ГЛАВА 17
В банята оправих бретона си. Трябваше да ги намокря, а после да ги изсуша, преди да се изправи. Останалата част от накъсаната ми коса, разресана с пръсти, беше прибрана на висока конска опашка, устата ми беше изплакната с вода за уста, а миниатюрният хотелски дезодорант беше нанесен. Бях се облякла с вчерашните си панталони и сутиен, но все още носех тениската на Зак.
Насилих се и излязох от банята.
Зак седеше на ръба на леглото и уморено разтриваше лицето си с една ръка. Косата му беше накъсана, тениската му – измачкана, а той носеше боксерки, но не и панталони. Дънките му бяха безразборно преметнати през фотьойла, а раницата му лежеше на седалката.
Прочистих гърлото си. Той се обърна и ме погледна с кървав поглед.
– Ще посетя отново поляната, преди да се върна в Кокитлам. Ако… – Гласът ми секна и аз отново прочистих гърлото си. – Какво ще правиш?
Той ме изгледа с присвити очи, след което изчисти лицето си за втори път.
– Каниш ли ме да дойда с теб?
– Не, просто проверявам. Какви са плановете ти.
– Като ме каниш.
– Не те каня.
– Тогава как планираш да стигнеш дотам?
– А?
– Пикапа е мой.
Отворих уста, после я затворих и сгънах ръце.
– Идваш ли или не?
Той погледна настрани, притиснал ръце към матрака. Докато мълчанието се разтягаше, докато той обмисляше как да отговори, напрежението премина през тялото ми, като навиваше мускулите ми все по-силно и по-силно. Ще откаже ли? Беше ли приключил с мен, готов ли беше да се откаже от всичко, което искаше? Дали се беше върнал за една нощ, за да си тръгне на сутринта?
– Добре.
Започнах…
– Какво?
– Добре – повтори той тежко, като се изправи на крака. – Ще дойда с теб.
Но… Чух едно „но“, което витаеше в края на изказването му. Но какво? Но това беше всичко? Но той си тръгваше след това?
Отворих уста, но не можах да се накарам да попитам какво следваше след това неизказано „но“.
Час по-късно отново бях зад волана на пикапа му, а гумите ръмжаха по чакълестия път към скритата поляна. Тишината в кабината беше потискаща, а аз обикновено обичах тишината.
Погледът ми се плъзна настрани. Зак седеше на пътническата седалка, с наклонена назад глава и затворени очи, като някак си се опитваше да дреме въпреки тежкото пътуване. Варгите се возеха в каросерията, а Лалакай летеше високо горе, тъмна точка на фона на ниските, дъждовни облаци.
Рикр също наблюдаваше от небето. Преди Зак да се събуди, обсъдих плановете си с феята. Той се съгласи, че стига да сме бързи и да не отиваме по-далеч в Адската порта от дома на моето детство, би трябвало да сме в достатъчна безопасност. Но не можехме да останем за дълго.
Разтворих устни. Трябваха ми два опита, за да се принудя да говоря.
– Зак.
Той измърмори, без да отваря очи.
– Това, което каза снощи…
Той разтвори едното си око, за да ме погледне.
– Ако искаш да говориш за снощи, тогава говорим за всичко. Готова ли си за това?
За всичко? Потръпнах.
Той ме гледаше как стискам волана, вибриращ от напрежение, после отново затвори очи.
– Не мисля, че е така.
Отпуснах газта, когато пътят се спускаше към долината на скритата поляна, и го погледнах. Тъмната му коса, ъгълът на лицето му, широката линия на скулите му. Изглеждаше така, както преди десет години.
– Притеснява ли те това? – Попитах го. – Това, че имам амнезия?
С грубо издишване той седна на мястото си. Очите му се обърнаха към мен, яркозелените ириси бяха по-тъмни и студени, отколкото вчера.
– Част от мен се радва, че ти е спестено от спомените. – Изражението му беше студено като очите му. – Другата част от мен е ядосана, че се измъкна толкова лесно.
– Лесно? На мен ми беше лесно? Аз влязох в затвора!
– А след това трябваше да си намериш нормална работа, да станеш доброволец в спасителна служба и да правиш неща, които ти харесват. Звучи шибано хубаво.
– Какъвто и щастлив малък живот да си представяш за мен, той дори не беше близо до това – изръмжах. – А ти? След като уби Бейн, ти беше свободен да правиш каквото си поискаш.
– Свободен? Така ли си мислиш, че изглежда животът на един мошеник?
– Ти сам се превърна в издирван мошеник.
– Да – отвърна той – заради теб.
Главата ми се завъртя към него, очите ми бяха широко отворени, а зъбите – оголени от яростно недоверие, че обвинява целия си живот заради мен.
Той прокле.
– По-добре гледай пътя!
Обърнах се обратно към предното стъкло – и натиснах спирачките. Пикапа се плъзна по чакъла, задната част се завъртя, докато се плъзгахме да спрем по средата на пътя.
На шест метра пред бронята бяха останките на малкия горски дракон, който бяхме убили вчера – но вече не приличаха на драконов труп. Плътта му се беше втвърдила в солидно дърво, а огромното му туловище приличаше на дървесен ствол, чиито дебели клони заместваха ребрата. Формата му беше загрубяла, главата му не беше нищо повече от буца дърво, а чертите му бяха неразличими. За всеки, който не е бил свидетел на смъртта на дракона, останките му биха изглеждали като наскоро паднало дърво.
Изключих двигателя и бутнах вратата си. Зак също се измъкна и се срещнахме пред пикапа.
Въпреки че останалата част от тялото на дракона изглеждаше непокътната, торсът му беше различен. Дали ребрата му са се огъвали така, когато се е превръщал в дърво?
Заедно със Зак заобиколихме торса, за да застанем близо до счупената основа на „дървото“. Гръдната кухина беше празна, а в средата беше израснал идеален кръг от дървесни разсади, високи на един пръст, всеки с две малки листа.
– Това – казах бавно – прилича точно на разсадите в елшовата горичка, където загина туристът аеромаг. Дали са дошли от горския дракон?
– Не мисля. – Зак се приближи и се вгледа в новопоникналите дървета. – Мисля, че разсадът е бил засаден тук – и феята, която го е направила, няма нужда сам да убива жертвите си. Той просто иска труповете.
– За какво му трябват труповете?
– Помниш ли елхите, които ни нападнаха? Може би така са били създадени. Феята използва някакъв ритуал, включващ тяло и кръг от семена, за да създаде одушевен растителен живот.
Изучавах разсадите.
– Не мисля, че това са елшови разсади.
– Може би феите могат да отглеждат специалните си дървета от всякакви семена.
Погледът ми се премести през гъстата гора, заобикаляща пътя. Гората покриваше тези планини. Имаше милиони дървета. Колко от тях беше засадила тази фея?
Зак се изправи.
– Въпросът ми сега е дали феята, отговорна за тези фиданки, е същата фея, която убива туристите. Или пък феята, която засажда дървета, използва всяко тяло, на което попадне?
– Ако са една и същ фея, това означава, че този, който уби родителите ми, е бил тук през последните двадесет и четири часа.
Разменихме си лаконичен поглед, след което той се отдръпна.
– Да продължим.
Върнах се в пикапа, отклоних се частично от пътя, клоните се остъргаха в страничната част на превозното средство и се промъкнах покрай дървесните останки на дракона.
До скрития имот не беше далеч и десет минути по-късно паркирах на същото място, като дишах дълбоко, за да се успокоя. Този път не изпитах прилив на щастие и вълнение, които да балансират скръбта ми.
Когато излязохме от пикапа, от небето спираловидно се спуснаха две грабливи птици, едната черна, другата бяла. Лалакай се приземи на покрива на пикапа, а Рикр промени формата си във въздуха, за да кацне на рамото ми като бяла сойка.
Черният орел следеше всяко негово движение, а изумрудените му очи го пресмятаха. Наблюдаваше го внимателно, откакто се бе възстановил от вчерашната си почти пълна смърт.
– Видя ли мъртвия горски дракон? – Попитах го.
Той наклони глава.
„Приближих се от юг, след като огледах долината. Има ли нещо нередно?“
– В него расте кръг от дървесни разсади, точно както в елшовата горичка, където аеромаг…
„Кръг от разсади?“ – Той рязко прекъсна разговора. – „Видяхте това и в елшовата горичка?“
– Да, забравих да ти кажа, предполагам. Всички тела на този феен хищник са имали…
„Тялото на дракона отглежда дървета?“ – Малките му нокти прободоха рамото ми през тениската. – „Сигурна ли си?“
– Да, видяхме ги. Смятаме, че…
„Трябва да видя това.“ – Той се изстреля от рамото ми. – „Посети бързо дома на детството си, Сейбър. Ако носителят на дърветата е толкова близо, трябва да бягаме.“
– Да бягаме? – Повторих, но той вече се беше отдалечил, крилете му биеха спешно. Нямаше да му отнеме много време да стигне до тялото на дракона, да види разсадите и да се върне. В най-добрия случай разполагах с десет минути.
– Върви – каза Зак и посегна към пикапа си. Той извади бойния си алхимичен колан. – Аз ще чакам тук.
Погледнах от него към къщата и обратно, после изтичах до колибата и изкачих трите стъпала на предната веранда. Едва когато хванах дръжката, осъзнах, че имам нужда от комплекта си за разбиване на ключалки, който не бях взела със себе си – но дръжката се завъртя под ръката ми и заскърца от ръжда. Родителите ми рядко я заключваха, вероятно защото имотът ни беше толкова отдалечен и добре скрит.
Вратата се отвори, а скърцащите панти се съпротивляваха на движението, което не бяха извършвали от осемнайсет години. Пристъпих през прага, а сърцето ми заби в гърлото.
Отворената кухня и всекидневната изпълваха малкото основно пространство. Коридор водеше към две спални и баня. Всичко беше покрито с прах. Паяжини по ъглите. Щети от гризачи.
На масичката за кафе имаше купчина книги. До мивката чакаше малка купчина мръсни чинии за закуска от последната ни сутрин, преди родителите ми да тръгнат за злополучната спасителна акция на един вече мъртъв турист. Комплект дървени кончета, издълбани с любов от баща ми, бяха разпръснати пред камината, където ги бях оставила.
Чувах гласа на майка ми, която ме увещаваше да прибера играчките си. Свих гърло и преглътнах мъката си. Нямах време да се губя в спомени.
Забързах към камината. На камината имаше снимки в рамки, стъклото беше покрито с прах, но знаех коя искам – тежка ясенова рамка, оцветена в тъмнокафяво, с издълбани листа. Взех я и излязох от кухнята. Минах покрай малка спалня с детско легло и завивка, бродирана с рози, после се отклоних към стаята на родителите ми.
Кралското им легло беше достатъчно голямо, за да побере ръста на баща ми, а завивките бяха направени набързо. Върху люлеещия се стол до прозореца бяха хвърлени дрехи за преобличане, а отгоре лежеше любимата червена риза на майка ми. Резервната туристическа екипировка се разливаше от отворения гардероб.
Отидох до нощното шкафче на баща ми, отворих чекмеджетата и прерових произволен набор от негови вещи. Не търсех нищо конкретно – просто нещо, което би ми дало отговорите, които никога не са имали възможност да ми дадат.
Заобиколих леглото, отворих чекмеджетата на нощното шкафче на майка ми и намерих подобна бъркотия от вещи: очила за четене, бележник с няколко записани напомняния, стар часовник, който не работеше, маска за сън, лосион с аромат на ванилия и шепа връзки за коса с вързани около тях кичури черна коса. В най-долното чекмедже имаше кутия за бижута, достатъчно голяма за дузина малки елементи или няколко по-големи огърлици. Почти не я отворих. Не носех бижута, а и не помнех майка ми да е носила такива. Но от любопитство отворих капака.
Запълваше го плетеница от кожени връзки, оплетени и девствени. Бяха същите кожени връзки, които носех на врата си през цялото си детство – тези, които държаха висулката ми с речен камък. Всеки път, когато връзката показваше признаци на износване или слабост, майка ми я сменяше. Това беше нейната колекция от резервни части.
Пръстите ми трепереха, но ги извадих. Нещо вътре в кутията изскърца.
На дъното, неприкрепено към връзка, лежеше речен камък с големината на края на палеца ми. Върху лицето му беше гравирана позната руна.
Загледах се в него, без да дишам. Ако родителите ми са искали да ме скрият – особено насред Адската порта – логично е да са държали резервен медальон, в случай че нещо се случи с оригинала.
Връхчетата на пръстите ми докоснаха хладната повърхност на камъка.
– Сейбър!
Приглушеният вик на Зак почти не стигна до мен в задната част на къщата, но аз долових спешността в него.
Грабнах речния камък, като оставих кутията с бижута на нощното шкафче на майка ми. Стискайки я и рамката за снимка, спринтирах през къщата и излязох през вратата.
Стъпката ми се запъна. Спрях се толкова бързо, че трябваше да се хвана за парапета на верандата, за да не падна.
Над ливадата висеше златистозелена мъгла, сякаш бяхме потопени едновременно в слънчева светлина и маслинова мъгла. Слабият бриз имаше вкус на сладки, смачкани листа, а във въздуха витаеше влажна лятна топлина – далеч по-топла, отколкото беше преди минути.
Зак стоеше на десетина метра пред къщата, с лице към мъгливата поляна. Беше напълно облечен – с алхимичния си колан, на който висяха отвари и заклинания; с нож, прикрепен към бедрото му; с гривни около китките. Варгите му го заобикаляха с вдигнати глави.
При появата ми той ме погледна. Зелените му очи бяха живи, преливащи, почти светещи, а по ръцете му се спускаше подобна на татуировка шарка от пера.
Лалакай го беше обладала.
– Зак? – Задъхах се.
Той отново се обърна към поляната.
– Приготви се.
Сърцето ми се удари силно в ребрата. Поставих рамката на снимката и речния камък на парапета на верандата и се втурнах надолу по стъпалата. Извадих ножа си и спрях до него, така че да се изправим рамо до рамо към поляната.
– Какво става? – Попитах.
Две от висулките, подобни на скъпоценни камъни, които висяха на врата му, светеха. Той протегна дясната си ръка от страната си, като при отговора върху кожата му се появи черна руна.
– Горският господар е тук.
Назад към част 17 Напред към част 19
