ГЛАВА 19
– Рикр!
Откъсвайки се от Зак, аз се втурнах към феята. Той се изправи в цял ръст и когато се обърна с лице към мен, магията, която светеше върху гърдите му, най-накрая угасна. През разкъсаната му дреха прозираше неопетнена кожа.
Спрях пред него.
– Добре ли си?
– Най-много съм ранен.
Примигнах, после свих гневно очи.
– Ранен ли си или не?
Рикр потупа невредимите си гърди.
– Както виждаш, магията ми отново не се поддава на сигурна смърт.
– Господарят на лятото вярва ли, че те е ранил смъртоносно? – Лалакай се приближи към нас, като в походката ѝ нямаше нищо от обичайната чувственост. От раните ѝ все още течеше кръв. – Или е възнамерявал само да те победи, но не и да те убие?
Рикр прибра ръцете си в противоположните ръкави на наметалото си.
– Трудно е да се каже, но и в двата случая той изглежда вярва, че мисията му е изпълнена. – Той кимна към пикапа. – Може ли да се поправи? Съмнявам се, че Лутир ще се върне веднага, но не би било разумно да се бавим в гората му.
Тримата се обърнахме към превозното средство. Зак вече беше приклекнал до изпуснатата гума, с нож в ръка, с който прерязваше увитите около нея здрави лиани. Забързах към него, а двете феи ме последваха.
– Не изглежда да има някакви повреди по двигателя – каза ни Зак – но трябва да отрежа лианите и да сменя гумата. Това ще отнеме няколко минути.
– Мога ли да помогна? – Попитах.
– Ножът ти не е достатъчно голям. И няма помощ от фея – добави той, като похъркваше, докато чупеше една лиана на острието си. – Последното нещо, от което се нуждаем, е прекъснато спирачно въже.
– Ще се въздържа – изрече Рикр.
Лалакай скръсти ръце, без да обръща внимание на нараняванията си.
– Аравн от Аннун, Неумиращият. – Погледът ѝ се плъзна по Рикр. – Зимният крал. Дори за миг не съм подозирала, че това ще е истинската ти самоличност. – Горната ѝ устна се сви. – Колко дълбоко си паднал наистина.
– Бледа сянка на славата, нали? – Съгласи се той. – Някога ти щеше да се уплашиш от самото ми присъствие. – Във въздуха се разнесе хлад. – Но ако пожелая, мога да те накарам да се свиеш, Нощен орел.
Тя вдигна брадичката си.
– Аз, да се прекланям пред жалките останки на един паднал крал?
Температурата спадна още повече и белезите по лицето му затрептяха.
– Или мога просто да те разбия на хиляди ледени парчета и да приключа с твоето благовидно презрение.
Обвих пръсти около хладната му китка.
– Колкото и да ми е приятно, искам да знам какво се случва. Кой беше онази фея? Откъде се познавате вие двамата?
– И – Зак се изпъна на крака, с десетсантиметровия си нож в ръка – откога знаеш, че е в този район? Защото не си спомням да си споменавал, че Адската порта се управлява от феен господар, който иска кръвта ти.
Лалакай не добави нищо, но очакването натежа от мълчанието ѝ.
Рикр въздъхна.
– Тогава може да си намерим удобно място, защото разказът е дълъг.
***
Дори и да имаше удобно място за сядане, нямаше да мога да се отпусна – не и с драскотините по мен, които щипеха като киселина. Какъвто и токсин да беше покрил бодлите на тези лиани, той беше мъчително дълготраен.
Седях с колене, прибрани до гърдите, а гърбът ми беше опрян на задната гума на пикапа. На няколко метра от мен Зак беше под пикапа, като само краката му стърчаха навън. Беше го вдигнал с помощта на крика от аварийния си комплект и режеше лозите, заплетени около гумата и оста. Въпреки че всички искахме да се измъкнем от Адската порта възможно най-бързо, нямаше как да ускорим процеса.
Лалакай беше коленичила в тревата, а ръцете ѝ се опираха в скута ѝ, докато чакаше. Варгите лежаха на малко разстояние и ако се съдеше по начина, по който дишаха, също ги болеше от тръните.
Рикр седеше срещу мен, а наметалото му беше разперено зад него. Златистите му рога блестяха на облачната следобедна светлина.
– Всички ли сте съгласни, че искате да чуете дългата, досадна история, а не по-забавно и навременно резюме?
– Цялото нещо – казах му твърдо.
– Както желаете. – Той си пое дъх и когато отново заговори, леко развеселеният му тон се бе задълбочил с мрачност. – Преди много време съществували два Зимни двора, които се борели за надмощие над земята, известна като Аннун. Кралят на единия двор, известен като Аравн, бил могъщ и амбициозен, но въпреки двете не успял да победи съперника си, краля на противниковия двор, Хафган.
– Ще разкажеш ли цялата история в трето лице? – Попитах. – Вече знаем, че ти си Аравн.
Подигравателната му усмивка профуча по устните му.
– Така звучи много по-добре. Както с вкус разказвах, Аравн безспорно е бил по-надарен от Хафган и в магията, и в хитростта, но въпреки това не е могъл да победи съперника си. Хафган притежаваше уникална сила, която го правеше невъзможен за убиване. Аравн го поразявал отново и отново, но той не умирал.
Аз се намръщих. Нима Лутир не беше нарекъл Рикр „Неумиращия“?
– Една честна нощ, след поредния разочароващ неуспех да сложи край на Хафган, Аравн ловуваше в царството на смъртните под формата на зимно куче, когато срещна човешки ловец – друид.
Със скърцане Зак се измъкна изпод пикапа, вдигнал любопитно вежди, докато отделяше цялото си внимание на Рикр.
– Друидът, приемайки Аравн за обикновен звяр, се опита да открадне убитото от него животно. Когато Аравн се разкри, друидът разбра, че ще понесе тежки последствия за неуважението си. Въпреки това Аравн великодушно предложи на друида сделка.
– Имам чувството, че това е много субективен разказ – сухо отбеляза Зак.
Усмивката на Рикр отново се появи, преди да възстанови сериозния си тон.
– Аравн предложи на друида да си разменят местата. В продължение на една година и един ден друидът щял да живее като Аравн и да намери начин да победи Хафган. Докато той прави този опит, Аравн ще живее като друида.
Зак бездейно завъртя десетсантиметровия си нож в ръката си.
– А какво е било наказанието за неуспех?
– Това не е важно за тази приказка – отвърна Рикр. – Друидът се съгласи, защото той не беше обикновен друид. Той беше Пюил, принцът на Дифед, смъртното царство, което отразяваше Аннун.
– Принц друид? – Промърморих, впечатлена.
Лалакай издаде леко, замислено бръмчене.
– В старите времена е било обичайно митиците да се издигат на високи постове сред хората.
– Много често – съгласи се Рикр. – По този начин Аравн се преобрази във формата на Пвайла, а след това хвърли магията си върху Пвайла, за да придаде на друида неговата собствена форма. Двамата тръгнаха да живеят живота на другия в продължение на година и един ден – Раун да управлява смъртното кралство Дифед, а Пюил да управлява Зимния двор на Аравн в Аннун.
– Това е всичко? – Намесих се аз. – Аравн просто… тоест, ти просто го превърна в свой двойник и го хвърли в демилиона на феите?
– Щедро – добави Зак с подсмърчане.
– Ами… – Рикр сви рамене. – Също така му подарих няколко мощни заклинания, но се опитвах да запазя тази история малко по-кратка.
Затворих уста, като устоях на желанието да задам още въпроси.
– В продължение на една година Аравн и Пюил живееха като другия – и трябва да кажа, че със забележителен успех. Пвайъл усърдно се занимаваше със задачата си и точно преди да изтече договорът им, уби Хафган.
– Как? – Попитах.
Рикр не обърна внимание на въпроса ми.
– Когато животът на Хафган угаснал, се появил Аравн и погълнал уникалната дарба на омразния си съперник, като по този начин станал също толкова неубиваем, колкото бил и Хафган. И така Аравн се възкачи като единствен Зимен крал, владетел на своя двор и на цял Аннун, и като Неумиращ.
Неувереността изостри гласа ми.
– Ти открадна силата на Хафган?
– Това е дарба, която притежават много от по-смъртоносните ми роднини. Някои могат да откраднат сила, а други – магически дарове при смъртта на враговете си. Така ставаме толкова могъщи. – Той хвърли поглед към Лалакай. – Дали не е така, господарке на сенките?
Тя го стрелна с отровен поглед и аз предположих, че това не е способност, която тя притежава – поне не в частта с магическите дарове.
– Как Лутир участва в тази история? – Попита Зак, като се облегна назад. Той отново се провря под пикапа. – А Летният двор?
Рикр подпря едната си ръка на земята зад себе си, за да се настани по-удобно.
– Ликуващ от победата, Аравн щедро възнагради Пвайла и макар че се върнаха на законните си места в собствените си царства, останаха топли другари. Аравн изпращаше дарове на Пвайла и те се срещаха всяка зима, за да ловуват диви прасета в далечните, заснежени краища на Дифед.
– Вниманието на Аравн към принца друид – който скоро щеше да стане крал на Дифед – обаче не остана незабелязано. Рианон, Лятна дама с огромна мощ и енергия, се явила пред Пвайла и го съблазнила с многобройните си неустоими хитрости. Той станал неин съпруг, тя – негова кралица, и заедно отгледали син.
Устата ми се отвори.
– Син?
– Дете на друиди – добави Рикр забавно – но хората в онази епоха обичаха своите хитрости, свързани с родителството. Рианон беше кралица на Дифед, така че, разбира се, претендираше, че детето е нейна кръв.
– За съжаление на Аравн, Пвайл си отиде от живота. Наследникът му, Прайдери, се възкачил на трона и Аравн се отнесъл към сина така, както се отнасял към бащата, като му предложил дарове и приятелство. Но това не задоволявало амбициите на Рианон, защото Аравн подкрепил съпротивата на Прайдери срещу нейното влияние, точно както бил подкрепил Пвайла. Придери не се подчини на волята и амбициите ѝ повече, отколкото баща му.
– Тогава дойде денят, в който Рианон срещна друг друид на име Гвидион. Надарен с магия и друидизъм, той беше всичко, което Прайдери не беше – изключително могъщ, изключително проницателен и най-вече яростно амбициозен.
Зак изхвърли шепа отрязани лози изпод пикапа.
– Гвидион е бил ди-мит? Какъв е бил вторият му клас?
– Земна магия. Смъртоносна комбинация.
Зачудих се дали е толкова смъртоносна, колкото ди-митичната комбинация на Зак от друидство и аркана.
– Гуидион беше най-впечатляващ – за човек. – Тонът на Рикр изгуби интонация, стана по-отстранен. – Той подмами Прайдери на дуел и срещу по-могъщия друид Прайдери загина.
Дъхът ми секна.
– Разярен от това зле прикрито убийство, Аравн удари срещу Гвидион, но не осъзнаваше дълбочината на предателството, с което се сблъскваше, защото Рианон беше заговорничила с Гвидион, за да устрои неизбежна засада на Зимния крал. В желанието си да отмъсти за сина на любимия си и в арогантната си вяра, че е непристъпна, Аравн падна в капана им.
– Битката на дърветата – промърмори Лалакай. – Зимният крал загуби от горска армия.
Рикр не потвърди изказването ѝ.
– Гвидион, Рианон и нейният Летен двор издебнаха Аравн. Начело на атаката беше най-смелият и най-верният владетел на Рианон, Лутир от гората, който дава живот и воля на дърветата, за да изпълняват заповедите му. – Той наклони глава назад и се вгледа в облачното небе. – Аравн беше категорично победен, зимната му магия беше смазана, властта му – сломена, а кралството му – загубено.
В малката ни група настъпи тишина, нарушавана единствено от тракането на ножа на Зак по лозите, заплетени по дъното на камиона.
Рикр изпусна дъх.
– Рианон нахлу в Аннун с победоносната си свита и Летният двор си присвои земите, които някога бяха принадлежали на Аравн. Но Рианон не беше напълно удовлетворена, защото Аравн, макар и победен, беше оцелял. Той беше Безсмъртния и дори да нямаше нищо друго на свое име, не можеше да бъде убит. За да се увери, че той никога повече няма да се върне, за да я предизвика, тя поставила на верния си воин Лутир задачата да намери и убие Араун.
Гласът му се забавяше, думите идваха с по-дълги паузи.
– Забравен от всички, освен от Рианон и Лутир, Аравн бягаше все по-далеч от родината си. Горският владетел го преследвал безмилостно, година след година… век след век… появявал се винаги, когато Аравн натрупал някаква сила, с която да се възстанови.
Рикр отново направи пауза, а безупречното му лице беше древно и неземно.
– Накрая – продължи той – Аравн изгуби всякаква надежда да си върне трона. Намерил кръстопът и избягал в земята отвъд морето. Там се скрил, като свързал дирите на властта си толкова здраво и дълбоко, че когато Лутир го последвал, не могъл да открие никаква следа от падналия зимен крал. Затруднен в лова си, Лутир се установил близо до кръстопътя и там зачакал, вечно търпеливият ловец, деня, в който плячката му ще се покаже отново. А Аравн… Аравн изчезнал в неизвестност и никога повече не възвърнал изгубената си слава.
Поглъщах разказа му, отсявайки подробностите, докато съчувствието тегнеше над мен. С тихо поскърцване Зак седна и зелените му очи огледаха Рикр. Дори Лалакай нямаше да направи язвителни забележки.
– Кръстопътят на североизток – промърморих аз. – Това е онзи, който използва, когато за първи път дойде в Северна Америка, нали? Знаеше, че Лутир се намира в Адската порта. Затова не искаше да идваш тук.
Очите му, тържествени и нечетливи, се обърнаха към мен.
– За бога, Рикр! – Избухнах, като се наведох напред и забих длани в земята. – Защо не си ми казал нищо? Защо рискуваш да се конфронтираш с Лутир заради мен?
Той отново наклони глава назад, а когато заговори, гласът му все още беше с онзи неспокоен разказвачески тон.
– В продължение на повече от сто години Аравн бродеше из новия свят, потънал в безнадеждно отчаяние. Тогава, в едно тихо лятно утро, той срещна друид – красива девойка с яростна, но наивна сила. Без да знае, тя сключила мълчалива сделка със Зимния крал и в замяна на това той погълнал нейната друидска сила.
Очите му блестяха слабо и той ме погледна.
– В онзи ден и всеки следващ ден в продължение на седем години той консумираше силата ѝ. С всяко завъртане на луната сломената му сила нарастваше и въпреки че оставаше скрит и въпреки че държеше на маскировката си, той си спомняше все повече за това, което беше загубил – и което искаше да си върне. Започна да си мисли, че един ден може би ще успее да избяга от миналото си и да започне отначало.
Знаех всичко за желанието да започна отначало.
– Макар и по различен начин – каза той, като гласът му премина в по-разговорно темпо – аз бях също толкова осакатен, колкото и ти в деня, в който се срещнахме, гълъбице. Твоят дар за мен беше дъхът на нов живот и дори при перспективата да вляза във владенията на Лутир не можех да ти откажа нещо, което е толкова близко до сърцето ти.
Преглътнах срещу буцата в гърлото си.
– Трябва да призная – добави той с нещастно изкривяване на устата – че все още страдам от собствената си арогантност. Мислех, че ще се промъкнем през територията на Лутир, без да привлечем вниманието му, но надцених способността си да прикривам нарасналата си сила и подцених ангажираността му с моята смърт. Отново. – Той прокара палец по челюстта си. – Човек би си помислил, че след хиляда години съм се научил по-добре. Предполагам, че това е недостатък на моя вид.
– Недостатък на твоя род – поправи го Лалакай и се усмихна котешки. – Колкото по-възрастен си, толкова по-малко адаптивен ставаш.
– Опасявам се, че си права.
Лалакай примигна, изненадана, че се е съгласил с нея.
Почистих с ръка лицето си, после съжалих, защото всички драскотини по дланта ми пламнаха от пареща болка.
– Все пак, Рикр. Можеше да кажеш нещо. Можеше да ни предупредиш за Лутир.
Дали беше мълчал по дълъг навик? Или беше разбрал, че „носителят на дърветата“ е убил родителите ми? Ако Рикр не беше дошъл в Северна Америка, Лутир нямаше да го последва и родителите ми нямаше да умрат от неговата ръка.
Но Рикр и Лутир се бяха заселили тук много преди родителите ми да се родят, така че едва ли можех да го обвинявам.
Изправих се на крака.
– Какво ще кажеш да се махнем оттук, преди Лутир да разбере, че си жив? Ако иска да те убие толкова силно, вероятно ще се върне, за да се увери, че наистина си умрял.
Рикр се усмихна слабо.
– От сърце одобрявам този план.
Не успях да помогна на Зак да изчисти лозите изпод пикапа, но знаех как да сменя гума. Извадих пълноразмерната резервна гума от кутията и му помогнах да я смени с изпуснатата.
С усилие напъхах съсипаната гума в кутията. Когато се обърнах, забелязах, че Рикр и Лалакай се гледат един друг със странна интензивност – поглед, който разпознах като мълчаливо общуване. В червата ми се появиха искри от безпокойство, които се раздвижиха неприятно.
Зак измъкна спуснатия крик изпод пикапа, като и четирите гуми бяха твърди и без винкели.
– Готови ли сте?
– Да – казах аз, като откъснах вниманието си от Рикр.
Лалакай се изправи на крака. Раните ѝ най-сетне бяха спрели да кървят и тя изглеждаше безразлична към ивиците кръв по нея.
– Зимният крал и аз ще летим. Искам да съм сигурна, че Лутир няма да се опита да ни попречи.
– Вие двамата – допълни Рикр категорично – ще пътувате директно от Адската порта.
– Градът, в който отседнахме снощи, би трябвало да е достатъчно далеч. – Зак хвърли крика в кутията на пикапа. – Сейбър и аз трябва да се почистим и да лекуваме нараняванията си.
– Тогава ни чакайте там – каза Лалакай с изящно кимване.
Рикр ми направи развети поклони, достойни за всеки кралски двор, а наметалото му се завихри около него.
– Безопасно пътуване, гълъбице.
Обърнах очи и се качих в пикапа. Бях взела снимката в рамка и речния камък от верандата, като последният го прибрах в джоба си. Ако предположим, че работи като предишния, нямаше да има никакъв ефект, освен ако не докосваше кожата ми – макар че кой знае дали след близо две десетилетия в него беше останала някаква магия. Разположих рамката в скута си, докато Зак се пристегна и запали двигателя. Окачването се поклати, когато варгите скочиха в кутията, след което се заизкачвахме напред, оставяйки зад гърба си дома от детството ми.
Погледнах към огледалото за странично виждане. Рикр и Лалакай отново говореха и за моя изненада той наведе глава в кимване, което изглеждаше наистина уважително.
Тревожното чувство на страх, което кипеше в червата ми, необяснимо се задълбочи и имах чувството, че пропускам нещо.
По тялото на Лалакай се завъртяха сенки, докато тя се свиваше във формата на черен орел. Крилата ѝ проблеснаха и тя излетя. Рикр погледна през рамо, оглеждайки кленовото дърво на Лутир, после лазурно сияние го обля, когато и той промени формата си.
Пикапът отскочи от завоя на обраслия път и аз го изгубих от поглед.
Назад към част 19 Напред към част 21
