ГЛАВА 3
Последвах агент Морис по един утилитарен коридор, осеян с врати. Други агенти се суетяха в противоположната посока, но не видях нито друида, нито избягалия грубиян.
– Имаше една жена – казах кратко. – Висока, с кафява коса. Тя преследваше един мъж във фоайето и двама агенти ѝ помогнаха да го арестува.
– Добре? – Изрече той с недоумение, докато ме водеше към чифт асансьори.
– Знаеш ли коя е тя?
Той натисна бутона за повикване.
– Тя агент ли е?
– Не мисля. Тя е друид.
Веждите му се вдигнаха нагоре.
– А етикетът ѝ изглеждаше така, сякаш е излязъл от епизод на „Най-смъртоносен улов“?
Намръщих се.
– Не знам какво имаш предвид, но беше облечен в мръсни гащеризони.
– Тогава най-доброто ми предположение е Джоузефин Писк. Тя е ловец на глави. Разкрила е банда митици, замесени в схема за незаконен риболов в района на Лайтхаус Парк, и цяла седмица е сваляла морски солени негодници. – Той поклати глава. – Защо питаш?
Като си спомних, че говоря с агент на МПД, на когото нямам доверие, охладих изражението си и не казах нищо. Веждите му се вдигнаха, когато вратата на асансьора звънна и се отвори.
Излязохме от асансьора на втория етаж и с всяка крачка очаквах Морис да ме вкара в студена, бетонна стая за разпити като тази, в която бях затворена преди десет години. Вместо това той ме заведе до врата с червен символ за първа помощ, потропа по дървото и я отвори, без да чака.
В тясното пространство вътре имаше три медицински кабинета, чиито преградни завеси бяха отворени. Леглата в болничен стил бяха обърнати към дълъг плот, зареден с медицински консумативи, където пред компютъра седеше голям мъж с дълга червена коса, вързана на опашка.
При отварянето на вратата той вдигна поглед с въпросително изражение.
– Здравей, Скутър – приятелски каза Морис.
– Какво е този път, Кит? – Попита мъжът, като кръстоса ръце. – Изгаряния или дупки от куршуми? Чакай, нека отгатна. Друг демон ти е размазал задника.
– Казваш това, сякаш е нещо обичайно, но не се притеснявай, любимият ми демон е в отпуск.
Вниманието на Скутър се прехвърли върху мен, като се вгледа в прашката ми.
– Тогава ти ли си пациентът? Какво е счупено?
Морис изчака и когато не проговорих, каза:
– Ключицата.
Откъде знаеше това?
– Спукана е, не е счупена – промълвих сковано. – И е добре. Не ми трябва…
– …да използваш и двете си ръце? – Прекъсна ме Морис. – Разбира се, че е така. Можеш ли да я оправиш, Скутър?
Мъжът вече се беше оттласнал от стола си. Той отвори един шкаф.
– Легни на едно легло. Няма значение на кое.
Не ми се искаше да приемам „безплатни“ лечебни услуги от МПД, но рискът да дължа на Морис си струваше две функциониращи ръце. Отидох до най-близкото легло и внимателно легнах по гръб. Рикр скочи върху преградната завеса, платът се люлееше, и се изкачи по нея, докато не кацна на пръта, окачен на тавана. Морис примижа към малката фея.
Избирайки от шкафа дълга ролка, която приличаше или на твърда хартия, или на тънък картон, Скутър се запъти към леглото. Постави ролката до мен, след което разкопча прашката ми, отдръпна я и изправи ръката ми отстрани.
Нежно побутна ключицата ми.
– Обикновено бих направил рентгенова снимка, за да потвърдя, че не е необходимо да се поставя, но предполагам, че това е направено?
– Да.
– Тогава направо ще пристъпя към поправянето ѝ.
Той разгърна хартията, разкривайки сложна поредица от кръгове, обозначени с непознати символи. Заклинание за Аркана. Вещиците и друидите не бяха единствените хора с магии в света. Имаше магове, магьосници, алхимици, екстрасенси и други, включително лечители като Скутър.
Той плъзна подготвеното заклинание под рамото ми, така че центърът да се изравни с ключицата ми, след което запя на тих глас. Държах се съвършено неподвижно, без да мога да усетя нищо магическо, но не бях надарена с арканска магия.
След няколко минути той се отдръпна.
– Това трябва да се зареди за половин час. Не се движи. Скоро ще се върна. – Докато се отправяше към вратата, той извика на Морис: – Увери се, че тя остава на място!
– Дадено, докторе.
Вратата се затвори с трясък. Седнал на съседното легло, Морис се усмихна по приятелски начин, на който не вярвах.
– Защо съм тук? – Попитах.
– Искаш да кажеш, защо не съм те хвърлил в килията за задържане? – Усмивката му придоби острота. – Не е като да съм изложил врата си на опасност, само за да профукаш срока на призовката си.
Погледнах го с каменен поглед.
Той въздъхна.
– Разбирам, че не харесваш агентите. Имаш много причини да мразиш цялата система, но аз се опитвам да ти помогна.
– Дали?
– Съдебният съвет е съставен от куп изсъхнали трупове със сърца с размерите на Гринч и нулева емпатия, но все още не мога да повярвам, че са те осъдили. Не си заслужавала дванайсетгодишна присъда и със сигурност не заслужаваш още една.
– Аз убих леля си.
– Твоят настойник беше престъпник, не ти. Прочетох доклада.
Челюстта ми се стегна. Ако го беше прочел, значи беше видял резултатите от медицинския преглед, на който бях подложена – синините, изгарянията и счупените кости от последния побой, който Рут ми беше нанесла, и доказателствата, показващи години на подобно насилие.
– Щом знаеш това – казах ледено, без да искам да обсъждам миналото си с него или с когото и да било – значи знаеш защо ме осъдиха.
– Убийството ѝ е било самозащита. Трябваше да те изпратят на терапия, а не в затвора.
– Върнах се – избухнах. – Ето защо ме осъдиха. Вече бях избягала, но се върнах чак до онази къща, отидох до мястото, където тя седеше в хола, и я прободох с нож в гърлото. След това я прободох отново и отново, докато тя умря, защото толкова много исках да я убия, че това ме убиваше.
Той посрещна погледа ми със съчувствие вместо с отвращение.
– Според мен това все още е самозащита.
Отвърнах поглед.
– Откъде познаваш Зак?
– Опитах се да го арестувам.
Веселият му тон ме накара да примижа. Противно на желанието ми, главата ми се върна към него.
– Какво стана? – Попитах предпазливо.
– Изпратиха ми задника. – Той се усмихна. – Но се оказа, че имаме сходни цели. Едно нещо доведе до друго и следващото нещо, което знаеше, беше, че съм го убедил да се съюзим, за да спасим живота на едно дете.
„Такъв алтруизъм“ – отбеляза Рикр от мястото си до тавана. – „В техния съюз кой според теб кого експлоатира?“
Исках да кажа, че Зак е този, който използва Морис, но не бях сигурна. Имаше нещо странно обезоръжаващо в топлите сини очи на Морис – и нещо опасно хитро, което се криеше зад усмивката му.
– И след това решихте да станете верен лакей на Зак в полицията? – Попитах с нотка на насмешка.
– Мисля за себе си по-скоро като за Ник Фюри, отколкото като за граф Руген. – Той ме погледна замислено. – Смяташ ли, че Зак трябва да бъде арестуван и екзекутиран?
– Не, защото аз самата искам да го убия.
– Знае ли той, че искаш да го убиеш?
– Да. И знае, че го заслужава.
Веждите му се извиха.
– Смел човек.
– Какво? – Изригнах.
– Нищо.
Мълчанието между нас се проточи – или по-скоро аз мълчах. Морис, загледан безцелно из стаята, си напяваше джингъл от реклама на зърнени закуски, която бях чула по радиото.
Вратата се отвори и Скутър се върна с бутилка тъмен прах. Следващият час прекарах в неудобно неподвижно лежене, докато Скутър нагласяше заклинанието, след което дръпна горнището ми донякъде надолу и нарисува по гърдите ми, на и около ключицата, с някакъв мокър маркер. Той поръси няколко праха на различни места по мен и по стърчащото изпод мен заклинание, след което изпълни още едно дълго пеене. Тъпа болка пулсираше през костта.
Докато той работеше, мислите ми се върнаха към мистериозния друид. Жозефин Писк. Имах име, но не и нещо повече. Изтръпнах от бавния процес на оздравяване, макар да знаех, че при оздравяване или не, Морис нямаше да ми позволи да я търся в участъка. Поне не и без обяснение, а аз не му казвах нищо.
– Добре – обяви Скутър. Той издърпа заклинанието изпод рамото ми. – Готова си. Спокойно през следващите няколко дни и костта ще бъде като нова.
Седнах, мускулите ми бяха сковани, и побутнах ключицата си. Макар и нежна, вече не ме болеше да движа ръката си. Скутър ми подаде влажна кърпа и аз изтрих линиите и руните, които той беше нарисувал върху кожата ми. Когато приключих, Рикр се спусна по завесата и скочи на рамото ми.
Морис, който беше прекарал времето в подслушване на телефона си, се изправи на крака.
– Хайде да тръгваме, нали, Сейбър?
Изправих се, без да съм особено развълнувана да пристъпя към фазата на разпита. Плюсът беше, че сега, когато и двете ми ръце работеха, се чувствах по-стабилна.
– Благодаря, Скутър – обади се Морис с махване, като едновременно ме побутна към вратата. – Ще се видим по-късно.
– Вероятно по-скоро, отколкото по-късно, като те познавам – отвърна Скутър.
Излязох в коридора, а Морис се присъедини към мен и затвори вратата.
– Сега – каза той, а хуморът му бе заменен с мрачност. – Време е за трудната част.
Срещнах погледа му с предизвикателство, а малките нокти на Рикр стиснаха рамото ми в готовност. Ако Морис планираше да ме отведе в килия за задържане, щях да имам само няколко минути, за да реша плана си за действие.
Морис ме поведе обратно към асансьора. Очаквах да избере подземното ниво – там, където се намираха килиите за задържане, но той отново ме изненада, като избра партерното ниво.
На основния етаж предпазливо го последвах до далечния ъгъл на сградата. Спря пред последната врата, като широките му рамене блокираха гледката ми към табелата точно под малкото матово прозорче, и леко почука.
– Влезте – изръмжа една жена.
Той отвори вратата и се отдръпна, за да мога да го изпреваря.
Обикновено правоъгълно бюро заемаше по-голямата част от големия кабинет, а шкафовете за документи запълваха пространството зад него. Рамкирани сертификати украсяваха стените. Зад бюрото седеше жена на около четиридесет години с къса, вълнообразна руса коса и елегантна, зряла красота, изострена от аура на строг авторитет. Сините ѝ очи, с един нюанс по-светли от тези на Морис, ме проследиха.
Всичко ми се вдигна и аз се нахвърлих върху нея с мигновено предизвикателство, а парчетата от миналото ми се разхвърчаха в дробовете ми.
Вратата се затвори с трясък и Морис застана до мен.
– Добър ден, Кап – каза той непринудено, въпреки строгия оценяващ поглед на жената. – Това е Сейбър Ориен. Онази, за която ти говорих – друидът.
Аз се стреснах. Бях регистрирана в системата на полицията като вещица. Откъде знаеше, че съм друид?
Той махна с ръка нагоре-надолу по мен, сякаш бях манекен, облечен в необичаен костюм.
– Виждаш ли какво имам предвид?
Жената ме прегледа още веднъж, след което се облегна назад на стола си.
– Може би.
Скръстих ръце.
– Какво, по дяволите, е това, Морис?
Ъгълчето на устата му трепна.
– Сейбър, това е капитан Блайт. Тя е големият шеф на участъка.
– Знам. – Студеният ми поглед задържа този на капитана. – Спомням си, че тя застана пред Съдебния съвет по време на изслушването ми и препоръча минимум три години затвор, преди да ми бъде предложена рехабилитация.
Изражението на жената не се промени.
– Защо сте регистрирана като вещица, госпожице Ориен?
– Попитайте родителите ми. Те ме регистрираха.
Тишината се настани в стаята като студен миазъм.
Морис прочисти гърлото си.
– Не можем да настаним Сейбър при всеки рехабилитатор и не можем да я хвърлим обратно в затвора. Ако се опитаме, онази пухкава норка на рамото ѝ ще затрие нас и половината участък.
„Точно предсказание“ – копринено изрече Рикр, макар че никой освен мен не го чуваше.
– Остават ѝ две години за рехабилитация – продължи Морис, като плъзна ръце в джобовете на дънките си. – Ако не се справим правилно, тя ще се вмъкне направо в престъпния ъндърграунд. Последното нещо, от което се нуждаем, е още един разбойнически друид на свобода.
Сякаш Морис не беше отчасти отговорен за съществуващия им проблем с друидите.
– Имаме нужда от перфектно място за нея. И – завърши той, като се поклащаше на петите си – виждам само един вариант.
Погледът на капитана се впи в него за дълъг, напрегнат момент, след което каза категорично:
– Направете необходимото, агент Морис.
– Да, госпожо. – Той кимна към вратата. – Хайде да вървим, Сейбър.
Не помръднах, всичките ми инстинкти ме предупреждаваха за капан.
– Какви са уговорките?
– Ще те запозная по-късно.
– Разкажи ми сега – отвърнах аз.
Капитанът се обърна към монитора на компютъра си.
– Излезте, агент Морис, и вземете със себе си госпожица Ориен.
Морис тръгна към вратата, като ми махна да го последвам по начина „престани да бъдеш трудна“.
Аз все още не помръдвах.
– Какво ще кажете за обвиненията в убийство?
– Няма да ви обвиняваме – отвърна той с нотка на раздразнение. – Не можем да докажем, че си невинна, но не можем да докажем и че си виновен. Арла Колинс, Лейни Колинс и Джейсън Брайн са мъртви и освен ако Джейсън не се появи отново като смъртоносен таен агент-амнезиак, който воюва с агенцията, която…
– Морис – изръмжа предупредително капитанът.
– Накратко, няма никакви доказателства. Не можем да свържем теб или някой друг с убийствата. – Сви рамене той. – Така че няма да повдигаме обвинения. Ти си чиста. Защо все още задавате въпроси по този въпрос?
Хванах долната си устна в зъбите, безпокойство оцвети предпазливото ми облекчение. Джейсън се беше самоубил, когато беше повикал Дулахан през кръстопътя, а аз бях убила Лейни, за да я спра да издаде името на Зак на смъртоносната фея. Но нямах представа кой е дал името на Арла на Дулахан.
Без да кажа нито дума повече, се завъртях на пета и се запътих към вратата.
– Госпожице Ориен.
Спрях с пръсти върху дръжката на вратата, но не се обърнах с лице към капитана.
– Препоръчах три години затвор – каза тя делово – защото, ако бяхте тръгнали веднага на рехабилитация, щяхте или да избягате, или да убиете някой друг, а и в двата случая нямаше да имате никакъв шанс за бъдеще.
Свих устни.
– Казваш това, сякаш знаеш и едно шибано нещо за мен.
Отворих вратата и излязох.
Морис ме настигна в коридора. Когато застана в крачка до мен, аз го пронизах с гневен поглед.
– Какви уговорки правиш?
– Не можем да те оставим да се скиташ без надзор през следващите две години, затова ти уреждам нова гилдия.
Червата ми се свиха от нерви.
– Каква е тази гилдия?
– Ще ти съобщя, щом бъде потвърдена. – Той ме погледна отстрани, когато влязохме във фоайето. – Ако успея да го направя, това ще работи за всички, включително и за теб. Аз съм на твоя страна, Сейбър.
Стиснала тънки устни, аз се вмъкнах през вратата. Той ме последва навън и аз се обърнах с лице към него. Знаеше ли той какво е да си безпомощен пред властта на някой, който може да контролира – и да унищожи – живота ти? Знаеше ли какво е да ти държат над главата всичко, което цениш?
Пръстите ми обхванаха предната част на тениската му и дръпнах лицето му до нивото си.
– Полицията – изсъсках аз – никога не е била на моя страна, както и ти.
Отблъснах го, завъртях се на пета и се запътих към паркинга, а Рикр се качи на рамото ми.
– Имай малко вяра, Сейбър – извика той след мен, но звучеше невъзмутимо. – И не напускай града, добре?
Не си направих труда да отговоря.
Назад към част 3 Напред към част 5
