– Беше ли необходимо да замразяваш стаята?
– Неблагоприятен страничен ефект, гълъбче. – Устните му се изкривиха в усмивка, която беше еднакво сдържана и дразнеща – перфектно съчетание с тона, който бях чувала всеки ден в продължение на години. – Приемането на тази форма изисква от мен да упражнявам доста голяма сила. Което, по стечение на обстоятелствата, дава възможност на други феи да открият присъствието ми.
Вгледах се в лицето му – беше висок повече от метър и половина и въпреки че беше андрогинно красив, беше и подчертано мъжествен. Стиснах устни, протегнах ръка, поколебах се, след което побутнах стомаха му. Коремът му беше стегнат, с напрегната мускулатура под дрехите.
– Несигурна ли си, че съм фантом? – Попита той с развеселение.
– Просто проверявам – промълвих, като се облегнах назад. – А сега започни да говориш.
Назад към част 14 Напред към част 16
