ГЛАВА 25
Водейки елена за скъсаното въже, момчето следваше пътя на Бейн през поляната. Тъмната му коса беше вързана на къса конска опашка отзад на врата, кичурите висяха в лицето му, главата му беше наведена надолу по начина на децата, които са се научили да избягват зрителния контакт с възрастните.
Изглеждаше чист, дрехите му бяха в сравнително добро състояние, обувките му бяха здрави. Но вървеше с такова болезнено изтощение, че всяка негова стъпка беше болезнена за гледане. Той и феята бяха на ръба на колапса.
Шепа варги крачеха покрай момчето като надзиратели, които ескортират затворник. Килиан го наблюдаваше как се приближава, а ужасът му нарастваше с всяка секунда. Когато детето и еленът се изравниха с Килиан, момчето вдигна глава и се вгледа в лицето на непознатия друид.
Зелените му очи, потънали и призрачни, се вгледаха в баща ми, после отминаха Килиан и последваха господаря си.
Килиан стоеше замръзнал на място и едва дишаше. За втори път погледът му се насочи към дърветата, където се криеше дъщеря му, и нерешителност изкриви лицето му, сякаш изпитваше физическа болка.
– Килиан? – Прошепна Декс.
Баща ми докосна за кратко ръката на феята, изражението му се промени, докато съобщаваше нещо в мълчание. След това се обърна, наблюдавайки как момчето следва плътно по петите Бейн като добре обучено куче. Стигнаха до гъст елшов масив, през който се провираше тясна пътека, осеяна с плаващите пламъци на Декс.
– Улфсбейн! – Обади се Килиан заповеднически.
Бейн, който се канеше да стъпи на затънтената пътека, се обърна. Чакалът погледна през едрото си, прегърбено рамо, с уши, изпънати напред. Момчето спря, но продължаваше да се взира в земята.
Зад Бейн избухна огнено кълбо.
Декс се появи от пламъците – и вдигна момчето от земята. Огънят се втурна над тях и те изчезнаха. Друга светкавица. Декс се появи отново до Килиан, държейки момчето здраво в ръцете си. Детето не се съпротивляваше на прегръдката на феята, очите му бяха широко отворени.
– Какво е това? – Избухна Бейн, а яростта изкриви чертите му.
Килиан се изправи и когато разшири стойката си, от него се разля сила, свирепа и безкомпромисна.
– Ще ти позволя да си тръгнеш от територията ми, но не мога да ти позволя да вземеш това дете. Чудовище като теб няма право да се доближава на по-малко от хиляда фута от което и да е дете.
Бейн се взираше в поляната в продължение на един неспокоен момент.
– Предизвикваш ме за мой чирак? – Той изпусна кратък рев на смях, след което повдигна ръкава на палтото си, разкривайки кръглите татуировки, които се спускаха по ръката му. – Добре тогава, друиде от Хелсгейт. Ще ми е приятно да убивам…
Декс щракна с пръсти.
Всички танцуващи огнени петна, които се носеха около Бейн и феената му свита, се взривиха във виещи огнени кълба, а поляната се изпълни с предсмъртните писъци на варгите му, които бяха погълнати в един миг. Чакалът се изправи с писък – и от него се разнесе мрак, който потопи поляната в пълна чернота.
Но нямаше нужда да виждам, за да разбера какво се случи след това.
Звуците. Виковете. Паметта ми се пропука и всичко това се изля в съзнанието ми.
Спомних си писъците и воя. Свирепия смях на чакала и гръмкия глас на Бейн. Експлозиите на огън, облаците задушаващ мрак. Спомних си как се гърчех в скривалището си между лиственицата, с ръце на ушите, и плачех тихо от ужас.
И си спомних как Фарана ме извика и ми каза да дойда при нея, че ще ме защити. Притиснах се между стволовете, а тениската ми със симпатичната рисунка на галопиращи коне се закачи за кората. Паднах, приземих се на колене и ръце, после погледнах нагоре.
Притиснато в едно кътче до дърветата, на сантиметри от мен, беше момчето. Свито на кълбо, с ръце, увити над главата му, за да я предпазят. Криеше се от сражаващите се друиди и феи.
Очите ни се срещнаха.
Зеленият му поглед. Изтощен и ужасен. Кухи и отчаяни. Слаба, ужасна искра на надежда дълбоко в тях.
Вгледах се в лицето му, после се изскубнах и отчаяно се затичах към кедъра на Фарана. Тя се появи в кората, дървените ѝ ръце се протягаха. Хващайки ме за раменете, тя ме издърпа навътре в ствола, в странния свят на вътрешното дърво на дриадите.
Не станах свидетел на останалата част от жестоката битка. Не бях видяла експлозивния огън на Декс или смъртоносната сенчеста магия на чакала, която беше отровила самата гора, стопила листата на дърветата и превърнала кората им в черна и токсична. Не бях гледала как Килиан и Бейн се нападат един друг с магията на феите.
Но сега го виждах.
Видях и когато Бейн добави митична магия към оръжията си, хвърляйки заклинания към Килиан. И видях как гората умираше около Декс, докато чакалът отвръщаше на огнените му атаки с гъсти облаци отровна сянка. Видях как огънят на Декс губи силата си, докато Бейн и неговите феи получават надмощие – и поемат контрола над енергията на умиращата гора.
И тогава видях как Декс умира.
Всичко свърши бързо. Щракване на огромните челюсти на чакала. Декс не изкрещя, не издаде нито звук, когато стройното му тяло беше смазано. Чакалът отметна глава назад. Хрущящи челюсти. Преглъщане. И огнената фея изчезна, останаха само пръски от кръвта му.
Килиан се поколеба. Той се препъна на колене и със злорада усмивка Бейн насочи меча на тъмната фея към гърлото на Килиан. Той вдигна оръжието, за да нанесе смъртоносен удар, а Килиан се забави да реагира, твърде бавно, за да извика защитно заклинание.
– Не!
Синьо сияние премина през гората. Въздухът затрептя, а токсичният облак от смърт, който чакалът бе породил, се разтвори в блестящо синьо.
С тромави стъпки Мейрад се втурна в поляната. Край нея се движеше синекожа и синекоса водна нимфа. Еланира се изстреля напред и от пръстите ѝ изскочиха водни остриета, които полетяха към Бейн. Той ги разсече с меча си и се оттегли от Килиан. Мейрад коленичи до съпруга си, а Еланира скочи пред тях, синята магия проблясваше от ръцете ѝ.
– Още един друид? – Бейн се ухили. Той погледна чакала, чиято тъмна кожа беше обгорена и покрита с мехури от атаките на Декс, след което изохка. – Друид от Хелсгейт, считай се за късметлия. Следващия път, когато се срещнем, няма да спра с убийството на твоите феи.
Той се отдалечи, а мечът му се разтвори. Прекоси разпадащата се поляна, сграбчи за ръката притихналото момче и го издърпа нагоре. Чакалът се втурна след тях, шепа оцелели варги се промъкнаха в сянката му, а с уморено ръмжене еленът, който носеше всички запаси на Бейн, затрополи след тях. Те изчезнаха в горския мрак.
– Килиан. – Мейрад хвана ръката на съпруга си, а тъмната ѝ, разрошена от вятъра коса се заплете по лицето ѝ. – Наистина ли Декс…
Той наведе глава, раменете му се отпуснаха напред.
– Не – прошепна тя, гласът ѝ трепереше – после се скова, уплашените ѝ очи обходиха бойната зона. – Къде е Сейбър? Къде…
Гласът ѝ секна, когато издърпах ръката си от тази на Фарана. Видението изчезна, а унищожената гора бе заменена от двудесетилетна разруха. Смъртоносната магия на чакала все още продължаваше да действа и не позволяваше на нищо да расте.
Запътих се на няколко крачки и паднах на колене, ръцете ми се увиха около средата, докато цялото ми тяло натежаваше. Не ридаех. В очите ми нямаше сълзи. Силното треперене беше резултат от това, че сърцето ми се срина от подновената скръб.
Да чуя отново гласовете на родителите си след почти двадесет години. Да видя лицата им. Да ги видя отново толкова ясно, толкова съвършено, сякаш бяха там, живи, пред мен, сякаш можех да протегна ръка и да ги докосна, да ги прегърна, да бъда прегърнат от тях…
Но те не бяха тук. Бяха мъртви.
Отне ми няколко минути да се овладея. Най-накрая се изправих на крака, но крайниците ми бяха нестабилни, и се обърнах. Фарана се беше оттеглила. Тя стоеше на корените на кедъра си и ме наблюдаваше тревожно.
Зак стоеше на няколко дълги крачки от нея, загледан в дърветата. Взираше се в мястото, където Бейн беше измъкнал от погледа си своето дете. Просто гледаше, лицето му беше безизразно, но очите му – очите му караха счупените парчета в гърдите ми да пищят.
– Знаешe ли? – Прошепнах. – Спомняше ли си за това преди?
Изглеждаше, че думите ми стигнаха до него за много време. Той откъсна поглед от дърветата и се съсредоточи върху мен.
– Не си спомням да съм те виждал – каза той, гласът му беше нисък и дрезгав. – Но си спомням останалото. Помня баща ти. Ето защо Бейн ми каза кога е умрял. Знаеше колко много съм искал да бъда спасен и като чу, че единственият човек, който някога се е опитал да ми помогне, е мъртъв… това…
Той замълча, очите му се присвиха и отвърна глава.
– Когато умря – повторих тихо. Ръцете ми се свиха в стегнати, болезнени юмруци. – Разбираш какво се е случило, нали?
Зак не помръдна. Той не каза нищо.
– Декс и Еланира заедно са пазили родителите ми в безопасност в Адската порта. Само Еланира не беше достатъчна, за да ги защити. – Стиснах очи. – Бейн уби Декс, а преди лятото да свърши, Лутир уби родителите ми.
Сигурно е било убийство по непредпазливост. Лутир не можеше да се нагърби да се заеме с Декс, Еланира и двама друиди, които в повечето случаи държаха на себе си. Но когато родителите ми се бяха задомили твърде близо до кръстопътя, докато търсеха изгубения турист, само с Еланира за защита, Лутир се беше възползвал от възможността да натовари още разсади с три нови трупа.
На някакво ниво си спомнях, че Декс е мъртъв, но не беше изненада, че не си спомнях никакви подробности. Защо щях да си спомням онази ужасяваща среща с Бейн, когато само няколко седмици по-късно най-ужасяващото нещо, което някога ми се е случвало, бе изпреварило всички други травми? Как можех да си спомня тази битка в сравнение с внезапната смърт на родителите ми?
Отворих очи и открих, че Зак ме гледа. На устата му се появиха линии – горчивина, нещастие, може би страдание.
– Мислиш ли, че това е съдба? – Попитах го хрипливо. – За първи път се срещнахме, когато бяхме малки деца. После се намерихме отново по чиста случайност, когато бяхме тийнейджъри. После някак си се сблъскахме един с друг като възрастни.
Очите му преминаха през моите, сякаш се опитваха да проникнат в главата ми.
– Мислиш ли, че това е съдба? – Повторих.
– Не.
– И аз не. – Ноктите ми се врязаха в дланите ми. – Това не е съдба. Това е проклятие. Всеки път, когато се срещнем, се случва нещо ужасяващо. Всеки. Шибан. Път.
Лицето на Зак стана празно и студено, всички емоции бяха изтрити от изражението му.
Задуших се от горчивата мъка, която заля гърдите ми.
– Когато се срещнахме за първи път, Декс и родителите ми умряха. Вторият път ти ме предаде и аз отидох в затвора. А третият път… – Поклатих глава, без да си правя труда да изброявам всички гадости, които бяха разкъсали живота ми, откакто той се беше появил преди две седмици. – Не е нищо друго освен трагедия, когато се сближим. Нищо друго освен болка и страдание.
Зак се обърна наполовина, погледът му се плъзна по гниещата гора, където господарят му и баща ми се бяха сражавали.
– Ако не е нищо друго освен трагедия, когато се срещнем – изръмжа той толкова тихо, че почти пропуснах думите му – защо продължаваме да се срещаме?
Остриетата, които се сгромолясваха в гърдите ми, се разпространиха нагоре към гърлото ми и аз преглътнах трудно. Нямах отговор, нямах обяснение. Две случайни срещи можеха да са съвпадение, но три? И то не просто срещи, а събития, които променяха живота ни и бяха променили траекториите на бъдещето ни.
Зак постоя още миг, след което се отдалечи, минавайки покрай мъртвите дървета, където някога се беше скрил, надявайки се и молейки се, както само едно отчаяно дете може, да бъде спасен.
Че баща ми ще го спаси.
Накрая сълзите се появиха и заляха бузите ми.
– Татко – прошепнах, когато Зак изчезна в мрака. Обвих ръцете си около себе си. – Ти, глупак с кървящо сърце.
Той беше видял това безнадеждно, измъчено момче и дори когато дъщеря му беше точно там, едва прикрита и също в опасност, се беше опитал да го спаси. Защото Килиан Ориен не можеше да направи нищо друго. Част от мен беше горчиво ядосана заради риска, който беше поел – а другата част от мен знаеше, че на негово място щях да направя абсолютно същото.
Той беше рискувал всичко. И беше загубил всичко.
И тази вечер можех да направя същото, опитвайки се да спася Рикр.
Назад към част 25 Напред към част 27
